Анж Питу

35.Нагръдникът284

Изгря следващият ден; ярко и чисто като предния, ослепителното слънце позлатяваше мраморите и пясъка на Версай.

Птиците, накацали с хиляди по дърветата в парка, поздравяваха с оглушителните си викове новия ден, обещаващ топлина и веселие за любовните им игри.

Бяха събудили кралицата в пет часа. Тя бе наредила да помолят краля да се отбие при нея веднага щом стане.

Изтощен от приемането на една депутация от Събранието, която бе дошла предната вечер и на която бе принуден да отговори — това бе началото на речите, — Луи XVI бе спал до по-късно, за да се възстанови от умората и да не се каже, че природата е погубила нещо в него.

Така че едва го бяха облекли, когато му предадоха молбата на Мария-Антоанета, докато препасваше сабята си; той леко смръщи вежди.

— Какво? Кралицата станала ли е вече? — попита.

— О, отдавна, сир!

— Още ли е болна?

— Не, сир.

— И какво иска от мен толкова рано сутринта?

— Нейно Величество не каза.

Кралят погълна първата си закуска, която се състоеше от бульон и малко вино, и се отправи към покоите на Мария-Антоанета. Завари я напълно облечена, като за церемония. Красива, бледа, внушителна, тя посрещна съпруга си с онази хладна усмивка, която блестеше подобно зимно слънце по бузите й, когато при многолюдните дворцови приеми трябваше да хвърли по някой лъч към тълпата.

Кралят не разбра дълбоката печал на този поглед и на тази усмивка. Той мислеше само за едно, за вероятната съпротива, която Мария-Антоанета би оказала на плана, приет предишната вечер.

„Някакъв нов каприз“, рече си.

Ето защо въсеше чело.

Кралицата не пропусна да засили това му убеждение с първите думи, които произнесе.

— Сир, аз много размишлявах от вчера насам — подхвана тя.

— А, ето на! — извика Луи.

— Моля ви, отпратете всички, които не са от най-близкото обкръжение.

Роптаейки, кралят даде заповед на офицерите си да се оттеглят.

Само една от приближените на кралицата остана при Техни Величества — мадам Кампан.

Тогава, полагайки двете си хубави длани върху ръката на краля, Мария-Антоанета попита:

— Защо сте вече напълно облечен? Това е лошо!

— Как така лошо? Не разбирам.

— Нали наредих да ви помолят да не се обличате, преди да дойдете тук? Вие сте с горна дреха и със сабя. Надявах се да ви видя по халат.

Кралят я погледна слисан.

Тази чудата приумица на кралицата будеше у него куп странни мисли, чиято новост им придаваше още по-голяма неправдоподобност.

Първият му порив бе на недоверие и безпокойство.

— Какво ви е? — взря се той в Мария-Антоанета. — Искате да забавите или да попречите на онова, за което се уговорихме вчера заедно?

— Ни най-малко, сир.

— Моля ви, достатъчно заигравания с въпрос от такава важност. Аз трябва, аз желая да отида в Париж. Не мога повече да си го спестявам. Свитата ми е съставена. Хората, които ще ме придружат, са определени от снощи.

— Сир, не искам нищо, но…

— Само помислете — продължи кралят, постепенно оживявайки се, за да си вдъхне смелост, — помислете, че новината за моето пътуване вече би следвало да е стигнала до парижаните, че те са се подготвили, че ме чакат. Че благосклонността, която според предсказанието на Жилбер решението ми е посяло в сърцата, би могла да се изроди в пагубна враждебност. Помислете най-сетне…

— Но, сир, аз не оспорвам онова, което ми оказвате честта да ми кажете. Вчера се примирих, примирена съм и днес.

— Защо са тогава тези встъпления, мадам?

— Не съм правила никакви встъпления.

— Простете. Защо са тези въпроси за моето облекло, за плановете ми?

— За облеклото, да — поде кралицата с все същата усмивка, която колкото повече избледняваше, толкова по-зловеща ставаше.

— Какво искате от облеклото ми?

— Бих искала, сир, да го свалите.

— Не ви се струва благоприлично? Това е копринена дреха с лилав цвят. Парижаните са свикнали да ме виждат облечен така. Те харесват този цвят, на който впрочем синята лента отива. Самата вие често сте ми го казвали.

— Сир, нямам никакви възражения, що се отнася до цвета на дрехата ви.

— Тогава?

— Става дума за подплатата й.

— Наистина ме интригувате с тази неизменна усмивка… Подплатата… Що за шега!…

— Не се шегувам, уви!

— Хубаво, ето че опипвате жакета ми, и той ли не ви харесва? Тафта в бяло и сребро, с гарнитура, която сама извезахте, една от любимите ми дрехи.

— Изобщо нямам нищо против жакетите.

— Колко сте странна! Може би жабото и бродираната батистена риза ви дразнят? Е, нима не трябва да се наглася, за да отида да видя моя славен град Париж?

Горчива усмивка изкриви устните на кралицата; най-вече долната устна, за която толкова укоряваха Австрийката, се изду и се издаде напред, сякаш бе напомпана с всички отрови на гнева и омразата.

— Не — рече тя, — не ви упреквам за красивия тоалет, сир, а за подплатата, само и единствено за нея.

— Подплатата… На бродираната ми риза! Ах, обяснете ми в края на краищата.

— Е, добре, ще ви обясня! Кралят, мразен, неудобен, който ще се хвърли сред седемстотин хиляди парижани, опиянени от своите победи и от революционните си идеи, та кралят не е някой принц от Средновековието и все пак той трябва днес да влезе в Париж със здрава желязна броня, със стоманен нагръдник от Милано. Този принц би следвало да направи така, че нито един куршум, нито една стрела, нито един камък, нито един нож да не намерят път към плътта му.

— Това всъщност е вярно — отбеляза замислен Луи XVI. — Ала, добра ми приятелко, тъй като не се казвам нито Шарл VIII, нито Франсоа I, нито дори Анри IV, тъй като монархията днес е гола под кадифето и коприната, ще отида гол под моята копринена дреха, или по-точно… ще отида с една точка за прицел, която би могла да насочи куршумите. Нося плочката на ордените върху сърцето си.

Кралицата изстена сподавено.

— Сир — прошепна, — започваме да се разбираме. Ще видите, ще видите, че съпругата ви не се шегува.

Мария-Антоанета направи знак на мадам Кампан, оттеглила се в дъното на стаята, която извади от едно чекмедже на голяма ракла плосък, широк и продълговат предмет, увит в коприна.

— Сир — продължи кралицата, — сърцето на краля принадлежи най-напред на Франция, истина е, но силно вярвам, че то принадлежи и на неговата жена и на децата му. Колкото до мен, аз не желая това сърце да бъде изложено на вражеските куршуми. Взех мерки, за да предпазя от всякаква опасност своя съпруг, своя крал, бащата на моите деца.

Междувременно тя махаше копринената обвивка, в която бе загъната една жилетка от фини стоманени нишки, преплетени с такова вълшебно изкуство, та би могло да се каже, че е от арабски брокат, дотолкова начинът на оплитане имитираше плат, дотолкова гъвкава и еластична беше на вид.

— Какво е това? — попита кралят.

— Погледнете, сир.

— Жилетка, струва ми се.

— Ами да, сир.

— Жилетка, която се закопчава чак до врата.

— С малка яка, предназначена, както виждате, да подплати яката на жакета или да мине под вратовръзката.

Луи взе жилетката в ръце и любопитно я разгледа.

При това благосклонно внимание кралицата се изпълни със задоволство.

Кралят сякаш блажено броеше всяка от нишките на тази изкусна мрежа, която се гънеше под пръстите му, мека като вълна.

— Та това е възхитителна стомана — възкликна той.

— Нали, сир?

— И с чудесна изработка.

— Нали?

— Наистина недоумявам откъде сте успели да се снабдите с такава жилетка.

— Купих я снощи от един човек, който отдавна ми я бе предложил, в случай че тръгнете на война.

— Великолепна е! Великолепна! — повтори кралят, любувайки й се като художник на картина.

— И би трябвало да ви стане, все едно че е ушита от вашия шивач, сир.

— О! Така ли мислите?

— Пробвайте я.

Луи XVI не каза нито дума; съблече сам лилавата си дреха.

Мария-Антоанета трепереше от радост; тя му помогна да махне ордените си, а мадам Кампан помогна за останалото.

Все пак кралят сам свали сабята си. Ако някой в този момент бе наблюдавал лицето на кралицата, щеше да го види озарено от онази триумфална светлина, която излъчва върховното щастие.

Суверенът се остави да разхлабят вратовръзката му, под която нежните пръсти на Мария-Антоанета подпъхнаха стоманената яка.

После тя сама закопча кукичките на тази лека ризница, съвършено прилягаща към формите на тялото и извивката на ръкавите, подплатена с мрежа от ремъчета, предназначена да омекоти натиска на стоманата върху плътта.

Жилетката стигаше по-надолу от броните и защитаваше целия торс.

Сложени отгоре, жакетът и ризата я скриваха напълно. Тя не правеше тялото чувствително по-дебело и позволяваше пълна свобода на движенията.

— Много ли е тежка? — попита Мария-Антоанета.

— He.

— Гледайте, моят крал, какво чудо, нали? — обърна се кралицата, пляскайки с ръце, към жената, която привършваше със закопчаването на копчетата на ръкавите на Луи.

Мадам Кампан изрази радостта си също така непринудено.

— Спасих своя крал! — извика Мария-Антоанета. — Изпробвайте тази невидима броня, сложете я на една маса и се помъчете да я срежете с нож, опитайте да я пробиете с куршум, опитайте, опитайте!

— О! — възкликна кралят с израз на съмнение.

— Опитайте! — повтаряше тя в ентусиазма си.

— От любопитство ще опитам на драго сърце — рече той.

— Недейте, безполезно е, сир.

— Как така, безполезно е да ви докажа превъзходността на вашето чудо?

— Ах! Такива са мъжете! Мислите ли, че бих се доверила на твърденията на друг, на някой страничен човек, когато става въпрос за живота на съпруга ми, за спасението на Франция?

— При все това ми се струва, че този път сте го сторили, Антоанета, доверили сте се…

Кралицата поклати глава с очарователно упорство.

— Попитайте — посочи с пръст жената, която беше там, — попитайте добрата Кампан какво направихме тя и аз тази сутрин.

— И какво, за Бога? — попита кралят, видимо заинтригуван.

— Тази сутрин, какво говоря, тази нощ, като две щурачки, отпратихме цялата прислуга и се затворихме в нейната стая, която се намира в дъното на сградата, където са жилищата на пажовете. А пък пажовете заминаха снощи до един за Рамбуйе. И така, ние двете отидохме там. Уверихме се, че никой не би могъл да ни изненада, преди да сме осъществили замисъла си.

— Боже мой! Ама вие наистина ме плашите. И какви бяха намеренията на тези две Юдити285?

— Юдит е направила по-малко — отбеляза кралицата, — най-вече вдигнала е по-малко шум. Като изключим това, сравнението е прекрасно. Та Кампан държеше чантата, в която бе нагръдникът. Аз носех един дълъг немски ловджийски нож от баща ми, безотказно острие, убило толкова глигани.

— Юдит! Същинска Юдит! — извика Луи XVI, смеейки се.

— О! Юдит не е имала онзи тежък пистолет, който взех от вашите оръжия и накарах Вебер да зареди.

— Пистолет!

— Разбира се. Трябваше да ни видите през нощта, уплашени, стряскащи се и от най-слабия шум, криещи се от любопитни очи, притичващи по пустите коридори като лакоми мишлета.

Кампан захлопна три врати и покри последната с дюшек. Сложихме нагръдника до стената, на манекена, на който се окачват моите рокли. И аз, кълна ви се, замахнах здравата и нанесох един удар с нож на бронята. Ножът се огъна, изплъзна се от ръцете ми и се заби в паркета за наш голям ужас.

— Я виж ти! — рече кралят.

— Почакайте.

— И не направи дупка? — вдигна вежди Луи XVI.

— Ама почакайте, ако обичате. Кампан грабна ножа и ми каза: „Вие не сте достатъчно силна, мадам, и ръката ви може би трепери. Аз съм по-яка, ще се уверите.“ И нападна манекена с такава стръв, че клетият ми нож направо се строши о стоманата. Погледнете, ето ги двете парчета, сир. Ще наредя да ви направят кинжал от онова, което е останало.

— О, но това звучи просто невероятно! — възкликна кралят. — И не се получи пробив?

— Само драскотина на най-горната халкичка, а те са три една върху друга, моля.

— Бих искал да видя.

— Ще видите.

И Мария-Антоанета се зае да съблича краля удивително чевръсто, за да може по-скоро да се възхити на нейната идея и на забележителните й подвизи.

— Тук, струва ми се, има нещо — взря се той и посочи с пръст една вдлъбнатина с диаметър около палец.

— Това е от пистолетния куршум, сир.

— Какво, дали сте изстрел с пистолет, зареден с куршум, вие?

— На мига ви показвам сплеснатия куршум, още черен. Е, сега вярвате ли, че животът ви е в безопасност?

— Вие сте ангел-пазител — каза кралят и започна бавно да разкопчава жилетката, за да разгледа по-добре следите от ножа и от куршума.

— Представете си какъв страх изпитах, скъпи кралю — поде Мария-Антоанета, — когато трябваше да стрелям с пистолета по бронята. А то само вдигнах отвратителен шум, от който така се боя. Ала стреляйки по жилетката, предназначена да ви брани, все едно че стрелях по вас. Треперех да не зърна дупка, защото тогава трудът ми, мъките ми, надеждата ми, всичко щеше да бъде напразно.

— Скъпа съпруго — рече Луи XVI, сваляйки жилетката, — толкова съм ви признателен!

И я сложи върху една маса.

— Ама какво правите? — спусна се към него кралицата, взе жилетката и отново му я поднесе.

Той обаче отвърна с усмивка, изпълнена с нежност и благородство:

— Не, благодаря.

— Отказвате? — недоумяваше Мария-Антоанета.

— Отказвам.

— О, но помислете все пак, сир!

— Сир!… — промълви умолително мадам Кампан.

— Та това е спасението, това е животът!

— Възможно е — кимна кралят.

— Вие отказвате помощта, която самият Бог ни изпраща.

— Достатъчно! Достатъчно! — махна с ръка той.

— О, вие отказвате! Отказвате!

— Да, отказвам.

— Ала те ще ви убият!

— Скъпа моя, когато благородниците от XVIII век ходят на война, са облечени в сукнена дреха, жакет и риза — толкова срещу куршумите. Когато излизат на полето на честта, остават само по риза, тя е достатъчна срещу шпагата. Аз съм първият благородник на Франция и ще сторя същото като моите събратя. Нещо повече — ако те носят сукно, аз имам правото да нося само коприна. Благодаря, скъпа моя съпруго, благодаря, моя добра кралице, благодаря.

— Ах! — извика Мария-Антоанета, едновременно покрусена и очарована. — Защо не го чуе армията му?

Колкото до Луи XVI, той се бе облякъл спокойно, без дори да дава вид, че разбира какъв героизъм е извършил.

— Нима е изгубена една монархия, която намира сили за гордост в подобни моменти? — прошепна кралицата.