Йерусалимска загадка

51

— Вземи това — каза Марк. Той ми подаде малка ламинирана лична карта. Върху нея нямаше снимка. Пишеше само името и длъжността му: СЛУЖИТЕЛ ОХРАНА — ПОСОЛСТВО НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО, КАЙРО. — Трябва да се измъкнем оттук. Кажи, искаш да се обадиш по телефона. Размахай това пред двамата полицаи. Ще те подкрепя, ако попитат нещо. Ако те пуснат да минеш, намери главното приемно отделение. Ще те последвам при първа възможност. Ще намеря по телефона някой от „Мосад“, който да каже на полицаите да забравят какво се е случило.

— Защо не отидеш при тях направо сега и не ги свържеш с човека от „Мосад“?

— По-добре е да молиш за прошка, отколкото за позволение. По този начин няма много смисъл те да го изкарат като нещо важно.

— Добре — беше всичко, което казах в отговор. Не ме интересуваха последствията. Исках да се махна оттук. Закопчах ризата си, потърках следите от протрито по велуреното си яке, но се отказах и го облякох.

Сега ми трябваше само едно надуто изражение. Запътих се право към футболния защитник и извадих картата.

— Сега се връщам. Дръж под око нашия гост. — Посочих с палец по посока на Марк.

Защитникът вдигна ръка.

Не се бе хванал. Взе личната карта и я заразглежда с присвити очи. Сърцето ми заби лудо.

— Къде отиваш? — попита той дрезгаво, все едно пушеше от дете.

— Трябва да се обадя по телефона — отвърнах с възможно най-спокойния си тон. Гласът ми звучеше странно, по-нисък от обикновено, но той нямаше как да го разбере.

Полицаят ми върна картата, отмести поглед встрани.

Бях успял.

След две минути стоях в препълненото модерно приемно отделение. Близо до мен имаше едно палестинско семейство, поне десетина души. Зад тях видях израелска двойка с малко дете. Зад мен стоеше възрастна бедуинка с тъжно изражение. И останалите редове със седалки бяха пълни. Някакво тъмнокосо момиче със сладка усмивка ме запита дали съм дошъл да ми сменят превръзката.

— Чакам приятеля си — обясних. — Той няма да се бави. — Тя пак ми се усмихна.

Шумът от полицейска сирена нахлу през вратите, когато някой излезе. Адреналинът ми скочи. Станах, разходих се, очаквайки полицията да нахлуе, търсейки мен.

Трябваше ли да побягна?

Гледаха ме странно, но не можех да седна.

— Изглеждаш ужасно — каза един глас.

Обърнах се. Беше Марк.

Излязохме през една странична врата и след малко се качихме в някакво такси. Усещах миризма на кожа и силен боров ароматизатор. Почти ми се повдигна след напрежението от последните няколко часа. Радиото дънеше американски рок.

— Къде отиваме? — попитах.

Без да ме погледне, Марк каза нещо на шофьора — на иврит, предполагам. Шофьорът сви рамене и даде газ.

Марк се обърна към мен.

— Трябват ти нови обувки — заяви той.

Погледнах ги. Действително бяха изпоцапани и протрити. Таксито спря на улица „Цар Давид“ пред малък магазин за обувки.

— Не ми пука за обувките ми — казах, щом таксито си тръгна.

— Нито пък на мен — призна Марк.

— Къде отиваме тогава?

— Имаме среща с Ариел.

Той закрачи бързо. Минахме край група деца, които се разправяха на висок глас. Те бяха пет на брой, арабски и еврейски. Крещяха си едно на друго и спореха за някаква яркожълта топка, която едно от тях държеше.

— Оттук — поведе ме Марк. Една зелена тойота „Ленд Крузър“ различна от последната, в която се бяхме возили, бе спряна наполовина върху бордюра близо до една автобусна спирка. Марк се качи отпред до Ариел.

— И двамата си търсите белята — заяви Ариел, щом се качих.

— Мен не ме обвинявай — каза Марк.

Ариел се обърна, изгледа ме, сякаш ме проучваше.

— Късметлия си — рече. — Влизането с взлом в сграда, обявена за исторически паметник, е престъпление, което се наказва с до пет години затвор.

— Благодаря за справката — отвърнах. Наведох се напред.

— Имаш ли някакви новини за Изабел? — Тонът ми бе толкова остър, че Ариел се извърна почти нацяло към мен.

— Облегнете се, господин Раян. Не задавайте прекалено много въпроси, ако не искате да се върнете в хотела си да се успокоите.

Облегнах се.

Ариел бавно изкара колата иззад два бели автобуса.

Някакъв телефон иззвъня. Сложих ръка на джоба си, но се сетих, че моят е изгубен. След секунди Ариел извади своя и заговори бързо на иврит. После затвори.

— Погледни през задното стъкло и ще видиш струя дим — каза тихо той.

Погледнах. Той беше прав. Пушекът идваше от Стария град и се издигаше нагоре към похлупака от облаци над нас.

— Гори една къща, точно до „Виа Долороса“.

Гледах виещия се дим.

— Бяхме в този район — отбелязах.

— Ходили сте до къщата, където е работел Макс Кайзер — уточни Ариел. — Където се провеждаха тези засекретени разкопки.

— Да, така беше… — съгласих се аз.

— Тъкмо тя гори — рече той.

Погледнах го изумено. После осъзнах, че ми е все едно. Просто трябваше да намеря Изабел.

— Има ли някакви новини за онова копеле, което беше в църквата?

Усещах, че цялото тяло ме боли, но това не ме притесняваше.

Ариел се взря в мен в огледалото за обратно виждане. Изражението му бе сериозно, което въобще не ме успокои.

Нетърпението ми нарасна. Защо мълчеше? Защото знаеше нещо, което не искаше да ми каже ли?

— Що за човек трябва да бъдеш, за да изгаряш себеподобните си? — прошепнах аз.

Не получих отговор.

— Къде е Изабел? — Ударих с ръка дръжката на вратата.

Ариел ме погледна в огледалото, но не промени скоростта.

— Ако счупиш нещо, ще го плащаш — осведоми ме той.

— Можете ли да ми кажете как засичате тези телефонни сигнали, които проследявате?

— Това е поверително.

— Боже господи! — възкликнах. — Отговорете ми поне на един въпрос. Дайте ми някаква проклета нишка.

Последва тишина. После Ариел заговори:

— Когато засечем сигнал от телефон на наскоро изчезнал човек, можем да идентифицираме всички други телефони, използвани от това място през последната седмица или последния месец. Дори през последната година. Умно, нали?

— Да, така е…

— Друго не му трябва да знае — намеси се Марк.

— Ами Зина? — попитах. — Какво стана с нея?

— Тя е заета — отвърна Марк.

Ариел премина във външната лента на двулентовото платно на магистралата и натисна газта. Минахме покрай колона от военни камиони и няколко джипа. Пътят вървеше между стръмни хълмове, после сви наляво. Нямах представа в коя посока извън града сме се отправили. Тогава изникна една табела, която посочваше, че Витлеем е направо.

Погледнах часовника си. Беше десет и половина. Трафикът бе оскъден. Онази ужасна сладникава миризма пак беше изпълнила ноздрите ми. Миризмата на онези тела. Миризмата на смърт…

— Облегнете се назад, господин Раян. Скоро ще пристигнем — каза Ариел.

Не можех. Опитвах се да забравя за болката… Поех си дълбоко и продължително дъх. Трябваше да съм спокоен, да вярвам, че Изабел е в безопасност, че е жива. Не можех да се предам. Нямаше да се предам.

Магистралата се виеше през ниски, плътно струпани един до друг хълмове. Задминахме светлините на някакъв град. Те се простираха нагоре по един склон, сякаш къщите бяха накацали по него. Погледнах навън през задното стъкло. Фаровете на случайните автомобили зад нас лъкатушеха отзад в тъмнината.

После минахме през един тунел.

Когато излязохме от него, видях още планини. Намалихме. Пред нас се откри широк, ярко осветен военен проверовъчен пункт. Щом стигнахме металната бариера, Ариел отвори прозореца и помаха. Бариерата се вдигна. Преминахме.

Телефонът на Ариел отново звънна. Той го допря до ухото си, не проговори около минута, след което бързо изломоти нещо на иврит и прекъсна разговора.

— Какво става? — поисках да узная. — Къде отиваме?

— Засечени са две обаждания. Първото е било от този път. Второто — от място на юг оттук. Там отиваме.

— Не може ли по-бързо? — настоях.

Ариел ускори малко скоростта.

Срещу нас светнаха фарове. Пътят вече не беше магистрала. Дори нямаше разделителна линия между платната.

Щом свихме на един завой, някакъв препълнен жълт минибус ни задмина със самоубийствена скорост. Шофьорът му трябва да беше луд. Предприе напълно неправилно изпреварване точно на завоя, с пълна газ.

Затворих очи, изричайки част от една молитва, която бях научил в пансиона в Брайъруд, Ню Йорк, където бях живял една година: A periculis cunctis libera nos simper. От всяка опасност избавяй ни винаги.

Бях повтарял многократно тази латинска фраза през цялата онази година в училището. Направих го и сега. Никой не обърна внимание на мънкането ми.

През онази година баща ми бе прехвърлен в Англия за активна служба. Последвахме го на следващата година.

Не си спомнях останалата част от молитвата, но повтарянето на тази фраза сега беше достатъчно. Бях готов да приема помощ от всяко възможно място.

Пътят продължаваше да се вие. От време на време проблясваха табели на арабски. Подминахме група мъже, които стояха отстрани до един казан, в който гореше огън.

Те всички изглеждаха да са облечени в черно. Ариел ускори, когато преминахме край тях. После завихме и блещукаща паяжина от светлини изпълни стръмните хълмове отляво.

Заприлича ми на сцена от научнофантастичен филм. Сякаш бяхме на чужда планета…