Йерусалимска загадка

42

— Не се дръж тъпо, Шон. Оставаш тук. Има кафене в бензиностанцията. — Марк посочи към заведението.

— Ако ме изритате тук — размахах пръст към лицето му, — ще се обадя в полицията и ще им съобщя какво сте намислили. Не ми пука какво ще правят с мен!

Огледах колите около нас. Нямаше полицейски, но до кафенето бе паркирана една частна линейка със син знак на покрива.

— В онази линейка сто процента има радиостанция. Вероятно могат да повикат полицията за няколко минути. Трябва само да им дам регистрационния номер на колата ви и целият ви план отива по дяволите.

Марк поклати глава.

— Знаеш, че ще те затворят в килия за месеци заради това, че си нарушил израелските имиграционни закони…

Сложих ръка на вратата.

— Казах ти, не ми пука.

Гласът на Зина долетя от другата кола:

— Остави го да дойде.

Марк и шофьорът се спогледаха. В очите и на двамата прочетох примирение.

— Добре, но да не обвиняваш мен, ако някой ти гръмне топките — заяви той, след което се обърна към Зина, наведе се към нея и й каза нещо.

Стъклата между двете коли се вдигнаха. Потеглихме на заден.

След десет минути вече се движехме по тесен път със стръмно дере от едната страна. Колата на Зина беше зад нас. Озовахме се в някаква долина. Отляво се простираше дълъг хребет, покрит с високи тъмнозелени кипариси, борове и тук-там с обичайните високи палми, разпръснати между кремаво оцветените жилищни сгради с плоски покриви. Все още валеше.

Завихме, преминахме бавно през някакво западнало на вид село. Над вратата на едно от пустите, изглеждащи долнопробно кафенета имаше синя пластмасова табела, на която пишеше: Абу-Гош28 Кафе.

Един от двата магазина в селото бе затворен. Навсякъде се виждаха паркирани коли и тънки метални пилони с опънати между тях жици, които се кръстосваха над нас. Зад кафенето имаше недостроени къщи, а пред него — два мръсни камиона с плоски платформи.

Излязохме от селото по тесен криволичещ път и се отправихме нагоре по един толкова стръмен хълм, че се зачудих дали автомобилът ни ще се справи. Наклонът сигурно бе към шестдесет градуса или повече. От двете страни на пътя се издигаха груби стени от пясъчник и къщи зад тях. Две кучета залаяха бясно, докато преминавахме. Нямаше други коли.

След един завой пътят се изравни. Пред нас се изпречиха варели на червени и бели ивици. Карахме бавно към пътната блокада. Отляво имаше тясна улица. Свихме по нея. Ленд крузърът на Зина все още бе зад нас.

— Пророк Йеремия е роден в този район — съобщи Марк.

Не казах нищо. Не ме засягаше, дори семейството на Савската царица все още да живееше тук.

Сега пътят бе не по-голям от уличка, с високи каменни огради от всяка страна и кипариси и борове зад тях.

— Проверих мястото — продължи Марк. — Тук цар Давид е пазел кивота, преди да го премести в Храмовия хълм в Йерусалим.

— Далеч ли отиваме? — попитах.

— Не — отвърна Марк.

След още минута бавно каране спряхме. Оградата от лявата ни страна бе отдалечена от улицата и имаше прашно свободно пространство, където можехме да паркираме. Зина спря до нас.

— Какъв е планът? — попитах.

— Отиваме на гости.

Преди да излезем от колата, Марк посочи към екрана на джипиеса и каза на шофьора нещо, което не долових. Шофьорът не отговори.

След пет минути четиримата вървяхме по алеята. Оградите от пясъчник от двете страни стигаха на височина до главите ни. Предполагах, че сме оставили автомобилите, за да не чуят приближаването ни там, където отивахме.

Исках да вървя по-бързо, но Марк ми направи жест да се успокоя. Крачката им беше мъчително бавна, като че ли бяхме излезли на неделна разходка.

Минахме през една старомодна дървена порта, а после през друга, съвременна на вид.

Дъждът бе спрял, но небето беше задръстено от облаци, надвиснали над нас. Във въздуха миришеше на влажна пръст.

При един участък, където каменната ограда отляво бе разбита, шофьорът премина над нея и тръгна напред без обяснения. Ние продължихме да вървим.

— Къде отиде той? — попитах.

— Ще заеме позиция откъм задната страна на къщата, в случай че някой се опита да избяга оттам.

— Очакваш ли неприятности?

— Да речем само, че сме подготвени… — Марк разкопча якето си и се обърна към мен. Видях черен кобур, по-голям от този на Шимон и с по-модерен вид.

— Смяташ ли, че Сюзън и Изабел може да са тук?

— Вероятно. Това е най-добрата следа, с която разполагаме.

— Имате ли и други?

Той поклати глава.

— Всъщност не. Израелците проверяват записите от охранителните камери от района, където е била похитена Сюзън, но още не са се натъкнали на нищо съществено. Това е най-доброто ни попадение.

С всяка изминала секунда безпокойството ми растеше. Исках да се втурна натам, накъдето отивахме, да разбия вратите и да намеря Изабел.

След минута стигнахме до една пролука в алеята от лявата ни страна, където оградата бе разположена по-назад. В центъра на пролуката имаше високи порти с навита бодлива тел над тях. Портите бяха украсени с релефни изображения на животински глави: на козел, змия и орел.

Пред тях стоеше полицай в тъмносиня униформа.

Дали не бяхме закъснели? Мястото вече беше ли претърсено?

Щом наближихме ченгето, Марк каза:

— Шон, запознай се с моя стар приятел — Ариел, от Израелската имиграционна полиция. — Подадох ръката си. Мъжът я разтърси. Имаше здрава хватка. — Може и сега да го направим, Шон… — Марк посочи към Ариел. — Кажи на приятеля ми за подозрението си, че тук държат нелегален имигрант. — Той махна към портите.

Аз го изгледах учудено.

— Какво? — попитах неразбиращо.

Марк въздъхна.

— Хайде, кажи му, че според теб Изабел е тук — каза той раздразнено.

Направих каквото ме накара. Полицаят извади тефтер с черна обложка от джоба си, погледна часовника си — голяма старомодна стоманена вещ — и записа нещо в тефтера.

— Предвид правомощията ми, с които съм упълномощен по член 5763 от Израелския закон, сега ще вляза на територията на тази къща — обяви тихо ченгето, като прибра тефтера обратно в джоба си. Той отиде до оградата отстрани на портата, висока към метър и петдесет, и се набра върху нея с изненадваща бързина. Погледна към нас отгоре.

— Ще имам нужда от свидетели — рече.

Засмя се за момент, сякаш се забавляваше, след което слезе от другата страна.

Зина и Марк го последваха, аз се прехвърлих зад тях. Когато се намерихме зад оградата, ми се стори, че сме се върнали във времето. Пред нас се простираше каменна пътека с палми от двете страни. Стъблата им бяха огромни, изглеждаха много древни. Короните им се срещаха на около петнадесет метра над нас.

Пътеката се виеше нагоре по хълма. Вървяхме бързо, почти тичешком. Щом стигнахме до един завой, полицаят се обърна и нареди:

— Тръгни надясно, Марк. Останалите изчакайте тук и ме последвайте след двадесет минути, ако не чуете стрелба.

Знаех да приемам команди. Но също така бях наясно и как да не им се подчинявам. Полицаят го нямаше едва от минута, когато тръгнах бавно напред след него. Зина вървеше до мен с безшумни стъпки.

Щом свихме зад ъгъла, се озовахме пред една двуетажна сграда. Стените й бяха иззидани от камъни с неправилна форма. Ариел се намираше пред входната врата.

Постройката имаше малки прозорци, защитени с решетки от ръждясали железни пръчки. От лявата страна се подаваха дървени греди, под които се простираше веранда. Храстите и дърветата растяха съвсем близо до къщата, почти като защитна обвивка.

На алеята пред къщата бе паркиран голям бял микробус тойота, целият покрит с прахоляк. Бяхме на точното място. Усещах го. Автомобилът беше от онзи тип, с който бе възможно да са отвлекли Изабел и Сюзън.

Щяхме да ги намерим.

Щяхме да спасим Изабел.

Обзе ме нетърпение. Тръгнах бързо напред, почти се затичах.

Щях да открия негодника, който я бе отвлякъл. Ако й бе направил нещо, каквото и да е, щеше да пострада.

Откакто Изабел бе изчезнала, в главата ми непрекъснато се въртеше образът й. Виждах я как се усмихва. Чувствах топлината й. Копнеех да я докосна. След годините на тъга по Айрийн нямаше да се откажа сега от нея. Никога.

Приближих се към Ариел при входната врата на сградата. Тя беше дървена и в средата й имаше кръг от железни нитове. Изглеждаше поне на хиляда години. Щом пристигнах, Ариел натисна един месингов звънец встрани.

После се обърна към нас. Не изглеждаше изненадан. Само поклати глава, сякаш бе леко разочарован.

— Казах ви да чакате — прошепна.

— Изабел може да е вътре. Нямаше как да ме спреш.

— Ако ви застрелят, господин Раян, отговорността е ваша. Разбирате ли?

Кимнах. Той се обърна пак към вратата.

— Нямаме време да спорим. — Почука и отстъпи встрани.

— Вероятно има задна врата — обади се Зина. — Ще хвърля един поглед.

Ариел бе извадил пистолета си от кобура. Той беше черен мини „Узи“. Чаках от другата страна на вратата. Зад мен имаше огромна саксия с бодлив кактус. Лекият ветрец носеше към нас дъх на изгоряло. Огледах се за огън. Сбърчих нос, усещайки миризмата.

— Дявол да го вземе! — изругах.

Пресегнах се и натиснах дръжката, ала портата не помръдна.

— Стреляй в проклетата ключалка! — извиках. — Хайде! Стреляй! Или ще намеря нещо да я разбия. Ако вътре има някого, вече е разбрал, че сме тук. Точно сега може да прерязват гърлото на Изабел или да я изгарят.

— Отдръпни се — нареди той.

Отстъпих от вратата.

— По-далеч.

Пак се преместих. Той насочи пистолета си към ключалката. Надявах се да не бъдем засегнати при евентуален рикошет.

Последва силно изпукване, което проехтя в ушите ми.

Заобиколих Ариел. Зейна назъбена дупка на мястото на ключалката. Бутнах вратата. Знаех, че се излагам на прицел, но не давах пет пари. Напрегнах се, щом пред мен се разкри тесен коридор. Влязох направо. Ариел ме придружи с насочен напред пистолет.

— Първо да проверим горе — каза. — Стой до мен и не пипай нищо.

На горния етаж имаше четири стаи. Проверихме ги всички, дори под леглата, след което се върнахме долу. В припряността си съборих два дървени стола. Нямаше следа от Изабел. Нищо подозрително, с изключение на факта, че не намерихме никакви дрехи или лични вещи в нито една от стаите.

Горе имаше едно неоправено легло, а банята изглеждаше, че е била използвана наскоро.

Когато слязохме долу, Зина се показа пред нас. Обиколихме всички стаи. Мебелите бяха тъмни и тежки, а подовете бяха покрити с червени плочки. Имаше голяма всекидневна с два тежки дивана и голям LCD телевизор, стая само с една маса и кухня в задната част на къщата.

Докато претърсвах помещенията, ме обземаше все по-силно разочарование.

Единственото странно нещо, което ме караше да си мисля, че сме на правилното място, беше един голям стоманен котел върху триножник в задния двор на сградата. В котела, чийто диаметър сигурно бе близо метър, беше струпана голяма купчина пепел. Почувствах топлината, която излъчваше, щом приближих дланта си.

— Стой тук отвън — изкомандва Ариел и изчезна обратно в къщата.

От котела се носеше воня, сякаш само един бог знаеше какво е горяло вътре.

Марк се появи и съобщи, че не е видял никого, докато е обикалял къщата. Дойде при мен. Аз се оглеждах за нещо, с което да разбъркам пепелта в котела. Намерих дълга бяла пръчка и започнах да ръчкам.

— Днес не ни е ден — заяви той. Разглеждаше някакви неразпечатани писма, като разкъсваше всяко и проучваше сметките вътре.

— Кой живее тук? — попитах.

— Не знам. Всички тези сметки са отпреди повече от шест месеца. Изглежда са от предишен обитател. — Той остави сметките до едно стоманено кошче за боклук наблизо.

— Няма ли никакви скорошни писма? — попитах.

Марк поклати глава.

— Ти намери ли нещо? — Той кимна към пепелта.

— Не, нищо…

Порових още малко, наведох се напред и тогава бутнах някакъв твърд предмет. Беше до ръба на котела.

Топлината се издигна на вълни от пепелта.

— Какво е това? — попита той.

В казана се появиха опърлените краища на нещо, което приличаше на остатък от книга. Побутнах го. Беше тефтер. Отгоре и отдолу беше изгорял, но точно в средата част от него бе оцеляла.

— Чакай — казах.

Пъхнах пръчката под тефтера и го избутах извън котела. Той тупна в облак от пепел върху червените плочки на верандата.

— Мислех да изчакаме нужното оборудване — заяви Марк.

— Дотогава от това ще е останала само купчина пепел — отбелязах.

— То и сега не е кой знае колко…

Наведох се и поразрових останките от тефтера с пръчката. Разлистих страниците. Някои бяха празни. По други личеше ръкописен текст. Много от думите бяха надраскани набързо. Който бе сложил това тук, си бе тръгнал съвсем наскоро.

Марк се наведе напред и започна да души.

— Тази миризма ми е позната — заяви той.

Беше прав. Във въздуха се носеше позната остра миризма.

— Мирише на изгорена плът. — Той посочи към стоманения котел. — Помня този мирис от Ирак. Бях в едно село, където всички къщи бяха опожарени. Тридесет и двама души загинаха. Никога няма да забравя миризмата. — Лицето му се изкриви и той заклати глава, сякаш искаше да се отърси от нещо.

Запуших носа си, загледах страниците по-отблизо, разгърнах ги. Написаното беше на непозната за мен азбука. Бяха някакви символи: квадрати, кръгове, триъгълници, полумесеци, вълнообразни линии.

— Прилича ми на някакви магически простотии — отбеляза Марк.

— Някой се занимава с нещо шантаво — рекох.

Извадих телефона си, снимах останките от тефтера.

Марк стори същото.

— Ханаанците са владеели този район, след като Навуходоносор29 унищожил първия еврейски храм. Използвали са магически символи, за да пробудят своята богиня на огъня.

Побиха ме тръпки.

— Имам лошо предчувствие за това място.

— Определено има връзка със случилото се с Кайзер.

— Не съм глупав. Мога да навържа нещата — казах.

Предположението, че Изабел е била в ръцете на някакви откачени поклонници на огъня, бе по-лошо от изчезването й.

Той отстъпи назад.

— Трябва да я намерим — прошепна.

Крайчето на една страница привлече вниманието ми. Бързо го разтворих с пръсти, хартията още пареше. Виждаше се част от нарисувана на ръка карта.

Краищата на страницата тлееха. Докато гледах, едно парченце изгоря. Направих още една снимка.

Беше карта на Йерусалим. Можех да различа Давидовата кула и крепостните стени около Стария град. Имаше две точки върху картата. Върху тях личаха следи от восъчна субстанция, сякаш някой бе разлял восък от свещ върху страницата.

— Тези точки съвпадат с местата на „Виа Долороса“ и църквата на Божи гроб. — Марк се загледа по-отблизо. — Това са най-почитаните християнски места в Йерусалим.

— И в света — уточних.

Разгърнах останалите страници на тефтера. Нямаше други рисунки.

— Обзалагам се, че тази карта е нещо церемониално — заяви Марк. — Има много суеверия за огъня… От рода на това да си пожелаваш нещо, докато духаш свещи.

— Това не се е правило на рождени дни — отбелязах.

Той вдигна рамене, дръпна с рязко движение страницата с останалата част от картата от изпепеления тефтер, извади малко найлоново пликче от джоба си и пъхна листа с картата вътре. Бързо го запечата. Върху картата половината от Стария град вече бе изгорял.

— Забеляза ли тук да има мазе? — попитах.

— Не. Няма никакъв вход…

— Какво правите тук? — Ариел дойде при нас.

— Проверяваме барбекюто — обясни Марк. — Не е лошо екипът ви по съдебна медицина да прегледа всичко това. — Той посочи към котела и пепеливите останки от тефтера върху плочките. — Само един бог знае какво има вътре.

Ариел се наведе. Забелязах, че ръцете му не се задържаха дълго на едно място: махаше във въздуха, пипаше си лицето, заглаждаше косата си или тръскаше прашинки от якето си…

— Каза, че сте проследили обаждане оттук — погледна той към Марк.

— Така е.

— Към кого беше насочено?

След леко колебание Марк отвърна:

— Не стигнахме чак дотам. Обаждането беше шифровано. Мога само да кажа, че беше до Лондон.

Изражението му остана невъзмутимо. От него щеше да излезе добър играч на покер.

— Намерихте ли мазе вътре? — повторих въпроса си.

— Не — отвърна Ариел. Той се обърна бавно и огледа цялата къща. — Поне не още. Но ти си прав. Къща от този тип трябва да има мазе. Може би входът е някъде тук, отвън.

— Да огледаме пак кухнята — предложи Марк. — Там подът изглеждаше нов.

— Не повреждайте нищо — предупреди ни Ариел.

Влязох бързо в кухнята, наведох се и започнах да изучавам плочките по пода. Марк тупаше по стените. Бях облекчен, че правех нещо. Забелязах, че подът в килера в дъното на кухнята е различен. Плочките изглеждаха по-стари. Защо и там не бяха сложили нови?

Около старите имаше ръб. Наведох се, проследих ръба дотам, където той продължаваше нагоре по голата мазилка на стената. По стената се бе натрупал прах.

Освен това ръбът бе по-широк в близост до стената. И продължаваше под една дървена пейка. Преместих я. Сега ръбът бе достатъчно широк, за да видя, че под пода има празно пространство.

Това беше. Бях открил мазето. Пръстите ми задраскаха по ръба.

— Изабел! — извиках в пролуката. — Там ли си?

Не последва отговор.

Ръцете ми не успяваха да се захванат за нищо и изглеждаха безполезни. Кожата по върховете на пръстите ми се разрани, докато опипвах ръба в плочките, като дърпах и бутах, само и само да намеря начин да отворя капака, който би трябвало да води долу.

Огледах се за нещо, с което да мога да го повдигна, но не намерих подходящ инструмент. С всяка изминала секунда очакването и отчаянието, които бях потискал заплашваха да избухнат и да се излеят от мен. Пръстите ми затрепериха. Избутах дървената пейка още по-надалеч, за да огледам целия ръб в пода.

Тогава го чух.

Чух звук от дращене, сякаш някой се намираше от другата страна на капака, опитвайки се да излезе.

— Изабел! — извиках.