Анж Питу

26.Как кралят вечеря на 14 юли 1789

Без дума от страна на Мария-Антоанета, кралят бе обслужен на малка маса в самия кабинет на кралицата.

Случи се тъкмо обратното на това, на което се надяваше владетелката. Луи XVI сякаш наложи тишина, но то бе само за да не бъде разсейван и отвличан от вечерята си.

Докато Мария-Антоанета се мъчеше да разпали отново въодушевлението, кралят поглъщаше.

Офицерите не смятаха, че тази гастрономическа сцена е достойна за наследник на свети Луи, и образуваха групички, чиито намерения може би не бяха толкова почтителни, колкото обстоятелствата изискваха.

Кралицата поруменя, нетърпението й прозираше във всяко нейно движение. Тази изтънчена, аристократична, динамична натура не бе в състояние да разбере господството на материята над духа. Тя се доближи до краля, за да привлече към масата онези, които се бяха оттеглили.

— Сир — каза му, — няма ли да дадете някакви заповеди?

— А — отвърна кралят с пълна уста, — какви заповеди, мадам? Да видим, ще бъдете ли нашата Егерия242 в този труден момент?

И изричайки тези слова, той храбро нападна една млада яребица, гарнирана с трюфели.

— Сир — поде кралицата, — Нума е бил миролюбив владетел. А днес се смята, че ни е нужен войнствен крал и че ако Ваше Величество трябва да търси образци в Античността, не можейки да бъде Тарквиний243, трябва да е Ромул244.

Кралят се усмихна със спокойствие, което граничеше с блаженство.

— Тези господа, и те ли са войнствени? — попита той.

И се обърна към групата офицери, а погледът му, оживен от топлината на яденето, се стори на присъстващите сияещ от смелост.

— Да, сир! — извикаха всички в един глас. — Война, искаме война!

— Господа, господа! — поклати глава кралят. — Наистина ми доставяте най-голямо удоволствие, като ми доказвате, че в случая бих могъл да разчитам на вас. Но за момента имам един Съвет и един стомах — първият ще ме посъветва какво трябва да правя, вторият ме съветва това, което правя.

И започна да се смее, подавайки на прислужващия пълната с остатъци чиния, за да я замени с чиста.

Шепот на изумление и гняв премина като тръпка през тълпата от благородници, които по повеля на краля биха пролели кръвта си до капка.

Кралицата се извърна и тропна с крак.

Принц Дьо Ламбеск се приближи до нея.

— Виждате ли, мадам — рече той, — Негово величество несъмнено мисли като мен, а именно, че е по-добре да се изчака. Това е предпазливост и макар да не ми е присъща, за жалост е необходима добродетел във времето, в което живеем.

— Да, господине, да, това е много необходима добродетел — отговори кралицата, прехапвайки устните си до кръв.

И натъжена до смърт, тя се облегна на камината с поглед, изгубен в мрака, и душа, удавена в отчаяние.

Това разминаване в наклонностите на краля и кралицата порази всички. Мария-Антоанета сдържаше сълзите си с огромна мъка. Луи XVI продължаваше да вечеря с пословичния апетит на династията на Бурбоните.

И малко по малко стаята се изпразни. Групите чезнеха, както снегът в градините се стопява под слънчевите лъчи и под снега се показва тук-там черна и пуста земя.

Виждайки да изчезва това войнство, на което толкова много бе разчитала, кралицата сякаш усещаше как се стопява цялата й мощ, така както някога са се стопили под диханието Господне големите армии на асирийци и амаликитци245, които една нощ или едно море са погълнали навеки в своите бездни.

От вцепенението я изтръгна нежният глас на графиня Жюл, която се приближи до нея заедно със снаха си мадам Диан дьо Полиняк.

При звука на ласкавия глас забраненото, сладостното бъдеще изникна отново със своите прелести в сърцето на тази горделива жена; една искрена и истински предана приятелка струваше повече от десет кралства.

— О, ти, ти — прошепна тя, като притегли графиня Жюл в обятията си, — значи все пак ми остана една приятелка.

И сълзите, дълго сдържани, се изплъзнаха изпод клепачите й, търкулнаха се по бузите и обляха гръдта й; ала това не бяха горчиви, а кротки сълзи, вместо да я задушават, те я облекчаваха.

Мина още един миг в мълчание, през който кралицата продължаваше да притиска графинята.

Сетне херцогинята, все така държейки снаха си за ръката, наруши тишината.

— Мадам — подхвана тя плахо, почти срамежливо, — не мисля, че Ваше Величество ще порицае замисъла, който ще й представя.

— Какъв замисъл? — попита внимателно кралицата. — Говорете, херцогиньо, говорете.

И приготвяйки се да изслуша херцогиня Диан, Мария-Антоанета се облегна на рамото на своята фаворитка, графиня Жюл.

— Мадам — продължи херцогинята, — мнението, което ще изкажа, идва от една личност, чийто авторитет не би могъл да бъде поставен под съмнение от Ваше Величество. Става дума за Нейно кралско височество мадам Аделаид, леля на краля.

— Това са преамбюли, скъпа ми херцогиньо — рече весело кралицата, — да минем към същината!

— Мадам, обстоятелствата са тъжни. Силно се преувеличава благосклонността на Ваше Величество спрямо нашето семейство. Клеветата мърси височайшото приятелство, с което благоволявате да ни дарявате, в замяна на нашата почтителна преданост.

— Но, херцогиньо — прекъсна я кралицата с наченки на учудване, — не смятате ли, че бях доста смела? Не бранех ли храбро приятелствата си, срещу общественото мнение, срещу двора, срещу народа, срещу самия крал?

— О, мадам, тъкмо напротив, Ваше Величество поддържаше приятелите си с такава отдаденост, че дори се изложи на всякакви удари, така че днес, когато опасността е голяма, даже ужасна, приятелите, великодушно защитавани от Ваше Величество, биха били подлеци и лоши поданици, ако не отвърнат със същото на своята кралица.

— А, това е добре, това е хубаво! — каза Мария-Антоанета, въодушевена, като прегърна графинята и стисна ръката на мадам Дьо Полиняк.

Ала и двете пребледняха, вместо да вдигнат гордо глави при тази нежност на владетелката.

Мадам Жюл дьо Полиняк понечи да се освободи от ръцете на кралицата, която я притегли отново към сърцето си.

— Но — измънка мадам Диан дьо Полиняк, — Ваше Величество навярно не разбира добре това, което имаме честта да й съобщим. За да отклоним ударите, които заплашват трона й, личността й, може би заради приятелството, с което ни удостоява, съществува един болезнен начин, горчива жертва за нашите сърца, която трябва да понесем, наложена ни от необходимостта.

При тези думи беше ред на кралицата да пребледнее, понеже вече не усещаше всеотдайното и предано приятелство, а страха, стаен зад това встъпление, под булото на боязлива сдържаност.

— Да видим — рече тя, — говорете. Говорете, херцогиньо, каква е тази жертва?

— О! Жертвата е изцяло наша, мадам — отговори Диан. — Ние сме, Бог знае защо, ненавиждани във Франция. Отдръпвайки се от вашия трон, ще му върнем целия блясък, цялата топлина на народната любов, любов, угаснала или задушена от нашето присъствие.

— Да се оттеглите, вие? — извика бурно кралицата. — Кой е казал това? Кой го е пожелал?

И тя погледна смаяно, отблъсквайки леко с ръка графиня Жюл, която наведе глава.

— Не аз — промълви графинята, — напротив, аз искам да остана.

Ала тези слова бяха произнесени с тон, който сякаш казваше: „Заповядайте ми да замина, мадам, и ще замина.“

О, свещено приятелство, свещена верига, която свързва неразривно две сърца — на една кралица и на една прислужница! О, свещено приятелство, което ражда повече героизъм, отколкото любовта и амбицията, тези благородни болести на човешкото сърце! Кралицата мигом строши благоговейния олтар, който си бе издигнала в сърцето. Беше й нужен един поглед, един-едничък, за да съзре това, с което от десет години не се бе сблъсквала: студенина и пресметливост, извиними, обясними, може би оправдани. Но нима нещо извинява, обяснява, оправдава изоставянето в очите на онази от двете, която все още обича, докато другата вече е престанала?

Мария-Антоанета си отмъсти за мъката, която я раздираше, единствено с ледения поглед, с който обгърна своята приятелка.

— Е, херцогиньо Диан, значи това е вашето решение! — рече тя, като притисна гърдите си с трепереща ръка.

— Уви, мадам — поклати глава фаворитката, — изборът не е мой. Не моята воля ми диктува какво да сторя, такава е повелята на Съдбата.

— Да, херцогиньо — кимна Мария-Антоанета.

И се обърна към графиня Жюл.

— А вие, графиньо, какво ще кажете?

Графинята отговори с една гореща сълза, нещо като угризение, но цялата й сила бе изсмукана от усилието, което беше направила.

— Добре — въздъхна кралицата, — добре, драго ми е да видя колко съм обичана. Благодаря, моя графиньо. Да, тук вие се излагате на опасности, да, яростта на народа вече не познава задръжки, да, имате пълно основание и аз самата съм полудяла. Искате да останете, това е преданост, ала аз не я приемам.

Графиня Жюл вдигна красивите си очи към кралицата. Но в тях, вместо отдадеността на приятелката, тя долови само слабостта на жената.

— И така, графиньо — поде Мария-Антоанета, — вие сте решена да заминете?

И наблегна на „вие“.

— Да, Ваше Величество.

— Вероятно за някоя от вашите земи… далечна… много далечна…

— Мадам, ако трябва да замина, да ви напусна, петдесет левги са също толкова мъчителни за превъзмогване, колкото и сто и петдесет.

— Значи отивате в чужбина?

— Уви, да, мадам!

Една въздишка разкъса сърцето на кралицата, без да се изплъзне от устните й.

— И къде по-точно?

— По бреговете на Рейн, мадам.

— Хубаво. Вие говорите немски, херцогиньо — каза кралицата с усмивка на неизразима тъга, — аз бях тази, която ви научи. Приятелството на вашата кралица поне ще ви послужи за нещо и аз съм щастлива от това.

После се обърна към графиня Жюл.

— Не искам да ви разделям, скъпа ми графиньо — рече тя. — Вие желаете да останете и аз оценявам желанието ви. Ала тъй като се страхувам за вас, настоявам да заминете, заповядвам ви да заминете246!

И млъкна, задушавана от емоции, които въпреки геройството си навярно не би съумяла да възпре, ако изведнъж гласът на краля, който не бе взел никакво участие в това, което току-що разказахме, не беше отекнал в ушите й.

Негово величество бе на десерта.

— Мадам — казваше Луи XVI, — има някой в покоите ви. Правят ви знак.

— Но, сир — извика кралицата, пренебрегвайки всяко друго чувство освен кралското достойнство, — най-напред вие трябва да дадете заповеди. Вижте, тук останаха само трима души, ала те са тези, които би следвало да ви интересуват: господин Дьо Ламбеск, господин Дьо Безенвал и господин Дьо Броли. Заповеди, сир, заповеди!

Кралят вдигна натежал поглед и се поколеба, преди да запита:

— Какво мислите за всичко това, господин Дьо Броли?

— Сир — отвърна старият маршал, — ако оттеглите армията си, ще се сметне, че парижаните са я победили, ако я оставите, трябва тя да ги победи.

— Добре казано! — възкликна кралицата, като стисна ръката на маршала.

— Добре казано! — повтори господин Дьо Безенвал.

Принц Дьо Ламбеск се задоволи да кимне одобрително с глава.

— Е, и какво? — рече кралят.

— Дайте заповед: „Напред!“ — подтикна го старият маршал.

— Да… напред! — извика кралицата.

— Щом като всички настоявате — тогава напред! — каза кралят.

В този момент връчиха на Мария-Антоанета бележка, която съдържаше следното:

— Неговият почерк! — прошепна тя.

Сетне, обръщайки се, попита:

— Господин Дьо Шарни ли е в покоите ми?

— Пристигна целият прашен, дори окървавен — съобщи довереницата й.

— За момент, господа — каза кралицата на господин Дьо Безенвал и на господин Дьо Броли, — изчакайте ме тук, ще се върна.

И се отправи припряно към покоите си.

Кралят не беше помръднал.