Йерусалимска загадка

50

Сюзън спеше, но можеше и да е в безсъзнание. Дълго бе говорила за това, което бе научила от книгата.

През повечето време шептеше и накрая разказа несвързано за ранното гръцко писмо от дребни букви. Обясни защо се е използвало в Йерусалим от преписвачите по времето на Ирод и как сам по себе си този стил в пергамента доказваше автентичността на ръкописа.

Жаждата отново замъчи яростно Изабел. Когато ги остави тук, той им бе дал бутилка с вода и кутия варен ориз, но всичко бе свършило и паниката застрашаваше да ги обземе всеки момент.

Мракът не помагаше. Тя бе огледала добре пещерата, в която се намираха, бе видяла, че не е по-голяма от шест на девет метра и че няма друг изход, преди той да запечата широката един метър дупка в покрива, откъдето бяха влезли, избутвайки голям камък върху отвора.

Изабел ненавиждаше тесните пространства.

Бе успяла да свали якето си и да го остави под дупката, преди да се стъмни, за да отбележи мястото и да запази ориентацията си. Така ги бяха учили на тренировъчния курс за отвличания във Външно министерство. Но бяха минали много години оттогава и тя не помнеше много от него.

Помнеше обаче една важна част — жизненоважната — за поддържането на надеждата жива. Защото тъкмо това сега й се струваше най-трудно да направи.

Безкрайната тъмнина я сломяваше като физическа сила.

Когато той махна превръзката от очите й, тя видя дупката и се уплаши, че пак ще бъдат държани без светлина, секунди преди да бъде избутана надолу по стълбата в пещерата. И вече от доста време Изабел се сражаваше с куп плашещи мисли, които не изчезваха.

Това ли бе планувал той за тях — бавна, мъчителна смърт, да умрат от глад и жажда? Щеше ли да й се наложи да седи тук, докато тялото на Сюзън се разлагаше до нея и червеите започнеха да го прояждат? И нея ли я чакаше същата съдба?

Трябваше да признае, че беше много малка вероятността да ги намерят по случайност. Заради мястото, където се намираха — в подобна на гробница пещера под пуста долина, осеяна с камъни.

Бяха отдалечени на около час от Йерусалим, доколкото бе успяла да прецени. Макар че беше трудно да изчисляваш времето, когато си скован от ужас. А това означаваше, че цивилизацията е далеч зад тях. И заедно с нея — и почти всички шансове да бъдат открити по случайност. Тук със същия успех можеше и да е първи век, а не двадесет и първи. Шон можеше да броди из тези долини до края на живота си и пак да не я намери. Дори да знаеше в коя част от страната се намира тя, това нямаше да му помогне.

Изабел бе видяла само голи скали и камънаци и никакви къщи наблизо, когато копелето бе свалило превръзките им. Направи го точно преди да ги изблъска, размахвайки пистолета си, по стълбата надолу в гробницата, в която бяха държани сега.

— Кога ще ни освободиш? — извика му тя предизвикателно, щом се озоваха долу.

Отговорът му, че обещава да ги пусне, ако правят каквото им каже, бе безполезен. Тя го разбра още щом го чу.

Но беше сигурна в едно — щом ги бе оставил тук, това означаваше, че той е отишъл да свърши нещо. И още не ги искаше мъртви.

Стълбата се бе оказала истински проблем за Сюзън. Тя се олюля на върха й и накрая Изабел трябваше да я подхване, за да не се строполи върху твърдата скала под тях.

Това накара и двете да се задъхат.

После той им хвърли долу найлоновата торбичка с ориз и вода. И без да каже друго, издърпа стълбата и бавно избута камъка върху отвора. Това вероятно беше един от камъните, с които бе осеяна цялата долина — неправилни, широки над метър ромбовидни скални късове. Нямаше как някой да разбере, че се намират точно под този.

Тогава тя се зачуди дали и похитителят им ще познае кой камък да премести, за да ги намери.

Освен, разбира се, ако нямаше намерение да се връща.

„Престани да мислиш за това — каза си. — Бъди оптимистка“.

Беше се опитала да достигне със скок отвора, който се намираше само на около метър и петдесет над главата й, но не бе успяла да го докосне. Струваше й се, че скача в някакъв кошмар. И така, след известно време, като загуби решимостта си в тъмнината и чу някакъв глух звук под себе си, който я изплаши, тя се отказа…

Тогава й хрумна чудесна идея.

Ами ако успееше да изчовърка от каменистите стени малко отломки и да ги натрупа под дупката? Поне знаеше къде да направи купчината от камъни.

Беше някаква възможност. Ако успееше да изрови достатъчно отломки от стената и пода, можеше да успее да достигне покрива.

След дълги усилия — не беше съвсем сигурна колко време прекара в опити да отчупва камъни от стените — тя бе натрупала само пет големи къса и малко отломки. Прецени, че щяха да я повдигнат едва с пет сантиметра.

Жаждата й се бе засилила още повече от усилието и сега я мъчеше безмилостно.

Чу покашляне. За секунди загуби ориентация. Кашлянето бе прозвучало наблизо, но източникът му бе невидим в безкрайната тъмнина.

Последва и хриптене. Беше Сюзън. Но гласът й прозвуча различно, щом тя проговори.

— Чух те да се движиш… Моля те, не ги смущавай… Не смущавай скорпионите. Ухапването от жълтия може да те убие за няколко секунди. — Гласът й беше писклив, променен.

Кожата на Изабел се обля със студена пот.

Какъв бе този шум?

Тя се заслуша, концентрирайки се усилено дори за най-малкия звук. Знаеше, че ухапванията от скорпион бяха болезнени, а вероятно и смъртоносни, ако отровата проникне достатъчно дълбоко…

Но чуваше само собственото си дишане. Беше учестено.

После чу друг звук.

Трескаво шумолене, сякаш някъде наблизо бе пуснат рояк насекоми. Шумът се усилваше с всяка секунда…