Анж Питу

22.Крал Луи XVI

Срещата между Жилбер, мадам Дьо Стал и господин Дьо Некер бе продължила почти час и половина. Докторът се прибра в Париж в девет и петнайсет, запъти се направо към пощенската станция, нае карета и се понесе в галоп към Версай, докато Бийо и Питу си почиваха в малък хотел на улица „Тиру“, където арендаторът имаше навика да отсяда, когато идваше в Париж.

Беше късно, ала това нямаше значение за Жилбер. При хора с неговата закалка деятелността е потребност. Може би пътуването му щеше да е напразно. Но той предпочиташе едно безполезно пътуване, вместо да бездейства. При енергичните натури несигурността е по-страшно наказание и от най-ужасяващата реалност.

Жилбер пристигна във Версай в десет и половина; в нормални условия по това време тук всички щяха да са си легнали и да спят най-дълбокия си сън. Точно тази вечер обаче във Версай никой не спеше. Току-що ги бе застигнал екотът на сътресението, от което Париж още трепереше.

Войниците от френската гвардия, караулите, швейцарците, сгушени, на групички по всички изходи на главните улици, разговаряха помежду си или с гражданите, чиято лоялност към монархията ги задължаваше да запазят доверието.

Защото Версай винаги е бил кралска обител. Култът към монархията, или по-скоро към монарха, е пуснал корени в сърцата на жителите като неразделна част от този край. Живели близо до кралете и чрез кралете, в сянката на техните чудеса, неизменно вдишвали опиващия аромат от цветове на лилия, съзирали блясъка на златото по одеждите и усмивките на августейшите лица, обитателите на Версай, за които владетелите са вдигнали град от мрамор и порфир, се чувстват самите те едва ли не като крале; и днес все още, когато по мраморните изваяния се провижда мъх, а между каменните плочи никне трева, днес, когато златото по дървените ламперии помръква, а сянката на парковете е по-самотна от тази на гробниците, Версай или би изменил на произхода си, или трябва да се възприема като отломка от свалената монархия и загубил достолепието на мощта и богатството, да съхрани поне поезията на носталгията и очарованието на меланхолията.

И така, вече споменахме, през нощта на 14 срещу 15 юли 1789 година цял Версай се бе раздвижил, смутен и объркан, за да узнае как кралят на Франция ще понесе това оскърбление спрямо короната му, тази смъртна рана за неговата власт.

Мирабо, чрез своя отговор на господин Дьо Дрьо-Брезе, бе зашлевил монархията по лицето.

Народът, чрез превземането на Бастилията, я бе уцелил в сърцето.

При все това за ограничените умове и недалновидните погледи въпросът беше решен мигновено. Според военните, привикнали да виждат резултата от събитията единствено като триумф или разгром на грубата сила, ставаше дума само за един поход срещу Париж. Трийсет хиляди души и двайсет оръдия щяха бързо да сломят гордостта и победоносната ярост на парижаните.

Никога монархията не е имала повече съветници; всеки изразяваше мнението си високо, открито.

Най-умерените твърдяха: „Всичко е съвършено просто“, у нас, трябва да се отбележи, този израз почти винаги съпътства най-трудните обстоятелства.

— Всичко е съвършено просто — повтаряха те, — нека се започне с това да се издейства от Националното събрание санкция, която то не ще откаже. Поведението му напоследък е успокоително за всички; Събранието не желае повече насилия, идещи отдолу, както и злоупотреби, валящи отгоре.

Събранието ще обяви съвсем ясно, че въстанието е престъпление, че гражданите, които имат свои представители, за да излагат жалбите си на краля — и един крал, който да отдава заслуженото, — са сгрешили, прибягвайки до оръжието и проливайки кръв.

Въоръжен с тази декларация, която Събранието със сигурност ще приеме, кралят не може да не удари Париж като добър баща, което ще рече строго.

И ето че бурята отминава, монархията влиза отново в първостепенното си право. Народът пак поема своя дълг, сиреч да бъде покорен, и всичко тръгва по обичайния си път.

Така, общо взето, се уреждаха нещата по улиците и булевардите.

Ала на плацдарма и в околностите на казармите езикът бе друг.

Там се мяркаха непознати люде, мъже с интелигентни лица и забулени погледи, сеещи тайнствени слова, преувеличаващи и без това страшните вести, разпространяващи открито размирническите идеи, които от два месеца вълнуваха Париж и разбунваха предградията.

Около тези мъже се образуваха групи, мрачни, враждебни, разбунтувани, съставени от хора, на които се напомняше за тяхната мизерия, страдания, за бруталното пренебрежение от страна на монархията. Говореше им се за народните злощастия:

— Осем века, откакто народът се бори, и какво е постигнал? Нищо. Няма социални права, няма политически права — само правото на кравата на фермера, на която отнемат телето, за да го закарат в касапницата, млякото, за да го продадат на пазара, месото, за да го отнесат в кланицата, кожата, за да я ощавят. Най-сетне, притисната от нуждата, монархията отстъпи и призова съсловията. Но днес, когато съсловията са събрани, какво прави монархията? От деня на свикването им тя тегне върху тях. Националното събрание се сформира против волята на монархията. Е, добре! След като събратята ни от Париж ни дадоха такава страхотна подкрепа, да подтикнем Националното събрание. Всяка негова стъпка на политическата сцена, където борбата е започнала, е победа за нас: това е разрастването на нашето поле, увеличаването на нашето благосъстояние, утвърждаването на нашите права. Напред! Напред, граждани. Бастилията е само едно изкусно творение на тиранията! Бастилията е превзета, остава площадът!

В най-тъмните и потайни места се събираха други групи и се изричаха други думи. Изричаха ги мъже, очевидно принадлежащи към една по-висша класа, предрешени в народно облекло, което не вървеше с белите им ръце и изискания акцент.

— Народе! — казваха те. — В действителност от двете страни те подвеждат; едните искаха да се обърнеш назад, другите те тласкат напред. Говорят ти за политически права, за социални права… По-щастлив ли си, откакто ти разрешиха да гласуваш чрез органа на твоите депутати? По-богат ли си, откакто имаш свое представителство? По-малко гладен ли си, откакто Националното събрание приема декрети? Не, остави политиката и нейните теории на хората, които умеят да четат. На теб не ти трябват фрази и писани мъдрости.

Трябва ти хляб и пак хляб, добруване за твоите деца, спокойствие за твоята жена. Кой ще ти даде всичко това? Един крал с твърд характер, млад дух и щедра душа. Този крал не е Луи XVI, който властва под влиянието на жена си, коравосърдечната Австрийка. Това е… погледни добре около трона; потърси там този, който може да направи Франция честита и когото кралицата ненавижда тъкмо защото хвърля сянка върху картината, тъкмо защото обича французите и е обичан от тях.

Така се изразяваха мненията във Версай; така навред се мътеше гражданската война.

Жилбер поговори с двама-трима представители на тези групи; после, като долови настроенията, насочи се право към двореца, пазен от многобройни постове. Срещу кого? Не се знаеше.

Въпреки постовете Жилбер прекоси дворовете и се добра до преддверията, без някой да го попита къде отива.

В Залата с овалния прозорец един телохранител го спря. Докторът извади от джоба си писмото на господин Дьо Некер и показа подписа. Благородникът хвърли един поглед. Заповедта беше строга и тъй като именно най-строгите заповеди са тези, при които има най-голяма нужда от тълкуване, той каза на Жилбер:

— Господине, разпореждането никой да не влиза при краля е изрично. Но понеже очевидно случаят с пратеник на господин Некер не е бил предвиден, а и понеже по всяка вероятност носите важно съобщение на Негово Величество, влезте, поемам нарушението върху себе си.

Жилбер влезе.

Кралят не беше в покоите си, а в Залата на Съвета; бе приел там една депутация от националната гвардия, която настояваше за връщане на войските, за съставяне на гражданска милиция и за неговото присъствие в Париж.

Луи беше слушал с ледено изражение; после бе отвърнал, че положението трябва да се изясни и че ще го разисква със своя Съвет.

И го разискваше.

През това време пратениците чакаха в галерията и през матовите стъкла на вратите виждаха играта на уголемените сенки на кралските съветници и заплашителните им движения.

Наблюдавайки тази своего рода фантасмагория, те можеха да отгатнат, че отговорът ще е неприемлив.

Всъщност кралят се задоволи да заяви, че ще назначи началници на гражданската милиция и ще нареди на войските на Марсово поле да се оттеглят.

Колкото до неговото присъствие в Париж, той не желаеше да проявява подобна благосклонност към размирния град, преди да бъде напълно подчинен.

Депутацията умолява, настоява, заклева. Кралят отговори, че сърцето му се къса231, но че не е в състояние да направи нищо повече.

И удовлетворен от тази временна победа, от тази демонстрация на власт, каквато вече не притежаваше, той се прибра в покоите си.

Там намери Жилбер. До него стоеше телохранителят.

— Какво се иска от мен? — попита Луи XVI.

Телохранителят се приближи и докато се извиняваше, че не е изпълнил заповедта му, докторът, от дълги години не виждал краля, изучаваше безмълвно този мъж, който Бог беше отредил за водач на Франция в момента на най-тежката буря, която страната някога бе преживявала.

Това дебело и късо тяло, лишено от енергичност и величественост, това лице с отпуснати черти и стерилно изражение, тази бледа младост в плен на преждевременна старост, тази неравна борба на една мощна материя с една посредствена интелигентност, на която единствено гордостта на ранга придаваше някаква стойност — всичко това за вещия физиогномик, учил с Лаватер, за хипнотизатора, погледнал в бъдещето с Балзамо, за философа, размишлявал с Жан-Жак, и най-сетне за пътешественика, изследвал всички човешки раси, означаваше: израждане, упадък, безсилие, разруха.

И така, Жилбер беше слисан, но не от респект, а от болка, съзерцавайки тази тъжна гледка.

Кралят пристъпи към него.

— Вие ли сте този — поде той, — който ми носи писмо от господин Дьо Некер?

— Да, сир.

— А! — възкликна кралят, като да се бе усъмнил. — Елате бързо.

Последните думи произнесе с тона на човек, който се дави и вика: „Въже!“

Жилбер му подаде писмото. Луи бе мигом погълнат от него, прочете го трескаво, после, с жест, на който не липсваше известно повелително благородство, каза на телохранителя:

— Оставете ни, господин Дьо Варикур.

Жилбер остана сам с владетеля.

Стаята беше осветена от една-единствена лампа; сякаш кралят бе приглушил светлината, за да не се четат по челото му, издаващо по-скоро досада, отколкото угриженост, мислите, които напираха.

— Господине — рече той, приковавайки върху доктора по-ясен и по-проницателен поглед, — господине, вярно ли е, че вие сте авторът на коментарите, които така ме поразиха?

— Да, сир.

— На колко години сте?

— На трийсет и две232, сир. Ала учението и нещастието удвояват възрастта. Отнасяйте се към мен като към старец.

— Защо сте чакали толкова дълго, за да ми се представите?

— Защото, сир, не изпитвах никаква нужда да кажа очи в очи на Ваше Величество онова, което му пишех по-свободно и с лекота.

Луи XVI се замисли.

— Не сте ли имали и други причини? — попита с недоверие.

— Не, сир.

— Но все пак, или се лъжа, някои обстоятелства би трябвало да са ви подсказали за моята благоразположеност спрямо вас.

— Ваше Величество говори навярно за онази един вид среща, която аз дръзнах да устроя на краля, когато след първия си мемоар го помолих, вече пет години оттогава, да постави светлина на прозореца си в осем часа вечерта, за да ми покаже, че е прочел моя труд.

— И… — рече с израз на задоволство кралят.

— И наистина в уречения ден и час светлината се появи там, където бях пожелал да я поставите.

— После?

— После я видях да се издига и снишава три пъти.

— И после какво?

— Прочетох в „Ла Газет“ следните думи:

— Точно това гласеше съобщението — кимна кралят.

— Ето го и самото съобщение — отвърна Жилбер, изваждайки от джоба си вестника, където то бе поместено преди пет години.

— Добре, много добре — каза суверенът, — дълго време се надявах на вас. Пристигате в момент, когато бях престанал да ви очаквам. Бъдете добре дошъл, защото се явявате, като добрите войници, в разгара на битката.

Сетне, взирайки се още по-внимателно в Жилбер, добави:

— Знаете ли, господине, че за един крал не е нещо обичайно човек, комуто е казано: „Елате да получите награда“, да не идва?

Докторът се усмихна.

— Нека да видим — подхвана Луи XVI, — защо не дойдохте?

— Защото не заслужавах никаква награда, сир.

— Как така?

— Роден французин, обичащ страната си, ревностно желаещ нейното благополучие, слял своята индивидуалност с тази на трийсет милиона души, мои съграждани, всъщност, работейки за тях, аз работех за себе си. Човек не е достоен за награда, сир, защото е егоист.

— Парадоксално, господине! Имали сте и друга причина!

Жилбер не отвърна нищо.

— Говорете, господине, настоявам.

— Може би, сир, правилно сте предположили.

— Не е ли вярно? — попита кралят с безпокойство. — Преценили сте положението като сериозно и сте се отдръпнали.

— Има и друга, още по-сериозна причина. Да, сир, Ваше Величество е прав.

— Харесвам откровеността — рече владетелят, който не можа да прикрие вълнението си, защото бе стеснителен по природа и лесно се изчервяваше.

— И така — продължи Луи XVI, — вие предсказвахте на краля този погром и сте се страхували да не се озовете прекалено близо до руините.

— Не, сир, тъй като точно в момента, в който погромът е неминуем, аз се приближавам до опасността.

— Да, да, напускате Некер и говорите като него. Опасността! Опасността! Несъмнено в този момент съществува опасност, връхлитаща върху мен. А къде е Некер?

— Смятам, че е готов да се подчини на заповедите на Ваше Величество.

— Толкова по-добре, ще имам нужда от него — каза кралят с въздишка. — В политиката не е необходимо твърдоглавство. Човек мисли, че прави добро, а върши зло. Дори когато прави добро, непредвидено събитие обърква резултатите, плановете са били надеждни и все пак той остава излъган.

Кралят въздъхна отново. Жилбер му се притече на помощ.

— Сир — рече той, — Ваше Величество разсъждава възхитително. Ала това, което трябва да се прави в този час, е да се гледа по-ясно в бъдещето, нещо, което не е правено досега.

Кралят вдигна глава и неизразителните му вежди леко се свъсиха.

— Извинете ме, сир — додаде Жилбер, — аз съм лекар. Когато злото е голямо, аз съм кратък.

— Значи вие придавате голямо значение на днешния бунт.

— Сир, това не е бунт, това е революция.

— И вие искате да влизам в съглашение с бунтовници, с убийци? Защото в крайна сметка те са превзели Бастилията със сила — това е бунтовнически акт. Те са обезглавили господин Дьо Лоне, господин Дьо Лом и господин Дьо Флесел — това е акт на убийство.

— Искам да разграничите едните от другите, сир. Тези, които са превзели Бастилията, са герои. Тези, които са посегнали на господата Дьо Флесел, Дьо Лом и Дьо Лоне, са убийци.

Кралят се изчерви, но почти веднага червенината изчезна, устните му побледняха и няколко капки пот избиха на челото му.

— Прав сте, господине. Все пак вие сте лекар, или по-скоро хирург, защото отсичате точно. Да се върнем обаче на вас. Именувате се доктор Жилбер, нали? Или поне това е името, с което са подписани вашите коментари.

— Сир, голямо щастие е за мен, че Ваше Величество има такава добра памет, макар че аз, общо взето, не би следвало да бъда толкова горд.

— Какво искате да кажете?

— В действителност името ми трябва да е било произнесено неотдавна пред Ваше Величество.

— Не разбирам.

— Преди шест дни бях задържан и вкаран в Бастилията. Междувременно чух да се говори, че не се извършва арест от каквато и да е важност без знанието на краля.

— Вие в Бастилията — изрече суверенът с широко отворени очи.

— Ето го свидетелството за арестуването ми, сир. Хвърлен в затвора, както имах честта да съобщя на Ваше Величество, преди шест дни по заповед на краля, излязох оттам днес в три часа по волята на народа.

— Днес?

— Да, сир. Ваше Величество не чу ли грохота на оръдията?

— Несъмнено.

— Е, оръдията ми отвориха вратите!

— А! — промърмори глухо кралят. — На драго сърце бих казал, че щях да се радвам, ако оръдията не бяха стреляли по Бастилията и по монархията едновременно с това.

— О, сир, не превръщайте един затвор в символ на един принцип. Напротив, сир, кажете, че сте доволен, че Бастилията е превзета, защото никога вече не ще се извърши, в името на краля, който дори не подозира, несправедливост като тази, на която станах жертва.

— Ала в крайна сметка, господине, вашето задържане си има причина.

— Не и такава, която да ми е известна, сир. Арестуваха ме при завръщането ми във Франция и ме затвориха в тъмница, това е всичко.

— Всъщност, господине — рече Луи XVI с мекота в гласа, — не е ли малко егоистично от ваша страна да ми говорите за себе си, когато имам огромна нужда да се говори за мен?

— Сир, то е, защото ми е нужно Ваше Величество да отвърне само с една дума.

— Коя?

— Да или не. Свързан ли е Ваше Величество с моето задържане?

— Не знаех за завръщането ви във Франция.

— Щастлив съм от този отговор, сир. Бих могъл да заявя високо, че Ваше Величество почти винаги е мамен, за да извърши зло, а на онези, които се съмняват, да се соча за пример.

Кралят се усмихна.

— Докторе — каза той, — вие сипвате лек в раната.

— О, сир, ще излея цяр с пълни шепи. А ако желаете, ще излекувам тази рана, гарантирам ви.

— Ако желая! Разбира се.

— Ала трябва да го желаете искрено, сир.

— Желая го непоколебимо.

— Преди да се обвържете, сир — рече Жилбер, — прочетете този ред, написан в полето на протокола за задържането ми.

— Кой ред? — попита владетелят притеснено.

— Ето, вижте.

Жилбер му подаде листа. Кралят прочете:

И смръщи вежди.

— На кралицата! — повтори. — Да не сте си навлекли ненавистта на кралицата?

— Сир, сигурен съм, че Нейно величество ме познава още по-малко, отколкото Ваше Величество.

— При все това вие сте допуснали някаква грешка, в Бастилията не се отива за нищо.

— Изглежда, че се отива, тъй като излязох оттам.

— Но господин Некер ви изпраща при мен, а заповедта за арест беше подписана от него.

— Точно така.

— Тогава обяснете сам на себе си. Огледайте отново живота си. Вижте дали няма някакво обстоятелство, което самият вие да сте забравили.

— Да огледам отново живота си! Да, сир, ще го сторя, и то открито. Не се тревожете, ще бъда кратък. От шестнайсетгодишна възраст работя неуморно. Ученик на Жан-Жак, съратник на Балзамо, приятел на Лафайет и Вашингтон, никога не съм се упреквал, от деня, в който напуснах Франция, за грешка, нито пък за вина. Когато усвоената наука ми позволи да лекувам ранените и болните, все мислех, че съм отговорен пред Бога за всяка своя идея, за всяко свое деяние. Тъй като Бог ме е натоварил да служа на неговите творения, като хирург проливах кръв от хуманност, готов да дам своята, за да облекча или да спася болния; като лекар винаги съм бил утешител, нерядко благодетел. Така изминаха петнайсет години. Бог благослови усилията ми — върнах към живот повечето от страдащите, които до един целуваха ръцете ми. Онези, които са мъртви, Бог ги бе осъдил. Не, уверявам ви, сир, от момента, в който напуснах Франция — вече петнайсет години оттогава, не съм имал за какво да се укорявам.

— В Америка често сте се срещали с новатори, а вашите съчинения са разпространявали техните теории.

— Да, сир, и забравях този акт на благодарност към владетелите и хората.

Кралят замълча.

— Сир — продължи Жилбер, — сега моят живот ви е известен. Не съм оскърбил или наранил когото и да било — нито просяк, нито кралица. И дойдох да попитам Ваше Величество защо бях наказан.

— Ще поговоря с кралицата, господин Жилбер, но смятате ли, че искането за арест идва пряко от нея?

— Изобщо не твърдя това, сир. Мисля, че нейна е само резолюцията в полето.

— А! Виждате ли — рече Луи, обзет от радост.

— Да, ала вие знаете, сир, че когато една кралица поставя резолюция, тя нарежда.

— И чие е искането с резолюцията? Нека погледнем!

— Да, сир — каза Жилбер, — погледнете.

И подаде искането за задържане.

— Графиня Дьо Шарни! — извика кралят. — Как, тя е накарала да ви арестуват! Та какво сте й направили на горката Шарни?

— До днес не познавах тази дама даже по име, сир.

Луи прокара ръка по челото си.

— Шарни! — измърмори той. — Шарни, олицетворение на благост, добродетелност, самото целомъдрие!

— Ще видите, сир — засмя се Жилбер, — ще излезе, че съм попаднал в Бастилията по искане на трите християнски добродетели233.

— О! Трябва да съм наясно по това — рече суверенът.

И дръпна шнура на звънеца.

Влезе един придворен.

— Проверете дали графиня Дьо Шарни е при кралицата — каза кралят.

— Сир — отвърна придворният, — графинята току-що прекоси галерията. Готви се да се качи в каретата си.

— Изтичайте след нея — нареди Луи — и я помолете да дойде в кабинета ми по важна работа.

После, като се обърна към Жилбер, попита:

— Желаете ли, господине?

— Да, сир — отговори докторът, — хиляди благодарности на Ваше Величество.