Анж Питу

20.Себастиен Жилбер

На ъгъла на улица „Планш-Мибре“ докторът направи знак на един фиакър да спре и се качи. Бийо и Питу седнаха до него.

— Към колежа „Луи льо Гран“! — каза Жилбер и се сви в дъното, потъвайки в дълбок размисъл, който Бийо и Питу уважиха.

Минаха по Пон-о-Шанж, по улиците „Сите“, „Сен Жак“ и стигнаха до колежа.

Париж цял тръпнеше. Новината се бе разнесла във всички посоки; слуховете за убийствата на площад „Грев“ се смесваха с разказите за славното превземане на Бастилията; по лицата се изписваха различните впечатления, които умовете бяха запечатали — душевни отблясъци, намерили външен израз.

Жилбер не бе показал глава на прозорчето, не бе произнесъл нито дума. Народните възторзи винаги имаха и своята печална страна и той гледаше на триумфа от този ъгъл.

После изпита чувството, че въпреки онова, което бе сторил, за да попречи да се пролее кръвта, капки от нея бяха пръснали върху него.

Докторът слезе при вратата на колежа и направи знак на Бийо да го последва.

Що се отнасяше до Питу, той кротко си остана във фиакъра.

Себастиен бе още в лечебницата; при вестта за пристигането на доктор Жилбер директорът се появи и лично го въведе вътре.

Бийо, който, макар и да не бе особено проницателен, познаваше характерите на бащата и сина, наблюдаваше внимателно сцената, разиграваща се пред очите му.

Детето, показало се слабо, раздразнително и ранимо в отчаянието, сега беше спокойно и сдържано в радостта.

Като видя баща си, то побледня, речта му изневери. Устните му само леко потрепнаха.

Сетне се хвърли на шията на Жилбер с един-единствен вик на радост, който приличаше на вик на болка, и го задържа в обятията си.

Докторът отвърна с мълчание на тази безмълвна прегръдка. Само, притискайки сина си, дълго го гледа с една по-скоро тъжна, отколкото щастлива усмивка.

Един по-умел наблюдател от Бийо би си рекъл, че между бащата и детето лежи или някакво нещастие, или престъпление.

С Бийо момчето не бе така сдържано. Когато най-накрая отдели очи от баща си, който бе погълнал цялото му внимание, той изтича при добрия арендатор и обгърна с ръце врата му, казвайки:

— Вие сте доблестен човек, господин Бийо, удържахте на думата си и аз ви благодаря.

— Е, не стана без мъка, господин Себастиен. Баща ви беше хубавичко затворен и трябваше да причиним немалко щети, преди да го изкараме навън.

— Себастиен — попита докторът с известно безпокойство, — добре ли сте със здравето?

— Да, татко — кимна момъкът, — въпреки че ме намирате в лечебницата.

Жилбер се усмихна.

— Знам защо сте в лечебницата — рече той.

Детето се усмихна на свой ред.

— Нещо липсва ли ви тук? — продължи докторът.

— Благодарение на вас, нищо.

— Тогава, скъпи приятелю, ще ви отправя все същата препоръка, една-единствена — работете.

— Да, татко.

— Сигурен съм, че тази дума за вас не е празен и монотонен звук. Иначе не бих я повтарял.

— Татко, не аз съм този, който трябва да ви отговори — отвърна Себастиен, — а нашият чудесен директор, господин Берардие.

Докторът погледна господин Берардие, който направи знак, че има да му казва нещо.

— Почакайте, Себастиен — рече докторът.

И се приближи до директора.

— Господине, да не би да се е случило нещастие на милия Питу? — попита Себастиен с интерес. — Бедното момче не е с вас.

— Той е на портата, в един фиакър.

— Татко, бихте ли разрешили на господин Бийо да доведе Питу? Ще ми бъде много приятно да го видя.

Жилбер кимна с глава. Бийо излезе.

— Какво искате да ми кажете? — обърна се Жилбер към абат Берардие.

— Искам да ви кажа, господине, че на това момче съвсем не трябва да му се препоръчва да работи, а по-скоро да се развлича.

— Как така, господин абат?

— Да, той е един прекрасен млад човек, когото тук всеки обича като син или като брат, но…

Абатът замълча.

— Но какво? — взря се в него бащата обезпокоен.

— Ако не се внимава, господин Жилбер, нещо ще го убие.

— Ама какво е то? — потръпна Жилбер.

— Работата, която му препоръчвате.

— Работата ли?

— Да, господине, работата. Ако го видите на пюпитъра му, със скръстени ръце, с нос, забит в речника, с втренчен поглед…

— Работещ или бленуващ? — прекъсна го Жилбер.

— Работещ, господине, търсещ точния израз, античния обрат на речта, гръцката или латинската форма, вглъбен така по цели часове, погледнете само, дори в този момент…

Наистина, въпреки че баща му се бе отдалечил от него за по-малко от пет минути, въпреки че Бийо едва бе затворил вратата, момъкът беше вече потънал в нещо като размисъл, който приличаше на екстаз.

— Често ли се случва? — попита с тревога Жилбер.

— Почти мога да твърдя, че това е обичайното му състояние, господине. Забележете как се рови.

— Имате право, господин абат — съгласи се бащата, — и като го видите толкова отнесен, трябва да отклонявате вниманието му.

— Би било жалко, защото от това вдълбочаване излизат съчинения, които един ден ще правят чест на колежа „Луи льо Гран“. Убеден съм, че до три години това дете ще вземе всички награди на конкурса215.

— Внимавайте — повтори докторът, — подобен род поглъщане на мисълта говори по-скоро за слабост, не за сила, то е признак повече на болест, отколкото на здраве. Прав сте, господин абат, на това дете не бива твърде много да му се препоръчва работа, или поне да се различава кога работи и кога бленува.

— Господине, уверявам ви, че той работи.

— В такова състояние?

— Да. И доказателството е, че винаги пръв е готов с домашните си. Виждате ли как мърда устни? Повтаря си уроците.

— Е, какво пък! Когато повтаря така уроците си, разсейте го. Няма да ги знае по-зле, но ще се почувства по-добре.

— Смятате ли?

— Сигурен съм.

— Наистина — рече добрият абат, — вие би следвало да сте наясно с тези неща, вие, когото господата Дьо Кондорсе и Кабанис216 обявяват за един от най-учените хора на света.

— Само че — додаде Жилбер — когато го изваждате от подобни бленувания, вземайте предпазни мерки. Отначало му говорете по-тихо, после по-високо.

— И защо?

— За да го върнете постепенно обратно в света, който е напуснал.

Абатът изгледа учудено доктора. Заприлича му едва ли не на луд.

— Наблюдавайте — настоя докторът — и ще се уверите в това, което ви казах.

Действително, в този момент влязоха Бийо и Питу. С три разкрача Питу се озова до Жилбер.

— Питал си за мен, Себастиен? — рече му, хващайки го за ръката. — Много си мил, благодаря.

И доближи голямата си глава до матовото чело на момчето.

— Гледайте — прошепна Жилбер на абата.

Наистина Себастиен, когото сърдечното докосване на Питу изтръгна грубо от дълбокия унес, се олюля, по лицето му се разля силна бледнина, главата му клюмна, сякаш вратът нямаше повече сили да я крепи.

Мъчителна въздишка се изтръгна от гърдите му, после бузите му се обагриха с жива руменина.

Той поклати глава и се усмихна.

— А! Това си ти, Питу — каза. — Вярно е, че питах за теб.

И оглеждайки го, добави:

— Значи ти си се сражавал?

— Да, и то като храбър момък — намеси се Бийо.

— Защо не ме взехте с вас — рече момчето с нотка на упрек, — аз също щях да се бия и поне щях да направя нещо за баща си.

— Себастиен — приближи се на свой ред Жилбер и притисна главата на сина си до сърцето си, — ти можеш да направиш много повече за баща си от това да се биеш за него, можеш да послушаш съветите му, да ги следваш и да станеш един забележителен, знаменит мъж.

— Като вас, нали? — произнесе детето с гордост. — О! Точно към това се стремя.

— Себастиен — продължи докторът, — след като благодари и прегърна Бийо и Питу, тези наши добри приятели, искаш ли да дойдеш с мен, да си поговорим малко в градината?

— С огромна радост, татко. Два-три пъти в живота си съм оставал насаме с вас и тези мигове с всички подробности са съхранени в спомените ми.

— Господин абат, разрешавате ли?

— Ама, разбира се.

— Бийо, Питу, приятели, може би имате нужда да хапнете нещо?

— Бога ми, да! — възкликна Бийо. — Не съм ял от сутринта, а мисля, че и Питу е доста гладен.

— Простете — отвърна Питу, — аз изядох почти един хляб и две-три наденички тъкмо преди да ви извадя от водата. Но банята отваря апетита.

— Тогава елате в столовата — покани ги абат Берардие, — ще ви дадат да обядвате.

— Е, то… — измърмори Питу.

— Страхувате се, че ще получите колежанска дажба? — попита абатът. — Успокойте се, ще ви нахранят като гости. Впрочем струва ми се — додаде, — че не само стомахът ви е зле, драги господин Питу.

Момъкът хвърли на дрехите си поглед, изпълнен със свян.

— И че ако заедно с обяда ви предложат едни панталони…

— Истината е, че ще приема, господин абат — рече Питу.

— Ами хайде, панталонът и обядът ви чакат.

И той отведе Бийо и Питу на една страна, докато, помахвайки им с ръка, Жилбер и синът му се отдалечиха в противоположната посока.

Двамата прекосиха двора, отреден за междучасията, и стигнаха до малка градинка за преподавателите, свежо и сенчесто кътче, където уважаемият абат Берардие се уединяваше да чете своя Тацит217 и своя Ювенал.

Жилбер седна на една дървена пейка, заслонена от повет и дива лоза; после, като притегли Себастиен към себе си и отмахна с ръка дългите коси, падащи на челото му, поде:

— Е, дете мое! Ето ни събрани…

Момчето вдигна очи към небето.

— Да, по чудо Божие, татко.

Жилбер се усмихна.

— Ако има чудо, то бе извършено от храбрия народ на Париж — каза той.

— Татко — отвърна детето, — не изключвайте Бога от това, което стана. Като ви видях, аз инстинктивно благодарих на Бога.

— А на Бийо?

— Бийо идва след Бога, както карабината идва след Бийо.

Жилбер се замисли.

— Имаш право, дете — поклати глава той. — Бог е в дъното на всяко нещо. Но да се върнем към твоите работи и да поговорим малко, преди да се разделим отново.

— Пак ли ще се разделим, татко?

— Не за дълго, предполагам. Ала едно ковчеже, съдържащо ценни документи, е изчезнало от дома на Бийо в същото време, когато ме арестуваха. Трябва да узная кой ме натика в затвора и кой е задигнал ковчежето.

— Добре, татко, ще чакам да ви видя отново, след като приключите с издирванията.

И детето въздъхна.

— Тъжен ли си, Себастиен? — попита докторът.

— Да.

— И защо си тъжен?

— Не знам. Струва ми се, че моят живот не е устроен като на другите деца.

— Какво говориш, Себастиен?

— Истината.

— Обясни ми.

— Всички имат развлечения, удоволствия, а аз — не.

— Липсват ти развлечения, удоволствия?

— Искам да кажа, че не са ми забавни игрите за моята възраст, татко.

— Внимавайте, Себастиен. Бих съжалявал, ако притежавате подобен характер. Себастиен, умовете, които обещават славно бъдеще, са като добрите плодове в процеса на съзряването им — имат своята горчивост, киселост и тръпчивост, преди да доставят наслада на небцето със сочната си зрелост. Повярвайте ми, хубаво е да си бил млад, дете.

— Не е моя грешката, че не съм — отвърна момъкът с печална усмивка.

Жилбер продължи, стиснал двете длани на сина си в своите и вперил очи в неговите.

— Вашата възраст, приятелю мой, е тази на сеитбата, още нищо от онова, което учението е посяло във вас, не бива да се показва навън. На четиринайсет години, Себастиен, са тежки гордостта и болестта. Аз ви попитах дали здравето ви е добро и вие ми отговорихте с „да“. Ще ви попитам и дали сте горделив, постарайте се да ми отговорите с „не“.

— Татко — рече момчето, — успокойте се. Това, което ме прави тъжен, не е нито болест, нито гордост. Не, то е една мъка.

— Мъка ли, клето дете? И каква мъка, Боже мой, би могъл да имаш на твоите години? Хайде, сподели я!

— Не, татко, не, не сега. Вие бързате, сам го казахте. Можете да ми отделите най-много четвърт час. Да говорим за нещо друго, а не за моите щуротии.

— Не, Себастиен, ще тръгна неспокоен. Довери ми, откъде идва мъката ти?

— Наистина не смея, татко.

— От какво се страхуваш?

— Страхувам се да не изглеждам като някой фантазьор в очите ви, или пък да не кажа нещо, което може би ще ви огорчи.

— Ти ме огорчаваш далеч повече, като пазиш тайната си, дете мое.

— Чудесно знаете, че нямам тайни от вас, татко.

— Тогава те слушам.

— Действително не се осмелявам.

— Ти, Себастиен, който имаш претенциите да си мъж?

— Тъкмо затова.

— Хайде, смелост!

— Е, добре! Татко, това е един блян!

— Блян, който те плаши?

— И да, и не. Защото, когато ме обземе този блян, не съм изплашен, а сякаш пренесен в друг свят.

— Разкажи ми.

— Още от малък имам това видение. Вие знаете, че два-три пъти се губих в онези големи гори, които заобикалят селото, където бях отгледан.

— Да, казаха ми го.

— Всъщност вървях подир нещо като привидение.

— Привидение?… — попита Жилбер, гледайки сина си с учудване, или по-точно с уплаха.

— Ами ето какво се случваше: играех си като всички останали деца в селото и докато бях в селото, докато имаше други деца около мен, не виждах нищо. Ала щом се отделях от тях, щом подминех последните градини, усещах близо до себе си шумоленето на рокля. Протягах ръце, за да я хвана, но улавях само въздуха. С отдалечаването на шумоленето обаче привидението ставаше видимо. То бе едно изпарение, отначало прозрачно като облак, после се уплътняваше и приемаше формата на човек. Това беше силует на жена, по-скоро плъзгаща се, отколкото ходеща, и толкова по-видима, колкото повече навлизаше в най-мрачните кътчета на гората.

Тогава една непозната, странна, неустоима сила ме увличаше по стъпките на тази жена. Следвах я с протегнати ръце, ням като нея. Защото често се опитвах да я повикам, но никога не успявах да издам и звук и я преследвах така, без тя да се спира, без да мога да я настигна, докато чудото, съобщило ми за присъствието й, не ми подскажеше, че си отива. Жената полека-лека се изгубваше. Материята се превръщаше в пара, парата отлиташе и всичко свършваше. А аз, капнал от умора, падах на мястото, където бе изчезнала. На това място ме намираше Питу, понякога на същия, понякога едва на другия ден.

Жилбер гледаше сина си с нарастваща тревога. Пръстите му бяха напипали пулса на детето. Себастиен разбра какво чувство вълнува доктора.

— О! Не се безпокойте, татко — каза той, — знам, че във всичко това няма нищо реално. Знам, че е видение и толкоз.

— Как изглеждаше тази жена? — попита докторът.

— Ах, величествена като кралица!

— А виждаше ли понякога лицето й, дете?

— Да.

— Откога това? — потрепери Жилбер.

— Откакто съм в колежа — отвърна момъкът.

— Но в Париж я няма гората на Виле-Котре и големите дървета, образуващи мрачен и тайнствен свод от зеленина. В Париж ти не можеш да намериш такава тишина и самота, средата, раждаща привиденията.

— Не, татко, намирам всичко това.

— Къде?

— Тук.

— Как така тук? Тази градина не е ли за преподавателите?

— Да, татко. Ала на два-три пъти ми се стори, че съзирам жената да се плъзва от двора в градината. Понечвах да я последвам, но затворената порта ме спираше. И когато един ден абат Берардие, много доволен от моето съчинение, се поинтересува какво бих желал, аз поисках да идвам от време на време и да се разхождам с него в градината. Той ми позволи. Аз дойдох и тук, татко, видението се яви отново.

Жилбер потръпна.

— Странна халюцинация — каза, — възможна обаче при нервна натура като твоята. И ти си видял лицето й?

— Да, татко.

— Спомняш ли си го?

Детето се усмихна.

— Опитвал ли си някога да се доближиш до нея?

— Да.

— Да й протегнеш ръка?

— Тогава тя изчезва.

— Коя е според теб тази жена, Себастиен?

— Струва ми се, че е майка ми.

— Майка ти! — извика Жилбер, побледнявайки.

И притисна ръка до сърцето си, сякаш за да спре изтичането на кръвта от болезнена рана.

— Но това е блян — рече той — и аз съм луд почти колкото си и ти.

Момчето млъкна и замислено изгледа баща си.

— Е, какво? — попита го докторът.

— Какво! Възможно е да е блян, само че моят блян съществува в реалността.

— Какво говориш?

— Ами на последните празници, по Петдесетница, ни заведоха на разходка в гората на Сатори, близо до Версай, и там, докато мечтаех в уединение…

— Същото видение се яви?

— Да. Ала вече в карета, теглена от четири великолепни коня… съвсем реално, съвсем живо. Този път аз не паднах в изнемога.

— И защо?

— Не знам.

— А какво впечатление остави у теб това ново явяване?

— Че това изобщо не е майка ми, защото жената беше същата като онази от видението, и защото майка ми е мъртва.

Жилбер се изправи и прокара ръка по челото си. Почувства странно замайване.

Детето забеляза смущението му и се уплаши от бледността, разляла се по лицето му.

— А! — притесни се то. — Ето на, татко, сбърках, като ви разправих за тези щуротии.

— Не, дете мое, не. Напротив, говори ми често, говори ми всеки път, когато ме видиш, и ще се опитаме да те излекуваме.

Себастиен тръсна глава.

— Да ме излекувате! И защо? — рече той. — Свикнал съм с този блян. Станал е част от живота ми. Обичам това видение, въпреки че бяга от мен и понякога ми се струва, че ме отблъсква. Не ме лекувайте, татко. Вие пак може да ме напуснете, да пътувате, да се върнете в Америка. С това видение не съм съвсем самотен.

— Така значи… — прошепна докторът.

И като притисна Себастиен до гърдите си, додаде:

— Довиждане, дете мое, надявам се, че няма да се разделяме повече. Защото, ако тръгна на път, е, добре, ще се постарая да те взема със себе си.

— Майка ми беше ли красива? — попита детето.

— О, да! Много красива! — отвърна Жилбер със задавен глас.

— И обичаше ли ви толкова, колкото ви обичам аз?

— Себастиен, Себастиен! Не ми говори никога за майка си! — извика докторът.

И долепвайки за последен път устни до челото на момчето, избяга от градината.

Вместо да го последва, детето се тръшна, смазано и унило, обратно на пейката.

В двора Жилбер намери Бийо и Питу, ободрени и разказващи на абат Берардие подробности от превземането на Бастилията. Той отново заръча на директора да бъде бдителен по отношение на Себастиен и се качи във фиакъра заедно с двамата си спътници.