Анж Питу

32.Лекарят на краля

Няколко минути след като кралицата изрази своето желание, което онази от дамите, пред която бе изказано, се задължи да изпълни, Жилбер, изненадан и леко обезпокоен, дълбоко развълнуван, ала без да показва външно нищо, се яви пред Мария-Антоанета.

Благородните и уверени обноски, изтънчената бледнина на човека на науката и въображението, когото учеността дарява с втора природа, бледнина, подчертана от черния костюм на третото съсловие, който не само депутатите от това съсловие, но и хората, приели принципите на революцията, смятаха за свой дълг да носят; фините и бели ръце на хирург под плисирания муселин, така изящният и елегантен крак, толкова добре изваян, че никой в двора не би могъл да посочи по-съвършено оформен крак на познавачите; редом с всичко това една смесица от боязлива почтителност към жената, спокойна дързост спрямо болната и нищо по отношение на кралицата — такива бяха беглите и ясно изписани нюанси, които Мария-Антоанета, с аристократичната си интелигентност, успя да долови у доктор Жилбер в мига, в който вратата на спалнята се отвори, за да го пропусне да влезе.

Колкото по-малко предизвикателен бе докторът в държанието си, толкова повече кралицата чувстваше, че гневът й нараства. Тя си бе представяла този мъж като противен тип и съвсем естествено, почти неволно бе решила, че прилича на един от онези герои на безсрамието, каквито често съзираше около себе си. Причинителят на страданията на Андре, този незаконороден ученик на Русо, това недоносче, станало мъж, този градинар, станал доктор, този чистач на гъсеници, станал философ и укротител на човешки души, Мария-Антоанета си го представяше с чертите на Мирабо, сиреч на човека, когото най-много мразеше след кардинал Дьо Роан и Лафайет.

Преди срещата с Жилбер й се бе струвало, че трябва да е същински исполин, за да побере тази колосална воля.

Но когато видя един млад мъж, изправен, тънък и строен, с елегантна фигура, с благо и приветливо лице, стори й се, че е извършил ново престъпление, лъжейки с външността си. Жилбер, човек от народа, с неясен произход; Жилбер, селянинът, мръсникът, бе виновен в очите на кралицата, че си е присвоил външността на благородник и добродетелен човек. Гордата Австрийка, заклет враг на лъжата у другите, се възмути и на мига изпита бясна омраза към нещастния изгубен атом, когото толкова ужасяващи събития превръщаха в неин враг.

За приближените й, за онези, които бяха свикнали да четат в очите й спокойствие или ярост, не бе трудно да съзрат, че една буря, обещаваща мълнии и гръмотевици, тътне в дълбините на сърцето й.

Но как едно човешко създание, било то мъж или жена, би могло да проследи, сред тази вихрушка от пламъци и гняв, движението на странните противоположни чувства, които се сблъскваха в ума на кралицата и изпълваха гръдта й с всички смъртоносни отрови, описани от Омир?272

С един поглед владетелката отпрати придворните, дори и мадам Дьо Мизери.

Всички излязоха.

Кралицата изчака вратата да се затвори зад тях, после, връщайки отново погледа си върху Жилбер, забеляза, че той не бе преставал да я разглежда.

Тази дързост я подразни.

Погледът на доктора бе привидно безобиден, ала продължителен, настойчив, тежък до такава степен, че Мария-Антоанета се усети принудена да се бори с неговата непоносимост.

— Е, господине! — изрече тя с бруталността на пистолетен изстрел. — Какво всъщност правите вие, разглеждате ме, вместо да ми кажете от какво страдам?

Тази ядна забележка, подкрепена от мълниите в погледа, би поразила всеки придворен, би накарала един маршал на Франция, един герой, един полубог да падне на колене пред Мария-Антоанета, молейки за милост.

Но Жилбер отвърна невъзмутимо:

— Лекарят преценява най-напред с очите, мадам. Гледайки Ваше Величество, която е наредила да ме повикат, съвсем не удовлетворявам някакво празно любопитство, а си върша работата и се подчинявам на заповедите й.

— Тогава вече сте ме изучили.

— Дотолкова, доколкото е в моята власт, мадам.

— Болна ли съм?

— Не в буквалния смисъл на думата, Ваше Величество е в плен на силна свръхвъзбуда.

— Аха! — стрелна го иронично Мария-Антоанета. — Няма ли да добавите и че съм разгневена?

— Нека Ваше Величество разреши, понеже е повикала лекар, лекарят да си послужи с медицинския термин.

— Добре. И на какво се дължи тази… свръхвъзбуда?

— Ваше Величество е твърде умна, за да не знае, че лекарят отгатва физическата болка благодарение на опита си и на традициите на обучението. Ала той изобщо не е ясновидец, за да вникне от пръв поглед в бездната на човешките души.

— Което означава, че втория или третия път вие ще сте в състояние да кажете не само от какво страдам, но и какво мисля?

— Може би, мадам — отговори хладно Жилбер.

Кралицата потръпна; виждаше се, че думите напират да бликнат от устата й, гневни и язвителни.

Тя се сдържа.

— Трябва да ви повярвам — рече, — вие сте учен човек.

Мария-Антоанета наблегна на последните думи с такова убийствено презрение, че погледът на Жилбер сякаш на свой ред пламна от огъня на гнева.

Ала една секунда борба бе достатъчна на този мъж, за да се наложи.

И със спокойно чело и гладка реч той подхвана почти незабавно:

— Ваше Величество е така добра да ме удостои със званието учен човек, без дори да е опитала науката ми.

Кралицата прехапа устни.

— Вие разбирате, че не знам дали сте учен — каза тя. — Чувам какво разправят и го повтарям като всички.

— Е, Ваше Величество греши! — отвърна почтително Жилбер, покланяйки се по-ниско, отколкото до момента. — Не бива един светъл ум като вашия да повтаря слепешката онова, което говори простолюдието.

— Искате да кажете народът? — поправи го безочливо Мария-Антоанета.

— Простолюдието, мадам — настоя Жилбер с твърдост, която като че бръкна в глъбините на женското сърце и събуди нещо болезнено чувствително към непознати вълнения.

— В края на краищата да не обсъждаме. Казват, че сте учен, и толкова. Къде сте учили?

— Навсякъде, мадам.

— Това не е отговор.

— Тогава, никъде.

— Предпочитам този. Не сте учили никъде?

— Както ви харесва, мадам — поклони се докторът. — И все пак по-точно е да се каже навсякъде.

— Но отговорете в крайна сметка — извика кралицата, силно раздразнена. — И най-вече, за Бога, господин Жилбер, спестете ми тези фрази!

Сетне додаде сякаш на себе си:

— Навсякъде! Навсякъде! Какво ли значи това? Не са ли думи на шарлатанин, на емпирик, на доктор от площадите? Възнамерявате да ме впечатлите с ефектни слова?

Тя изнесе крак напред, взирайки се в Жилбер с искрящи очи и потрепващи устни.

— Навсякъде! Посочете къде, хайде, господин Жилбер, посочете!

— Казах навсякъде — поде хладно той, — защото наистина съм се учил навсякъде, мадам, в колибата и в двореца, в града и в пустинята, върху хора и върху животни, върху себе си и върху другите, както подхожда на човек, който цени науката и я черпи отвсякъде, където тя е, сиреч навсякъде.

Победена, кралицата хвърли страшен поглед на Жилбер, който, от своя страна, продължаваше да я наблюдава с отчайваща втренченост.

Мария-Антоанета се размърда конвулсивно и извръщайки се, събори кръглата масичка, на която бяха сервирали шоколада й в чаша от севърски порцелан.

Жилбер видя масата да пада, видя чашата да се разбива на парчета, ала остана неподвижен.

Червенина плъзна по лицето на владетелката; тя положи влажната си и студена ръка на горещото чело, но не посмя да вдигне очи към Жилбер.

Само че заради самата себе си излъчи повече презрение, отколкото дързост.

— И при кой учител сте учили? — продължи кралицата, подхващайки разговора оттам, където бе прекъснат.

— Не зная как да отговоря на Ваше Величество, без да се изложа на риска да я засегна отново.

Мария-Антоанета усети предимството, което й даваше Жилбер, и се нахвърли отгоре му като лъвица върху плячка.

— Да ме нараните, мен! Вие да ме нараните, вие! О, да нараните една кралица, вие! Грешите, кълна ви се! Ах, господин доктор Жилбер! Явно не сте учили френския език от такива добри източници, както медицината. Хората с моето положение не биват наранявани, господин доктор Жилбер, те биват уморявани и отегчавани, това е.

Жилбер се поклони и пристъпи към вратата, но без да е възможно да бъде доловена върху лицето му и най-малката следа от гняв, и най-дребният признак на нетърпение.

Кралицата, напротив, се тресеше от ярост; тя направи един скок, сякаш за да го задържи.

Той разбра.

— Простете, мадам — каза. — Вярно е, допуснах непростимата грешка да забравя, че съм лекар, повикан при болна. Извинете ме, мадам, занапред ще го помня.

И се върна.

— Струва ми се — поде авторитетно, — че Ваше Величество е прекарала нервна криза. Ще се осмеля да поискам от нея да внимава. Преди малко не се владееше. В момента пулсът вероятно е забавен и кръвта нахлува в сърцето — Ваше Величество страда, Ваше Величество е на път да се задуши и навярно би било благоразумно от нейна страна да повика някоя от прислужниците си.

Кралицата стана, направи една обиколка на стаята и сядайки отново, попита:

— Вие се казвате Жилбер, нали?

— Да, Жилбер, мадам.

— Това е странно! Имам един спомен от младостта, чиято невероятна натрапчивост несъмнено ще ви нарани много, ако ви го разкажа. Няма значение! И да ви нараня, ще се излекувате, защото, освен учен лекар, сте и голям философ.

И Мария-Антоанета се усмихна иронично.

— Ха така, мадам — кимна Жилбер, — усмихвайте се и усмирявайте малко по малко нервите си с насмешката, това е едно от най-добрите предимства на разумната воля, че може да се командва сама по този начин. Укротявайте, мадам, укротявайте, ала без да се насилвате все пак.

Това лекарско предписание бе поднесено с такова изкусително добродушие, че кралицата, макар и чувствайки дълбоката подигравка, която съдържаше, не понечи да се съпротивлява.

Само продължи огъня, подхващайки атаката оттам, където бе спряла:

— Този спомен, за който ви говорех…

Жилбер се поклони в знак, че слуша.

Владетелката направи усилие, впери очи в неговите и довърши разказа си:

— Тогава бях дофина и живеех в Трианон. В градините имаше едно момче, цялото черно, кално, начумерено, като един малък Жан-Жак, което плевеше, прекопаваше, чистеше гъсениците с дребните си изкривени лапи. То се казваше Жилбер.

— Това бях аз — безучастно потвърди докторът.

— Вие? — изрече Мария-Антоанета в изблик на омраза. — Но значи съм била права! Вие не сте учен човек!

— Мисля, че понеже Ваше Величество има толкова добра памет, ще си спомни също и по кое време беше това — поде Жилбер. — Ако не се лъжа, беше през 1772 година, когато малкото момче градинар, за което говори Ваше Величество, ровеше земята, за да изкара прехраната си в градините на Трианон. Сега сме 1789. Сиреч изминали са седемнайсет години от събитията, за които споменавате, мадам. Това е много за времената, в които живеем, много повече, отколкото е нужно, за да израсне учен от един дивак. Душата и разумът действат бързо при определени условия, както бързо никнат растенията в топла оранжерия. Революциите, мадам, са оранжериите за ума. Ваше Величество ме гледа и въпреки яснотата на погледа си не забелязва, че шестнайсетгодишното дете е вече мъж на трийсет и три години. И напразно се учудва, че невежият, че малкият наивен Жилбер е станал под повея на две революции учен и философ.

— Невеж, да, но наивен, наивен, казвате — извика яростно кралицата. — Вие нарекохте малкия Жилбер наивен?

— Ако съм се излъгал, мадам, или пък ако съм надарил това момче с качество, което не му е било присъщо, странно как Ваше Величество би могла да знае по-добре от мен, че е притежавало неговото отрицание.

— О, това е друго нещо! — поклати глава Мария-Антоанета с помръкнало изражение. — Може би ще поговорим някой ден. Ала междувременно, моля ви, да се върнем към мъжа, към учения мъж, към усъвършенствания мъж, към съвършения мъж, който е пред очите ми.

Жилбер се направи, че не е чул думата съвършен; той чудесно разбираше, че това е поредното оскърбление.

— Да се върнем, мадам — отговори простичко, — и кажете с каква цел Ваше Величество нареди да му предадат заповедта да се отбие при нея.

— Вие се предлагате за лекар на краля — рече тя. — Но разберете, господине, че вземам твърде присърце здравето на съпруга си, за да го поверя на човек, когото изобщо не познавам.

— Предложих се и бях приет — отбеляза Жилбер, — без Ваше Величество да може да се усъмни ни най-малко в моите способности или пък в усърдието ми. Аз съм преди всичко политически лекар, мадам, препоръчан от господин Некер. Що се отнася до останалото, ако кралят се нуждае от науката ми, ще му бъда добър физически лекар, доколкото човешката наука би могла да е полезна на творението на създателя. Ала освен добър съветник и добър лекар, аз ще бъда най-вече добър приятел на краля.

— Добър приятел! — възкликна кралицата в нов изблик на презрение. — Вие, господине! Приятел на краля!

— Със сигурност — отвърна спокойно Жилбер. — Защо не, мадам?

— А, да! Неизменно чрез вашите тайни сили, с помощта на окултната ви наука — прошепна тя. — Кой знае? Може би ще бъдете един Жак или един Майотен. Може би ще се върнем в Средновековието! Вие ще възкресите чудодейните еликсири и вълшебствата. Ще управлявате Франция с магия. Ще станете Фауст или Никола Фламел273.

— Съвсем не претендирам за това, мадам.

— Дано да е така, господине! Колко по-жестоки чудовища от тези в градините на Армида274, по-свирепи от Цербер бихте приспивали на прага на нашия ад!

Изричайки бихте приспивали, владетелката отправи към доктора поглед, по-изпитателен от всякога.

Този път Жилбер се изчерви пряко волята си.

Това достави неизказана радост на Мария-Антоанета; тя почувства, че ударът, който бе нанесла, е причинил истинска рана.

— Защото вие приспивате — продължи кралицата, — вие, който сте се учили навсякъде и върху всичко, вие несъмнено сте изучавали науката за магнетизма заедно с най-добрите хипнотизатори на нашия век, с хората, които превръщат съня в предателство и четат тайните на другите!

— Действително, мадам, често и дълго съм се учил при мъдрия Калиостро.

— Да, онзи, който практикува и кара своите последователи да практикуват тази духовна кражба, за която говорих преди малко, онзи, който с помощта на този магически сън — бих го нарекла низост — отнема на едни душите, а на други телата.

Жилбер отново разбра и сега побледня, вместо да се изчерви.

Кралицата потръпна от радост до дън душа.

— Ах, негоднико! — прошепна тя. — Аз също те нараних, виждам кръвта.

Но и най-дълбоките вълнения не оставаха задълго видими по лицето на доктора. И приближавайки се до Мария-Антоанета, която, въодушевена от победата си, го гледаше непредпазливо, той каза:

— Мадам, Ваше Величество греши, като оспорва на тези учени хора най-голямото достойнство на науката им, тази власт да приспиват не жертви, а субекти чрез магнетичния сън. Грешите, като им отричате правото да развиват по всички възможни начини едно откритие, чиито закони, веднъж признати и урегулирани, може би ще бъдат призвани да преобърнат света.

И приближавайки се още повече до кралицата, Жилбер я бе погледнал на свой ред с онова могъщество на волята, пред което нервната Андре се бе огънала.

Владетелката усети една тръпка да пробягва по вените й.

— Мерзко е — рече тя — да се злоупотребява с разни тъмни и мистериозни практики, за да се погубват души и тела!… Мерзавец е този Калиостро!

— А! — възкликна Жилбер многозначително. — Избягвайте да съдите толкова сурово грешките, допускани от човешките създания, мадам.

— Господине!

— Всяко създание е предразположено да греши, мадам. Всяко създание вреди на друго и без индивидуалния егоизъм, който създава общата сигурност, този свят би бил едно огромно бойно поле. Най-добрите са онези, които са добри, това е. Някои ще ви кажат — по-добрите са по-малко лошите. Колкото по-извисен е съдникът, мадам, толкова по-снизходителен трябва да бъде. От висотата на трона, който заемате, мадам, вие имате по-малко от когото и да било правото да проявявате строгост спрямо прегрешенията на останалите. Бъдете върховното снизхождение на земния трон, както на небесния Бог въплъщава върховното милосърдие.

— Господине — поде кралицата, — гледам по друг начин на своите права и най-вече на задълженията си. Аз съм на трона, за да наказвам и възнаграждавам.

— Не мисля така, мадам. Напротив, по мое мнение вие сте на трона, вие, жената и кралицата, за да помирявате и да прощавате.

— Предполагам, че не ме поучавате, господине.

— Имате право, мадам, само отговарям на Ваше Величество. Например този Калиостро, мадам, за когото говорехте и чиято наука оспорвате, спомням си, и това е спомен, още по-далечен от вашите за Трианон, та спомням си, че в градините на замъка Таверне му се представи случай да даде на дофината на Франция едно доказателство за тази наука, не знам какво е било, ала тя трябва да е запазила дълбок спомен, защото я бе впечатлило жестоко, до степен, че загуби съзнание275.

Жилбер удряше на свой ред; наистина удряше наслуки, но случайността му помогна и той улучи толкова точно, че кралицата пребледня ужасно.

— Да — каза тя с пресипнал глас, — да, вярно е, накара ме да видя насън една отвратителна машина. Само че досега не ми е известно подобна машина да съществува в действителност.

— Не знам какво ви е накарал да видите, мадам — подхвана Жилбер, удовлетворен от постигнатото въздействие, — ала онова, което знам, е, че не може да се оспорва званието учен на човек, който притежава такава власт над другите, над себеподобните си…

— Себеподобните си — процеди презрително кралицата.

— Добре, лъжа се — продължи Жилбер, — и властта му е дотолкова голяма, че превива на своето ниво, под игото на страха, главите на земните крале и принцове.

— Мерзост! Мерзко е, повтарям ви, да се злоупотребява със слабостта или с доверчивостта.

— Твърдите, че са мерзавци онези, които използват науката?

— Химери, лъжи, подлости!

— Какво ще рече това? — попита невъзмутимо Жилбер.

— Ще рече, че Калиостро е долен шарлатанин и че неговият така назован хипнотичен сън е престъпление.

— Престъпление!

— Да, престъпление — наблегна владетелката, — защото е последица от едно магическо питие, от един чудодеен еликсир, от едно отровителство, до чиито извършители човешкото правосъдие, представлявано от мен, ще стигне и ще ги накаже.

— Мадам, мадам — поде Жилбер със същото търпение и снизхождение, — моля ви, заради онези, които са сгрешили в този свят.

— А! Значи признавате?

Кралицата се заблуждаваше, поради кротостта в гласа на доктора сметна, че моли за себе си.

Тя се лъжеше; това бе едно предимство, което Жилбер не можеше да пропусне.

— Какво? — произнесе той, разширявайки пламтящите си зеници, под които Мария-Антоанета сведе очи като пред отблясъка на слънчев лъч.

Владетелката се смути, ала направи усилие.

— Не е възможно да се разпитва една кралица, без да бъде наранена, господине — рече тя. — Знайте това, вие, който сте новодошъл в двора. Но вие говорехте, струва ми се, за хората, които са сгрешили, и искахте да проявя снизхождение.

— Уви, мадам! — каза Жилбер. — Какво е безукорно човешко създание, онова ли, което е успяло да се затвори така добре в дебелата черупка на съзнанието си, та погледът на другите да не може да проникне в нея? Тъкмо това често наричат добродетел. Бъдете снизходителна, мадам.

— В такъв случай — подхвана неблагоразумно кралицата — за вас няма добродетелни създания, господине, за вас, ученика на тези люде, чийто поглед ще търси истината дори в дълбините на умовете.

— Това е вярно, мадам.

Тя избухна в смях, без да се помъчи да прикрие презрението, клокочещо в този смях.

— О, за Бога, господине! — извика. — Бихте ли благоволили да забележите, че не говорите на обществено място, пред идиоти, селяни или патриоти?

— Уверявам ви, знам пред кого говоря, мадам — отвърна Жилбер.

— Повече уважение тогава, господине, или повече ловкост. Огледайте собствения си живот, изследвайте дълбоките слоеве на това съзнание, което, въпреки опита и гения си, хората, работили навсякъде, трябва да притежават също както простосмъртните. Спомнете си за всичко низко, вредно, престъпно, което сте могли да си помислите, за жестокостите, злоупотребите… дори злодеянията, които сте могли да извършите. Не ме прекъсвайте, и когато осмислите всичко това, господин докторе, сведете глава, станете смирен, не се доближавайте с подобна нагла надменност до обителта на кралете, които, поне до нова повеля, са ръкоположени от Бога, за да проникват в душите на престъпниците, в гънките на съзнанието на другите и да налагат без жал и милост наказания на виновните. Ето, господине — продължи кралицата, — какво би следвало да направите. И ще получите признателност за вашето разкаяние. Повярвайте ми, най-добрият начин да се излекува една душа, така болна като вашата, би бил да се живее в уединение, далеч от висшите селения, които дават на хората лъжлива представа за собствената им стойност. Така че ще ви посъветвам да не се доближавате до двора и да се откажете да церите болестите на краля. Вие трябва да проведете едно лечение, което ще бъде много по-угодно на Бога, отколкото всяко друго — вашето собствено. Има една древна поговорка, господине: Ipse cura medice276.

Вместо да възнегодува срещу предложението, което кралицата смяташе за най-непривлекателно от всички, Жилбер отговори меко:

— Мадам, вече съм сторил онова, което Ваше Величество ми препоръча.

— И какво сте сторили, господине?

— Размишлявах.

— Над себе си?

— Да, над себе си, мадам.

— И… във връзка със своето съзнание ли?

— Най-вече във връзка със съзнанието си, мадам.

— Смятате ли, че съм достатъчно посветена за онова, което сте видели?

— Не знам какво иска да ми каже Ваше Величество, но го разбирам. Колко пъти човек на моята възраст трябва да е оскърбявал Бога.

— Вие говорите за Бога…

— Да.

— Вие?

— Защо не?

— Един философ! Философите вярват ли в Бога?

— Аз говоря за Бога и вярвам в него.

— И ще се оттеглите ли?

— Не, мадам, оставам.

— Господин Жилбер, внимавайте.

И лицето на кралицата придоби заплашително изражение.

— О! Аз мислих, мадам, и разсъжденията ми ме доведоха до заключението, че не струвам по-малко от когото и да било. Всеки има своите грехове. Научих тази аксиома не като прелиствах книгите, а ровейки се в съзнанието на другите.

— Универсална и безпогрешна, нали? — подхвърли с ирония Мария-Антоанета.

— Уви, мадам! Ако не универсална, ако не безпогрешна, поне много показателна за човешките нещастия, добре изпитана в дълбоките болки. И това е толкова вярно, че само като гледам кръговете около уморените ви очи, само като гледам тази линия между веждите ви, само като гледам гънките в ъгълчетата на устните ви — гънки, които носят прозаичното наименование бръчки, — бих ви казал, мадам, колко тежки изпитания сте понесли, колко пъти сърцето ви е туптяло тревожно, на колко тайни радости доверчиво се е отдавало, за да се събуди измамено. Ще ви кажа всичко това, мадам, щом пожелаете. Ще го кажа, сигурен, че не ще бъда опроверган. Ще ви го кажа, приковавайки един поглед, който знае и иска да чете. И когато почувствате тежестта на този поглед, когато усетите оловото на това любопитство да прониква до дъното на душата ви, както морето усеща тежестта на сондата, която броди из бездните му, тогава ще разберете, че мога много, мадам, и че ако се спра, трябва да получа признателност, вместо да ми се обявява война.

Този език, подкрепен от ужасяваща съсредоточеност на волята, тези предизвикателства на мъжа към жената и това пренебрежение към всякакъв етикет в присъствието на кралицата оказаха неизразимо въздействие върху Мария-Антоанета.

Тя почувства, че на челото й сякаш пада мъгла и вледенява мислите й, почувства, че омразата се сменя с уплаха, остави натежалите си ръце да увиснат и направи крачка назад, за да избегне приближаването на тази непозната опасност.

— А сега, мадам — рече Жилбер, който ясно виждаше какво се случва с нея, — разбирате ли, че ми е твърде лесно да науча онова, което криете от всички и от самата себе си? Разбирате ли, колко би ми било лесно да ви просна ей там, на този стол, който пръстите ви инстинктивно ще подирят, за да намерят опора?

— О! — отрони кралицата, изплашена, защото усещаше как непознати тръпки я пронизват чак в сърцето.

— Само да кажа една дума, която не искам да казвам — редеше Жилбер, — да изразя едно желание, от което се отричам, и вие ще паднете поразена в моята власт. Съмнявате ли се, мадам? Не! Не се съмнявайте, може би ще ме изкушите, а ако веднъж ме изкушите!… Но не, вие изобщо не се съмнявате, нали?

Полуповалена, задъхана, угнетена, объркана, кралицата се бе вкопчила в облегалката на креслото с енергията на отчаянието и яростта на безполезната отбрана.

— О! — продължи Жилбер. — Повярвайте, мадам, че ако не бях най-почтителният, най-преданият, най-коленопреклонният от вашите поданици, щях да ви убедя чрез един ужасен експеримент. Не! Не се страхувайте от нищо. Аз се прекланям пред жената още по-смирено, отколкото пред кралицата. Тръпна само при мисълта, че мога да се докосна до мислите ви, и по-скоро бих посегнал на себе си, нежели да смутя душата ви.

— Господине, господине — извика Мария-Антоанета, удряйки във въздуха, сякаш за да отблъсне Жилбер, застанал на три крачки от нея.

— И все пак — додаде докторът, — вие наредихте да ме затворят в Бастилията. Съжалявате, че народът я превзе, именно защото, превземайки я, ми отвори вратите й. От очите ви блика омраза към човек, когото лично вие нямате в какво да упрекнете. Да, да, чувствам го, откакто отслабих влиянието, с което ви удържах… Кой знае дали с възвръщането на дишането няма да се надигнат и съмненията ви.

И наистина, след като Жилбер бе престанал да й заповядва с очи и ръка, Мария-Антоанета бе настръхнала пак почти заплашително, подобно птица, която, освободила се от задуха на пневматичния похлупак, се опитва отново да полети и да запее.

— А! Вие се съмнявате, вие се надсмивате, вие презирате. Е, добре! Искате ли да ви доверя, мадам, страховитата мисъл, която ми мина през ума? Ето какво бях на път да направя, мадам — щях да ви осъдя да ми разкриете най-интимните си мисли, най-съкровените си тайни. Щях да ви принудя да ги напишете на тази маса, до която се докосвате в момента, и по-късно, когато се събудехте и дойдехте на себе си, щях да ви докажа чрез написаното от собствената ви ръка колко нехимерична е тази власт, която вие, изглежда, отричате. Колко истинско е най-вече търпението и, бих казал, да, ще го кажа, великодушието на мъжа, когото вече от един час вие оскърбявате, без дори за миг да ви е дал повод за това.

— Да ме принудите да спя, да ме принудите да говоря, спейки, мен! Мен! — процеди кралицата, цялата пребледняла. — Бихте ли се осмелили, господине? Та вие знаете ли какво говорите? Съзнавате ли сериозността на заплахата, която ми отправяте? Това е посегателство спрямо владетел, господине. Само помислете, това е престъпление, което, щом се събудя и дойда на себе си, ще заповядам да бъде наказано със смърт.

— Мадам — каза Жилбер, проследявайки с поглед изумителното вълнение на Мария-Антоанета, — не бързайте да обвинявате и най-вече да се заканвате. Със сигурност бих приспал Ваше Величество. Със сигурност бих изтръгнал всички тайни на жената. Ала повярвайте ми, това не би станало в случай като този, при среща насаме между кралицата и нейния поданик, между жената и чуждия мъж. Да, бих могъл да приспя кралицата, не би ми представлявало никаква трудност, но изобщо не бих си позволил да я приспивам и да я карам да говори, без да имам свидетел.

— Свидетел ли?

— Да, мадам, свидетел, който ще запечата точно всички ваши думи, всички ваши жестове, всички подробности на сцената, която ще предизвикам, та когато тя приключи, у вас да не остане и помен от съмнение.

— Свидетел, господине! — повтори ужасена кралицата. — И кой би бил този свидетел? Давате ли си сметка, господине, че престъплението ще стане двойно, защото вие ще привлечете и съучастник?

— Ами ако този съучастник е не някой друг, а кралят? — запита Жилбер.

— Кралят! — извика Мария-Антоанета с уплаха, която издаваше съпругата много повече, отколкото би могла да го направи сомнамбулната изповед. — Кралят! О, господин Жилбер! Господин Жилбер!

— Кралят — повтори невъзмутимо докторът, — вашият съпруг, вашата опора, вашият естествен защитник. Кралят, който след това би ви разказал, мадам, колко почтителен и едновременно горд съм бил, доказвайки своята наука пред най-уважаваната от владетелките.

И изричайки тези думи, Жилбер остави кралицата да размишлява над дълбочината им.

Тя потъна за няколко минути в мълчание, смущавано само от шума на учестеното й дишане.

— Господине — подхвана най-накрая, — подир всичко, което ми наговорихте, трябва да сте ми смъртен враг…

— Или изпитан приятел, мадам.

— Немислимо е, господине, приятелството не може да съществува редом със страха или недоверието.

— Приятелството, мадам, между поданик и кралица, би могло да съществува единствено чрез доверието, което вдъхва поданикът. Вие вече сте си казали, нали, че не е враг онзи, комуто при първата дума се отнема възможността да навреди, особено когато сам си запрещава да прибягва до оръжията си.

— Трябва ли да вярвам на онова, което твърдите, господине? — попита кралицата с внимание и безпокойство, гледайки го настойчиво.

— Защо да не вярвате, мадам, след като имате всички доказателства за моята искреност?

— Човек се променя, господине, променя се.

— Мадам, дал съм обет, какъвто някои хора, прочути в боравенето с опасните оръжия, са давали, преди да се впуснат в експерименти. Никога няма да използвам предимствата си, освен за да отхвърля вините и грешките, които ми се вменяват. Не за нападение, а за защита — това е девизът ми.

— Да… — промълви смирено кралицата.

— Разбирам ви, мадам. Вие страдате от това, че виждате душата си в ръцете на лекаря, вие, която понякога се съпротивлявате да му поверите тялото си. Бъдете смела, доверете се. Желае да ви посъветва този, който днес ви предостави доказателство за търпението си, което вие получихте от мен. Аз искам да ви обичам, мадам. Искам да ви обичат. Идеите, които дадох на краля, ще ги обсъдя и с вас.

— Докторе, внимавайте! — каза строго Мария-Антоанета. — Вие ме бяхте хванали в клопка. След като събудихте страх у жената, мислите, че можете да управлявате кралицата.

— Не, мадам — отвърна Жилбер. — Аз не съм някой долен спекулант. Имам своите идеи, разбирам, че вие имате вашите. Още отсега отхвърлям това обвинение, което вие вечно ще отправяте срещу мен, че съм ви изплашил, за да подчиня разсъдъка ви. Ще добавя също, че вие сте първата жена, у която откривам наред с женските страсти и всички властнически способности на мъжа. Вие можете да бъдете едновременно и жена, и приятел. При нужда цялото човечество ще се вмести във вас. Възхищавам ви се и ще ви служа. Ще ви служа, без да получавам нищо от вас, единствено за да ви изучавам, мадам. Ще направя нещо повече в услуга на вас. В случай че ви се сторя твърде неудобна дворцова мебел, в случай че впечатлението от днешната сцена не се заличи от паметта ви, искам от вас, моля ви, да ме отпратите.

— Да ви отпратя! — извика кралицата с радост, която съвсем не убягна на Жилбер.

— Е, добре! Приключихме, мадам — отговори той с поразително хладнокръвие. — Няма да кажа дори на краля онова, което имах да му казвам, ще си замина. Трябва ли да отивам много надалеч, мадам, за да ви успокоя?

Тя го погледна, изненадана от подобна самоотверженост.

— Виждам онова, което си мисли Ваше Величество — продължи докторът. — По-посветена, отколкото се предполага, в тайните на магнетичното влияние, което толкова я уплаши, Ваше Величество си казва, че на разстояние ще бъда не по-малко опасен и застрашителен.

— Как така? — сви вежди Мария-Антоанета.

— Да, повтарям, мадам, онзи, който иска да навреди на някого по начините, в които упрекнахте моите учители и мен, би могъл да упражнява вредното си въздействие и на сто, и на хиляда левги така, както и на три крачки от вас. Не се бойте от нищо, мадам, изобщо не бих се опитал.

Кралицата застина за миг удивена, не знаейки какво да отвърне на този странен човек, който я подтикваше да се разколебава и в най-твърдите си решения.

Изведнъж шум от стъпки в дъното на коридора я накара да вдигне глава.

— Кралят — рече тя, — кралят идва.

— Тогава отговорете ми, мадам, моля ви, трябва ли да остана, или да си замина?

— Но…

— Побързайте, мадам. Бих могъл да избегна срещата с краля, ако желаете. Ваше Величество ще ми покаже някоя врата, през която да се оттегля.

— Останете — кимна владетелката.

Жилбер се поклони, докато Мария-Антоанета се мъчеше да прочете по чертите му дали и в каква степен триумфът би бил по-издайнически, отколкото гневът или безпокойството.

Лицето му бе съвършено безстрастно.

— Поне би трябвало да изразява радост — каза си кралицата.