Анж Питу

46.Онова, което искаше кралицата

Жилбер се върна при господин Дьо Некер, след като бе видял Луи XVI съвършено спокоен за разлика от превъзбудената Мария-Антоанета.

Кралят гледаше напред, кралят правеше сметки, кралят обмисляше реформи на законите.

Този човек с добра воля, с кротък поглед и прямо сърце, който, ако кривеше душата си, то бе от предразсъдъци, присъщи на кралската титла, та този човек упорито воюваше за нищожни неща, когато му отнемаха първостепенните. Той упорито пронизваше хоризонта с късогледия си поглед, когато бездната беше зейнала под нозете му. Този човек внушаваше дълбоко състрадание у Жилбер.

Докато кралицата — ни най-малко, и въпреки своята безстрастност докторът усещаше, че тя е от онези жени, които трябва да бъдат или горещо обичани, или мразени до смърт.

Оттеглила се в покоите си, Мария-Антоанета почувства как огромна тежест се стоварва върху сърцето й.

И действително тя нямаше, нито като жена, нито като кралица, нищо сигурно край себе си, нищо, което да й помогне да понесе и част от смазващото я бреме.

Накъдето и да извърнеше очи, струваше й се, че съзира колебание или съмнение.

Придворните се безпокояха за състоянието си и бяха склонни към продажност.

Близките и приятелите мислеха за изгнание.

Най-чистата жена, Андре, се отдалечаваше малко по малко телом и духом.

Най-благородният и обичан мъж, Шарни, бе уязвен от някакъв каприз и беше обзет от съмнение.

Това положение я тревожеше, нея — самия инстинкт и самата прозорливост.

Как този кристален човек, как това сърце без примеси изведнъж се бе променило?

— Не, той още не се е променил — казваше си, въздишайки, кралицата, — той ще се промени.

Той ще се промени! Ужасяващо убеждение за жена, която обича страстно, непоносимо за жена, която обича високомерно.

Впрочем Мария-Антоанета обичаше Шарни едновременно страстно и високомерно.

Така че страдаше от две рани.

И при все това в момента, до който бе стигнала, в момента, когато забеляза злото, което бе сторила, грешката, която бе извършила, все още имаше време да я поправи.

Ала умът на тази коронована жена съвсем не беше гъвкав. Тя не бе в състояние да се огъне дори в несправедливостта; може би, лице в лице с равнодушие, би демонстрирала или би пожелала да демонстрира душевно величие и тогава би поискала прошка.

Но на онзи, когото бе удостоила с толкова чиста и дълбока нежност, на онзи, с когото бе благоволила да сподели най-съкровените си мисли, кралицата не смяташе, че трябва да прави и най-малка отстъпка.

Нещастието на кралиците, които слизат дотам, да обичат поданик, е, че неизменно обичат като владетелки и никога като жени.

Мария-Антоанета се оценяваше така високо, та мислеше, че нищо човешко не би могло да плати любовта й, дори кръвта, дори сълзите.

От мига, в който почувства ревност, тя бе започнала да се принизява духовно.

Вследствие на това падение дойдоха капризите.

Вследствие на капризите придойде гневът.

И накрая вследствие на гнева нахлуха лошите мисли, които водят подир себе си лоши постъпки.

Шарни не си даваше сметка за онова, което току-що изложихме, но той беше мъж и бе разбрал, че Мария-Антоанета ревнува, и то без основание ревнува от жена му.

От жена му, която никога не бе и поглеждал.

Нищо не може да накара едно честно и неспособно на измяна сърце да възнегодува така, както ако го сметнат за способно на предателство.

Нищо не е в състояние да привлече вниманието върху някого така, както ревността, с която този някой е удостоен.

Най-вече когато тази ревност е неоправдана.

Тогава онзи, когото подозират, се замисля.

Той се вглежда последователно в ревнивото сърце и в ревнуваната личност.

Колкото по-голямо е сърцето на ревнивия, толкова по-сериозна е опасността, към която се устремява.

Наистина как да предположиш, че едно голямо сърце, един извисен ум, една оправдана гордост ще се оставят да бъдат накърнени от нищо или от нещо дребно?

Защо да ревнува хубавата жена? Защо да ревнува могъщата жена? Защо да ревнува одухотворената жена, ако обектът на тази ревност въобще не го заслужава?

Ревнивият е като копой, надушващ достойнствата на друг, които безразличният ловец изобщо не е забелязал, вървейки по пътя си.

Шарни знаеше, че госпожица Андре дьо Таверне е отдавнашна приятелка на кралицата, към която преди винаги се отнасяха добре, неизменно предпочитаха. Защо Мария-Антоанета вече не я обичаше? Защо ревнуваше от нея?

Значи тя бе доловила някаква красива тайна, която той, Шарни, не бе открил, несъмнено понеже не бе търсил?

Значи тя бе почувствала, че Шарни може да се вгледа в тази жена и тя да загуби нещо от това, че Шарни ще се вгледа в нея?

Или пък бе решила, че Шарни я обича по-малко, без никаква външна причина?

Няма нищо по-фатално за ревнивите от познанието, което дават на другия за температурата на това сърце, чиято жар копнеят да запазят.

Колко често се случва обичаният да бъде осведомяван — чрез упреците за неговата студенина — за студенината, която започва да изпитва, без да си дава сметка.

О, непохватност на влюбените! Вярно е, че там, където има много ловкост, почти никога няма достатъчно любов.

Мария-Антоанета сама бе показала на Шарни чрез гнева и несправедливостта си, че в дълбините на сърцето му любовта е залиняла.

И веднага щом го узна, той потърси причината, оглеждайки се около себе си, и под погледа му съвсем естествено попадна причината за ревността на кралицата.

Андре, бедната пренебрегната Андре, съпруга, без да е жена.

Шарни я съжали.

Сцената при завръщането от Париж му бе разкрила дълбоката тайна на ревността, скрита от очите на останалите.

И кралицата на свой ред осъзна, че всичко е разбулено, и понеже не желаеше да се огъне пред Шарни, използва друг начин, който според нея трябваше да доведе до същата цел.

Тя започна отново да се отнася добре с Андре.

Допусна я на разходките, на вечерните си сбирки; обсипа я с ласки; накара всички жени да й завиждат.

И Андре се остави на това благоволение с учудване, но без признателност. Отдавна си бе казала, че принадлежи на кралицата, че кралицата може да прави с нея каквото си поиска и тя ще й позволи.

В замяна, тъй като раздразнението на жената трябваше да се стовари върху някого, Мария-Антоанета започна да се държи зле с Шарни. Вече не му говореше; тормозеше го; преструваше се, че прекарва цели вечери, дни, седмици, без да забелязва присъствието му.

Само когато го нямаше, сърцето на горката жена натежаваше от болка; очите й блуждаеха с безпокойство, дирейки онзи, от когото се отклоняваха, щом го зърнеха.

Имаше ли нужда от нечия ръка, имаше ли заповед за даване, имаше ли усмивка за подаряване, обръщаше се към първия появил се.

Впрочем това винаги бе някой красив и изискан мъж.

Кралицата вярваше, че ще изцери раната си, наранявайки Шарни.

Той страдаше безмълвно. Умееше да се владее. Не даваше воля на нито един порив на гняв или нетърпение при тези ужасни мъчения.

То бе любопитно зрелище, каквото само жените са в състояние да устроят и да разберат.

Андре усещаше всичко, което преживяваше съпругът й, и понеже го обичаше с онази ангелска любов, която никога не храни надежда, тя го съжали и му засвидетелства кротката си привързаност.

От това съчувствие последва нежно и състрадателно сближаване. Андре се опита да утеши Шарни, без да му показва, че долавя потребността от утеха, която той изпитва.

И всичко се вършеше с една деликатност, с право наричана женска, на която единствено жените са способни.

Мария-Антоанета, мъчейки се да разделя, за да владее, забеляза, че е поела по грешен път и че, без да иска, сближава душите, които се стремеше да откъсне една от друга по най-различни начини.

И тогава, в тишината и самотата на нощта, бедната жена изпадна в онова ужасяващо отчаяние, което би трябвало да даде на Бога ясна представа за могъществото му, щом е сътворил същества, достатъчно силни да понесат подобни изпитания.

Ето защо кралицата сигурно не би устояла на толкова злочестини, ако не бе тревогата й за политиката. Не се оплаква от коравото легло онзи, чиито крайници са отмалели от умора.

Такива бяха обстоятелствата, при които живееше Мария-Антоанета от завръщането на краля във Версай до деня, в който твърдо реши да се заеме отново с абсолютното упражняване на властта си.

Явно в своята гордост кралицата отдаваше упадъка си и на онова своего рода подценяване, което жената понасяше от известно време.

За този динамичен ум да се мисли означаваше да се действа. Тя се залови за работа, без да губи нито миг.

Уви! Делото, с което се захващаше, щеше да я доведе до гибел.