Анж Питу

65.Питу — дипломат

Току-що видяхме как Питу падна от висотата на надеждите си.

Падането бе зашеметяващо. Надали поразеният от мълния Сатана е изминал по-голямо разстояние, срутвайки се от небето в ада.

А дори и в ада падналият Сатана е бил цар, докато Питу, поразен от мълнията на абат Фортие, си беше станал отново просто Питу.

Как щеше да се яви пред онези, които го бяха упълномощили? Как, след като бе засвидетелствал такава непредпазлива самоувереност, щеше да се осмели да им каже, че техният вожд е един самохвалко, един фанфарон, който с каска на главата и сабя на хълбока се е оставил да получи удари с камшик по задника от един стар абат?

Каква грешка, да се похвали, че ще успее пред абат Фортие, и да се провали!

На склона край пътя, при който се озова, Питу обхвана главата си с ръце и се замисли.

Той се бе надявал да придума абата, говорейки му на гръцки и латински. Беше се залъгвал в наивното си простодушие, че ще умилостиви този цербер със сладостта на лакомството цветисти изрази, а ето че лакомството му се бе оказало горчиво, ето че церберът го бе ухапал, без да налапа примамката. И плановете му бяха пропаднали.

Абат Фортие имаше невероятно самолюбие; Питу не бе го включил в сметките; тъй като абатът се беше озлобил много повече от неточността във френския, която му бе открил, отколкото от това, че бе поискал да вземе трийсетте пушки от неговия арсенал.

Младите хора, когато са простодушни, допускат неизменно тази грешка — те вярват в съвършенството на другите.

Абат Фортие беше страстен роялист и най-вече горделив филолог.

Питу горчиво се упрекваше, че беше събудил у него във връзка с Луи XVI и глагола съм двойния гняв, на който бе станал жертва. Той го познаваше, би следвало да подбира думите си. Там бе грешката му и момъкът горко съжаляваше, твърде късно, както винаги.

Оставаше му да помисли какво би трябвало да направи.

Би трябвало да използва своето красноречие, за да даде доказателство за роялизъм пред абат Фортие, и най-вече да отмине граматическите пропуски.

Би трябвало да го убеди, че националната гвардия в Арамон е контрареволюционна.

Би трябвало да му обещае, че тя ще бъде в помощ на краля.

И преди всичко да не обелва нито дума за този нещастен глагол съм, употребен в едно време вместо в друго.

И тогава без никакво съмнение абатът щеше да разтвори пред него съкровищата и арсенала си, за да подсигури на монархията подкрепата на една толкова храбра войска и на нейния героичен предводител.

Това лицемерие се назовава дипломация. Размишлявайки дълго, Питу прехвърли в главата си множество исторически образци.

Сети се за Филип Македонски413, който е дал толкова лъжливи клетви и когото наричат велик човек.

За Брут414, който се е правил на глупак, за да заблуди враговете си, и когото наричат велик човек.

За Темистокъл415, който е прекарал живота си в това да мами своите съграждани, за да им служи, и когото също наричат велик човек.

Ала той си припомни и Аристид, който не е приемал нечестните похвати и когото също наричат велик човек416.

Този довод го обърка.

Но разсъждавайки, реши, че Аристид е имал късмета да живее във време, когато персите са били толкова глупави, та е могло да бъдат победени и само с добросъвестност.

После, като разсъди още, той съобрази, че в крайна сметка Аристид е бил прогонен, и това изгнание, колкото и да е било несправедливо, наклони везните в полза на Филип Македонски, Брут и Темистокъл.

Сетне, минавайки към съвременни примери, Питу се запита как господин Жилбер, господин Байи, господин Ламет, господин Барнав417, господин Дьо Мирабо биха постъпили, ако бяха на негово място, а пък крал Луи XVI — на мястото на абат Фортие.

Какво биха направили, за да накарат краля да въоръжи триста до петстотин хиляди национални гвардейци?

Точно обратното на онова, което той, Питу, бе сторил.

Биха убеждавали Луи XVI, че французите не желаят нищо повече от това да спасят и да запазят бащата на французите и че за да го спасят наистина, са им необходими от триста до петстотин хиляди пушки.

И господин Дьо Мирабо със сигурност би успял. Питу се сети и за известната песен, която гласи:

От всичко това заключи, че той, Анж Питу, е само едно глупаво четириного и че за да се върне при своите избиратели с нещо като слава, би следвало да направи тъкмо обратното на онова, което бе направил.

Разкопавайки тази нова жила, Питу реши да издейства с хитрост или със сила оръжието, което бе обещал да добие чрез убеждение.

Отначало се яви един вариант.

Можеше да се вмъкне в музея на абата и да изземе или открадне оръжието от арсенала.

С помощта на другарите си Питу щеше да извърши изземване, сам — кражба.

Кражба! Ето дума, която звучеше зле в честните уши на момъка.

Колкото до изземването, нямаше никакво съмнение, че във Франция се намираха все още твърде много хора, свикнали със старите закони, които щяха да го нарекат разбойничество или въоръжено нападение.

Всички тези съображения накараха Питу да се откаже от двата начина, които току-що споменахме.

Впрочем заложено бе самолюбието му и за да може това самолюбие да излезе достойно от положението, Питу не биваше да прибягва до ничия помощ.

Така че се захвана да търси, не без известно удивление от новата посока, която вземаха разсъжденията му.

Най-накрая извика като Архимед: Еврика!, което ще рече: Открих!

Ето пътя, който Питу беше открил в собствения си арсенал: Господин Дьо Лафайет бе главнокомандващ на националните гвардейци на Франция. Арамон бе във Франция. Арамон си имаше национална гвардия.

Значи господин Дьо Лафайет бе главнокомандващ на националните гвардейци в Арамон.

И господин Дьо Лафайет не би трябвало да допусне гвардейците от Арамон да останат без оръжие, след като тези от другите области вече бяха въоръжени или щяха да бъдат.

За да стигне до господин Дьо Лафайет, му трябваше Жилбер; за да стигне до Жилбер, му трябваше Бийо.

Питу написа едно писмо на Бийо.

Понеже арендаторът не знаеше да чете, Жилбер щеше да му го прочете и така естествено щеше да бъде ангажиран и вторият посредник.

Като реши това, Питу изчака нощта, прибра се тайно в Арамон и грабна перото.

Все пак, каквито и предпазни мерки да бе взел, за да се промъкне незабелязан, той беше видян от Клод Телие и Дезире Манике.

Те почукаха на вратата му тъкмо когато бе привършил писмото и го увиваше в голям лист бяла хартия, за да го запечата с тестена лепенка.

Питу сложи пръст на устните си и с другата ръка посочи запечатаното писмо.

Тази тайнственост респектира Клод Телие и Дезире Манике и те се оттеглиха безмълвно с пръст на устните и очи, вперени в писмото.

Питу плуваше насред течението на практическата политика.

Ето и текста на писмото, увито в белия лист, което бе оказало такова огромно въздействие върху Клод и Дезире:

Когато това изложение бе написано, Питу забеляза, че е забравил да спомене на арендатора нещо за дома и за семейството му.

Той гледаше на него едва ли не като на Брут; от друга страна, да съобщи на Бийо подробности за Катрин, означаваше да рискува да излъже или да разкъса сърцето на един баща, а също и да се отворят и да закървят отново раните в собствената му душа.

Питу сподави една въздишка и добави като постскриптум:

По този начин Питу не излагаше нито себе си, нито когото и да било.

Показвайки на посветените белия плик, който трябваше да замине за Париж, командващият войските в Арамон се задоволи, както вече казахме, да изрече:

— Ето.

И отиде да пусне писмото в кутията.

Отговорът не се забави.

На по-следващия ден в Арамон пристигна нарочен куриер и попита за господин Анж Питу.

Голямо бе вълнението; големи бяха очакванията и тревогите на гвардейците.

Куриерът яздеше побелял от пяна кон и носеше униформата на главния щаб на парижката национална гвардия.

Съдете сами за впечатлението, което направи, за смущението и разтуптяното сърце на Питу.

Той се приближи треперещ, блед и пое пратката, връчена му, не без усмивка, от офицера, натоварен да предаде посланието.

Това бе отговорът на Бийо, написан от ръката на Жилбер.

Бийо препоръчваше на Питу умереност в патриотизма.

И му изпращаше заповедта на генерал Дьо Лафайет, приподписана от военния министър418, за въоръжаване на националната гвардия в Арамон.

Беше се възползвал от заминаването на офицер, натоварен да въоръжи, от името на генерал Дьо Лафайет, националната гвардия в Соасон и Лаон.

Заповедта гласеше:

Питу, поруменял от радост, благодари на офицера, който се усмихна отново и потегли веднага към следващата цел.

Така Питу се видя на върха на почестите; той получаваше послания направо от генерал Лафайет и военния министър.

И тези послания идваха щедро да подкрепят и обслужат замислите и амбициите му.

Да се опише въздействието на това посещение върху избирателите на Питу би било невъзможно. Заявяваме, че се отказваме от подобна задача.

Само да зърнеше тези оживени лица, тези блестящи очи, това усърдие на населението, изблика на дълбокото уважение, с което всички незабавно се изпълниха към Анж Питу, и най-недоверчивият наблюдател би се убедил, че оттук насетне нашият герой щеше да бъде важна особа.

Избирателите му един подир друг искаха да видят и да пипнат министерския печат, което Питу на драго сърце им позволи.

И когато числото на присъстващите се сведе само до посветените, той каза:

— Граждани, плановете ми успяха, както бях предвидил. Писах на генерал Лафайет за желанието, което имате, да създадете национална гвардия и за вашия избор да ви командвам аз. Прочетете адреса на писмото, което пристигна от министерството.

И показа плика, на който бе написано:

— Значи аз съм — продължи Питу — признат и одобрен от генерал Лафайет за командир в националната гвардия. Така че и вие сте признати и одобрени за национални гвардейци от генерал Лафайет и военния министър.

Продължителен вик на радост и възторг разтърси стените на бедното жилище, което обитаваше Питу.

— Колкото до оръжието — додаде нашият човек, — има начин да се сдобием. Вие трябва бързо да си изберете един лейтенант и един сержант. Тези две упълномощени лица ще ме придружат при действията, които ще предприема.

Присъстващите се спогледаха несигурно.

— Какво е твоето мнение, Питу? — попита Манике.

— Това не ме интересува — отвърна Питу с известно достойнство. — Не бива да се влияе на избора. Съберете се без мен. Определете двамата ръководители, които назовах, но да бъдат солидни хора. Това е всичко, което имам да ви кажа. Вървете!

С тези царствено произнесени думи Питу отпрати своите войници и остана сам, обгърнат от величието си, също като Агамемнон419.

Той се потопи в славата, докато отвън избирателите си оспорваха останките от военната власт, която трябваше да управлява Арамон.

Изборът продължи един час. Лейтенантът и сержантът бяха избрани: сержант — Клод Телие, лейтенант — Дезире Манике. После се върнаха при Питу, който ги призна и поздрави.

След като тази работа бе свършена, той постанови:

— Сега, господа, нямаме нито миг за губене.

— Да, да, да започваме обучението! — обади се един от най-ентусиазираните.

— Секунда — спря го Питу, — най-напред да вземем пушките.

— Точно така — кимнаха ръководителите.

— А докато чакаме пушките, не можем ли да се упражняваме с тояги?

— Нека правим всичко по военному — отговори Питу, който, виждайки всеобщото усърдие, не се чувстваше достатъчно сигурен да дава уроци по едно изкуство, от което сам още нищо не разбираше. — Войници, които се обучават на стрелба с тояги — направо гротескно!

— Така е — отвърнаха му. — Пушките!

— Елате с мен, лейтенант и сержант — обърна се той към подчинените си. — Вие, останалите, чакайте завръщането ни.

Почтително съгласие бе отговорът на отряда.

— Остават още шест часа до края на деня, повече отколкото ни е нужно, за да отидем във Виле-Котре, да свършим работата си и да се върнем. Напред, ходом марш! — извика Питу.

И главният щаб на арамонската армия пое на мига.

Ала когато Питу препрочете писмото на Бийо, за да се убеди, че толкова щастие не е сън, откри едно изречение на Жилбер, което му бе убягнало: