Защото те обичам

1. Нощта, когато всичко започна

Декември 2006 г.

Бъдни вечер, в центъра на Манхатън…

Още от сутринта непрестанно вали сняг. Вкочанен от студ, въпреки вакханалията от светлини, „градът, който никога не спи“, като че ли живее на бавни обороти. За Бъдни вечер уличното движение е учудващо спокойно — пухкавият слой сняг и дебелите преспи затрудняват всякакъв опит за придвижване.

На пресечката на „Медисън авеню“ с „36-та улица“ лимузините вървят в забавен каданс една след друга. Те оставят своите пътници пред хубава сграда в ренесансов стил, където е седалището на „Морган Лайбръри“, една от най-престижните културни фондации в Ню Йорк, празнуваща днес своята стогодишнина.

Величественото стълбище е същинска вихрушка от смокинги, разкошни рокли, скъпи кожи и бижута. Тълпата се насочва към пристройка от стъкло и стомана, чрез която сградата хармонично се вписва в XXI век. На последния етаж широк коридор води към помещение, където зад витрини са изложени някои от съкровищата на институцията: библия на Гутенберг, средновековни ръкописи с миниатюри, картини на Рембранд, Леонардо да Винчи и Ван Гог, писма на Волтер и Айнщайн, даже и парче от хартиена салфетка, върху което Боб Дилън е написал текста на песента Blowin’ in the Wind.

Постепенно всички се смълчават, закъснелите бързат да заемат местата си. Тази вечер част от читалнята е специално пригодена, за да могат неколцина привилегировани да чуят как цигуларката Никол Хатауей изпълнява сонати на Моцарт и Брамс.

Музикантката излиза на сцената, посрещната с аплодисменти. Тя е около трийсетгодишна млада жена с грациозна и овладяна походка. Кок а ла Грейс Кели й придава вид на героиня от филмите на Хичкок. Получила овациите на международните сцени, тя е свирила с най-прочутите оркестри и още с първия си диск, записан на шестнайсетгодишна възраст, е спечелила безброй награди. Пет години по-късно болезнена драма е съсипала живота й, но въпреки това, заради предизвикания широк отзвук в пресата и телевизията, нейната известност дори е нараснала и е излязла извън кръга на меломаните.

Никол поздравява публиката и намества инструмента си. Класическата й красота е в пълна хармония с изящната патрицианска сграда и цигуларката съвсем естествено се вписва сред античните гравюри и средновековните ръкописи. С непринудено, но уверено движение лъкът й веднага влиза в диалог със струните, който ще продължи по време на целия концерт.

Навън в студената нощ снегът продължава да вали.

Вътре цари комфорт, лукс и изисканост.

На по-малко от петстотин метра, недалеч от метростанцията „Гранд Сентръл“, леко се повдига капак на канализационната мрежа и се показва рошава глава с обезобразено лице и с празен поглед в очите.

Мъжът държи в ръцете си черен лабрадор, пуска го и се измъква, макар и трудно, върху заснежения тротоар. Криволичейки по платното под воя на клаксоните, той пресича улицата с риск да бъде прегазен.

Слаб и мършав, този бездомник е облечен в мръсно и излиняло палто и срещащите го минувачи инстинктивно се отдръпват, ускорявайки крачка.

И това е естествено. Той знае, че предизвиква страх у хората, че мирише на кир, пикоч и пот.

Навършил е едва трийсет и пет години, а вече изглежда на петдесет. В миналото е имал работа, жена, дете и дом. Но то е било отдавна. Сега е само блуждаеща сянка, загърнат в дрипи призрак, който ломоти несвързани думи.

Едва се държи на крака: не върви, не се олюлява, а по-скоро се влачи по улицата.

Кой ден сме? Коя дата? Кой месец?

Той вече не знае. В главата му е пълна бъркотия. Светлините на града като че ли се размиват пред очите му. Носените от вятъра ледени снежинки го бодат по лицето като остриета. Краката му са премръзнали, стомахът го боли, костите му са готови да се счупят.

Изминали са две години, откакто е напуснал човешкото общество, за да се скрие в недрата на града. Както хиляди други бездомници, и той е потърсил подслон в тунелите на метрото, в градската канализация, в железопътната мрежа. Нека почтените граждани и туристите бъдат спокойни: политиката на нулева толерантност, прокламирана от общинските власти, е дала своите плодове, почистила е грижливо Манхатън, но само на повърхността. Под блестящите небостъргачи шава един паралелен град: Ню Йорк на човешките отрепки, изпълващи огромната система от тунели, ниши и дупки. Хиляди „хора къртици“, изхвърлени на сметището, бягат от полицейското преследване и се укриват в тесните мръсни подземни коридори сред плъхове и изпражнения.

Така е…

Мъжът бръква в джоба си и изважда бутилка долнопробен алкохол. Разбира се, че пие. Как иначе?

Обилна глътка, после още една…

За да забрави студа, страха, мръсотията.

За да забрави предишния си живот.

Никол Хатауей прави последно движение с лъка. Цели два такта над публиката се носи вглъбено мълчание. Прословутото мълчание, произлизащо от духа на Моцарт, представляващо самото то частица от Моцарт… После изведнъж се сгромолясва под нестихващите аплодисменти.

Цигуларката прави поклон, поема букет цветя и прекосява помещението, съпроводена от безброй поздравления. Въпреки че гостите са ентусиазирани, Никол знае, че представянето й не е било блестящо. Изпълнила е сонатите много енергично, с отлична техника и с лазерна чистота.

Но не от душа и сърце.

Разсеяна, тя стиска механично няколко ръце, едва допира устните си до чаша с шампанско и вече търси начин да се оттегли.

— Искаш ли да се прибираме, мила?

Тя бавно се обръща към вдъхващия спокойствие глас. С чаша мартини в ръка пред нея стои Ерик, нейният приятел. Той е адвокат по бизнес дела и от няколко месеца споделя в една или друга степен живота си с нея. Винаги внимателен и предвидлив, и този път той се оказва там в момента, когато тя има нужда от него.

— Да. Чувствам се малко замаяна. Закарай ме вкъщи.

Изпреварвайки нейния отговор, той вече се е втурнал към гардероба и й подава финото сиво палто, което тя облича, пристягайки яката си.

След бързото сбогуване с домакините двамата слизат по великолепното мраморно стълбище, докато на етажа празникът едва започва да набира сила.

— Ще ти извикам такси — предлага й Ерик, когато се приближават до изхода. — А аз ще отида да си прибера колата от кантората и ще дойда при теб.

— Ще те придружа, за по-малко от пет минути ще сме там.

— Шегуваш се! Виж какво гадно време.

— Имам нужда да повървя и да подишам чист въздух.

— Но навън може да е опасно!

— Откога стана опасно да се изминат триста метра пеша? Пък и нали съм с теб.

— Както искаш.

Те излизат мълчаливо на тротоара и в острия студ с бърза крачка стигат до „Пето авеню“. Автомобилното движение е все така слабо, тежкият едър сняг продължава да засипва притихналия град.

Сега колата е вече само на сто метра, от другата страна на Брайънт Парк. При хубаво време това място представлява приятен кът, покрит със зеленина, идеален за отдих на слънце, за пикник или за партия шах близо до фонтана. Но тази вечер той е потънал в мрак, пуст и зловещ…

— Давай мангизите!

Никол надава вик.

Пред очите й като светкавица блясва острието на нож.

— Дадай мангизите, мамка му! — изревава негодникът с ножа.

Той е дебел и силен мъж на неопределена възраст. Бръснатото му теме се показва изпод тъмното наметало, което му стига до коленете. Лицето му, в което като от две дупки просветват с налудничав блясък очите му, е прорязано по цялата си дължина от подпухнал белег.

— По-бързо!

— Добре, добре! — предава се Ерик, изважда портфейла си и същевременно сам му подава своя „Брайтлинг“ и мобилния си телефон.

Мъжът ги взема, после се приближава към Никол и посяга да изтръгне чантата и калъфа на цигулката. Музикантката се опитва да надмогне страха си, но няма сила да вдигне поглед към нападателя и само притваря очи. Докато ръката му изтръгва перлената й огърлица, тя започва да си казва наум азбуката на обратно. И то много бързо. Както е правела като дете, за да преодолее страха си.

ЯЮЬЪЩШЧ…

Това е единственото нещо, върху което е успяла да съсредоточи вниманието си с надеждата, че този миг ще остане само като лош спомен.

ЦХФУТСРП…

Той ще си отиде, след като е получил това, което иска: пари, мобилен телефон, бижута…

ОНМЛКЙИ…

Ще си отиде. Какво ще спечели, ако ни убие?

ЗЖЕДГВБА…

Но когато отваря очи, мъжът все още стои там, държи в ръката си нож и замахва да й нанесе удар.

Ерик вижда замаха, но е скован от страх и не прави и най-малкото движение, за да я предпази.

Защо ли не е изненадана от неговото поведение?

При всяко положение Никол няма време да помръдне. Безсилна свидетелка на ставащото, тя вижда обезумяла острието, което ще й пререже шията.

Значи това е бил нейният живот? Едно обещаващо начало, бляскава среда, последвана от слизане в ада, и накрая отвратителен ненадеен завършек. С жестокото усещане, че е героиня на неприключила история…

Странно! Говори се, че когато умира, човек вижда като на лента важните моменти от живота си. А в съзнанието на Никол изниква само една картина: безкраен пуст морски бряг, където има само двама души, и те радостно й махат с ръка. Съвсем ясно разпознава лицата им. Първото е на единствения мъж, когото някога е обичала, но така и не е успяла да задържи. А другото е на дъщеря й, която не е съумяла да предпази.

Мъртва съм.

Не. Още не съм. Защо?

Някой изниква изневиделица.

Бездомник.

Никол предполага, че ще последва ново нападение, но разбира, че новодошлият се опитва да я спаси. Всъщност той е поел с рамото си удара на ножа. Въпреки че е ранен, става бързо, нахвърля се стръвно върху нападателя, успява да го обезоръжи и да го принуди да изпусне взетата плячка. Между двамата се завързва лют ръкопашен бой. Макар и дребен на ръст, бездомникът в крайна сметка надделява над своя противник. Подпомогнат от черния си лабрадор, успява в края на краищата да го прогони.

Но победата си има цена. Останал без сили, той рухва ничком върху замръзналия тротоар.

Виждайки това, Никол се втурва към него, изгубвайки по пътя лачената си обувка.

Ето я коленичила върху скрежа до главата на човека, който току-що й е спасил живота. Забелязва следи от кръв върху снега. Защо ли този бездомник се е изложил на такъв риск заради нея?

— Ще му дадем двайсет долара, за да му се отблагодарим — предлага несръчно Ерик и прибира портфейла и телефона си, останали в пръхкавия сняг. Сега, когато опасността е отстранена, адвокатът възвръща свойствената си надменност.

Никол го поглежда с ненавист.

— Не виждаш ли, че е ранен?

— В такъв случай ще позвъня в полицията.

— Не трябва да звъниш в полицията, а да извикаш линейка!

Тя с мъка успява да обърне непознатия по гръб. Слага ръка на обилно кървящото му рамо и поглежда обраслото му с гъста брада лице.

Едва когато се взира в трескавите му очи, които втренчено я гледат, тя успява да го познае.

Тогава нещо в нея се пречупва. Гореща вълна облива цялото й тяло. Все още не може да разбере дали това е болка, или облекчение. Рана от изгорено или надежда, избликнала внезапно в тази зимна нощ.

Навежда се към ранения, приближава лицето си до неговото, за да го предпази от снежната вихрушка, която се вие около тях.

— Какво правиш? — пита я загрижено Ерик.

— Затвори телефона и докарай колата си — нарежда му тя и се изправя.

— Защо?

— Този мъж… аз го познавам.

— Как така го познаваш?

— Помогни ми да го закараме вкъщи — казва му тя, без да му отговори.

Ерик разтърсва глава, въздиша и възкликва:

— Но кой, по дяволите, е този тип?

Със зареян в празното поглед Никол мълчи известно време, преди да промълви:

— Това е Марк, моят съпруг.