Анж Питу

21.Мадам Дьо Стал218

Когато Жилбер зае пак мястото си във фиакъра до Бийо, срещу Питу, той беше блед и в корена на всеки негов косъм блестеше капчица пот.

Ала не бе в характера на този мъж да се поддава на каквато и да било емоция. Отпусна се назад, притисна с пръсти челото си, сякаш да обуздае мисълта си, и след миг на неподвижност и бърза смяна на обърканото изражение със съвършено спокойна физиономия попита:

— Значи казвате, драги господин Бийо, че кралят е уволнил барон Дьо Некер?

— Да, господин докторе.

— И че вълненията в Париж се дължат малко и на тази немилост?

— Много.

— Бяхте добавили, че господин Дьо Некер веднага е напуснал Версай?

— Той получил писмото, докато обядвал. Час по-късно бил на път за Брюксел.

— Където е сега?

— Където трябва да е.

— Не се ли говореше, че ще спира някъде по пътя?

— Да, в Сен Уен, за да се сбогува с дъщеря си, баронеса Дьо Стал.

— Мадам Дьо Стал заминала ли е с него?

— Чух да разправят, че е тръгнал само с жена си.

— Кочияш, спрете пред първия шивач — рече Жилбер.

— Искате да смените дрехите си ли? — попита Бийо.

— Бога ми, да! Тези миришат прекалено на Бастилия, а не бива в такъв вид да се посещава дъщерята на един министър в немилост. Потърсете в джобовете си дали няма да се намерят няколко луи.

— Аха! — каза арендаторът. — Изглежда сте оставили кесията си в Бастилията.

— Така е по правилник — отвърна, усмихвайки се, Жилбер. — Всички ценни вещи се оставят в канцеларията на затвора.

— И там си остават — додаде Бийо.

И като разтвори широката си длан, в която имаше двайсетина луи, рече:

— Вземете, докторе.

Жилбер взе десет луи. След няколко минути фиакърът спря пред един вехтошар.

По онова време това бе обичайно.

Жилбер размени дрехата си, протрита от стените на Бастилията, срещу една черна, съвършено чиста, такава, каквато носеха господата от третото съсловие в Националното събрание.

Един бръснар и един савоец с ваксаджийското си сандъче завършиха тоалета на доктора.

Кочияшът го закара в Сен Уен по външните булеварди, оттатък парка Монсо.

Жилбер слезе пред къщата на господин Дьо Некер в мига, в който часовникът на катедралата на Дагобер219 удари седем часът вечерта.

Около тази къща, доскоро толкова почитана, толкова посещавана, цареше дълбока тишина, нарушена от пристигналия фиакър.

И все пак това изобщо не бе онази печал, излъчваща се от изоставените замъци, онази унила тъга на къщите, поразени от немилост.

Затворените капаци и пустите алеи известяваха за заминаването на господарите; ала нямаше никакви следи от притеснение или бързане.

Освен това част от замъка, източното крило, бе с отворени жалузи и когато Жилбер се отправи натам, един лакей с ливреята на господин Дьо Некер се приближи до него.

Състоя се следният разговор:

— Господин Дьо Некер не е ли вече в замъка, приятелю?

— Не, господин баронът отпътува миналата събота за Брюксел.

— А госпожа баронесата?

— Замина с господина.

— Ами мадам Дьо Стал?

— Мадам остана тук. Но не зная дали ще може да ви приеме. Сега е часът й за разходка.

— Осведомете се къде е, моля ви, и й съобщете за господин доктор Жилбер.

— Ще видя дали мадам не е в апартамента си. Тя несъмнено ще ви приеме. Ако обаче се разхожда, имам нареждане да не прекъсвам разходката й.

— Много добре. Вървете тогава, моля ви.

Лакеят отвори желязната врата; Жилбер влезе.

Затваряйки портата, лакеят хвърли изпитателен поглед към превозното средство, докарало доктора, и към странните лица на спътниците му.

После тръгна, поклащайки глава като човек, чиято интелигентност му изневерява, но който сякаш не вярва, че нечий друг ум е в състояние да прозре онова, което за него се губи в мрак.

Жилбер остана да чака сам.

След пет минути лакеят се върна.

— Мадам се разхожда — заяви той.

И се поклони, за да отпрати Жилбер.

Ала докторът не отстъпваше.

— Приятелю — поде настойчиво, — моля ви, ще благоволите ли да направите едно малко нарушение на дадената ви заповед и да кажете на мадам, съобщавайки й за мен, че съм приятел на маркиз Дьо Лафайет.

Един луидор, пуснат в ръката на лакея, победи окончателно скрупулите, които името, току-що произнесено от доктора, бе премахнало наполовина.

— Влезте, господине — рече лакеят.

Жилбер го последва. Но вместо да го въведе в къщата, той се отправи към парка.

— Ето любимия кът на мадам — каза лакеят, посочвайки нещо като лабиринт. — Ако обичате, почакайте за момент тук.

Десет минути по-късно в листака се разнесе шум и една двайсет и три-двайсет и четири годишна жена, едра и по-скоро с достолепни, отколкото с грациозни форми, се появи пред очите на Жилбер.

Тя изглеждаше изненадана, виждайки един все още млад човек, тъй като несъмнено бе очаквала да срещне мъж вече на зряла възраст.

Жилбер наистина бе твърде забележителен, за да не порази от пръв поглед проницателна личност като мадам Дьо Стал.

Малко мъже притежаваха така изчистени черти, които под влиянието на една могъща воля бяха добили отпечатъка на категорична непреклонност. Неговите красиви черни очи, винаги толкова изразителни, бяха помръкнали и гледаха твърдо в резултат на работата и страданието, загубили безпокойството, което е едно от очарованията на младостта.

Дълбока и едновременно изящна гънка бе прорязала в ъгълчетата на тънките му устни онази тайнствена вдлъбнатина, в която вещите във физиогномиката съзират белег за благоразумие. Изглежда, че единствено времето и преждевременното остаряване биха могли да придадат на Жилбер онова качество, което природата не бе съобразила да вложи в него.

Широкото и закръглено чело, дръпнато леко назад, спирано от черните му коси, които пудрата отдавна бе престанала да избелва, побираше в себе си наука, мъдрост и въображение. При Жилбер, също както при учителя му Русо, изпъкналите вежди хвърляха плътна сянка върху очите и от тази сянка избликваше светлият лъч, който разкриваше живота.

Въпреки скромното облекло докторът се представи пред бъдещата авторка на „Корин“220 в забележително добър и изискан вид, изисканост, допълвана от белите ръце с дълги пръсти и стройните и мускулести нозе.

Мадам Дьо Стал употреби няколко секунди, за да огледа Жилбер.

Това време Жилбер използва за един скован поклон, напомнящ сдържаната учтивост на американските квакери, които засвидетелстват на жената единствено братско чувство, което успокоява, вместо уважението, което предизвиква усмивка.

После на свой ред с един бърз поглед той прецени вече знаменитата млада жена, чиито интелигентни и изразителни черти не излъчваха особен чар; това бе по-скоро глава на обикновен и незначителен млад човек, отколкото глава, увенчаваща женско тяло, налято със сладострастно изобилие.

Тя държеше в ръка клонка от нар, от която в разсеяността си се забавляваше да яде цветовете.

— Вие ли сте доктор Жилбер, господине? — попита баронесата.

— Да, аз съм, мадам.

— Толкова млад, а вече сте си извоювали такава голяма известност. Дали тази известност не принадлежи повече на баща ви или пък на някой роднина, по-възрастен от вас?

— Не познавам друг Жилбер освен мен, мадам. И ако наистина, както твърдите, с това име се свързва някаква известност, имам пълното право да претендирам за нея.

— Послужили сте си с името на маркиз Дьо Лафайет, за да стигнете до мен, господине. Наистина маркизът ни е говорил за вас, за вашата неизчерпаема наука.

Жилбер се поклони.

— Толкова по-забележителна и предизвикваща интерес — продължи баронесата, — понеже, изглежда, вие не сте обикновен химик, лекар като останалите и сте изследвали всички тайни на науката за живота.

— Както виждам, мадам, господин Дьо Лафайет ме е представил едва ли не като магьосник — отвърна Жилбер, усмихвайки се, — а не се съмнявам, че той е в състояние и да го докаже, стига да пожелае.

— Действително, господине, разправял ни е за невероятните изцеления, които сте извършвали, било на бойното поле, било в американските болници, на безнадеждни пациенти. Генералът ни каза, че сте ги довеждали до мнима смърт, приличаща дотолкова на истинската, че понякога тя е оставала излъгана.

— Тази мнима смърт, мадам, е резултат от една почти непозната наука, поверена днес в ръцете на неколцина последователи, ала която непременно ще се разпространи.

— Говорите за месмеризма, нали? — попита мадам Дьо Стал.

— Да, точно така, за месмеризма.

— От самия учител ли сте вземали уроци?

— Уви, мадам, самият Месмер221 е ученик. Месмеризмът, или по-скоро магнетизмът е древна наука, позната на египтяните и гърците. Тя се е изгубила в океана на Средновековието. Шекспир е загатнал за нея в „Макбет“222. Юрбен Грандие223 я е преоткрил и е умрял, защото я е преоткрил. Но великият учител — моят учител — е граф Дьо Калиостро224.

— Този шарлатанин! — възкликна мадам Дьо Стал.

— Мадам, внимавайте, съдите като съвременниците, не като потомците. На този шарлатанин дължа науката си, а светът може би ще му дължи свободата си.

— Така да бъде — каза мадам Дьо Стал, усмихвайки се. — Аз говоря, без да познавам нещата. Вие говорите, познавайки ги — вероятно е вие да сте прав, а аз да греша… Да се върнем обаче на вас. Защо сте били толкова време далеч от Франция? Защо не сте дошли, за да заемете мястото си до Лавоазие225, до Кабанис, до Кондорсе, до Байи и до Луи?

При последното име Жилбер се изчерви едва забележимо.

— Имам още много да уча, мадам, за да се наредя сред учителите.

— Ето ви, най-сетне, ала в лош момент за нас. Баща ми, който би бил щастлив да ви услужи, е в немилост и отпътува преди три дни226.

Жилбер се усмихна.

— Мадам — рече той, навеждайки се леко напред, — изминаха шест дни, откакто по заповед на барон Дьо Некер бях затворен в Бастилията.

Мадам Дьо Стал се изчерви на свой ред.

— Господине, вие наистина ми казвате нещо, което силно ме изненадва. Вие в Бастилията!

— Самият аз, мадам.

— Та какво сте направили?

— Само онези, които наредиха да ме напъхат там, биха могли да обяснят.

— Но вие сте излезли?

— Да, защото Бастилията вече я няма, мадам.

— Как така я няма? — престори се на стъписана мадам Дьо Стал.

— Не чухте ли оръдията?

— Оръдията са си оръдия — и какво от това?

— О! Позволете ми да отбележа, мадам, че е невъзможно мадам Дьо Стал, дъщерята на господин Дьо Некер, да не знае, че Бастилията е превзета от народа.

— Уверявам ви, господине — отвърна притеснено баронесата, — че след заминаването на баща ми съм чужда на всички събития и не се занимавам с нищо друго, освен да оплаквам отсъствието му.

— Мадам, мадам! — поклати глава Жилбер. — Държавните куриери са свикнали твърде много с пътя, който води към замъка в Сен Уен, за да не са ви съобщили най-малко преди четири часа, че Бастилията е капитулирала.

Баронесата съзнаваше, че няма как да отговори утвърдително, без да излъже. Лъжата я отвращаваше; тя смени темата на разговора.

— И на какво дължа честта на вашето посещение, господине? — попита.

— Исках да имам честта да разговарям с господин Дьо Некер, мадам.

— Но вие знаете, че той вече не е във Франция.

— Мадам, струваше ми се толкова необичайно господин Дьо Некер да се е оттеглил, толкова неполитично да не наблюдава събитията…

— Че?…

— Че разчитах на вас, мадам, признавам, да ми посочите мястото, където бих могъл да го открия.

— Ще го откриете в Брюксел, господине.

Жилбер спря изпитателен поглед върху баронесата.

— Благодаря, мадам — рече той, покланяйки се. — Тогава ще замина за Брюксел, тъй като имам да му казвам изключително важни неща.

Мадам Дьо Стал направи едно колебливо движение, после подхвана:

— За щастие ви познавам, господине, и то като сериозен човек, защото важните неща губят много от своята стойност, преминавайки от уста на уста… Какво по-важно би могло да съществува за баща ми след отстраняването му, след случилото се?

— Съществува бъдеще, госпожо. И може би съм в състояние да окажа известно влияние върху бъдещето. Ала всичко това е без значение. Важното за него и за мен е, че ще го видя отново… И така, мадам, вие казвате, че господин Дьо Некер е в Брюксел?

— Да, господине.

— Ще са ми нужни двайсет часа, за да стигна дотам. Знаете ли какво са двайсет часа във време на революция и колко неща могат да станат за двайсет часа? О, каква непредпазливост е допуснал господин Дьо Некер, мадам, оставяйки двайсет часа между себе си и събитията, между ръката и целта.

— Господине, вие наистина ме плашите — каза мадам Дьо Стал — и започвам да вярвам, че действително баща ми е постъпил неблагоразумно.

— Такива са фактите, мадам, не смятате ли? Не ми остава друго, освен да ви поднеса най-смирени извинения за безпокойството, което ви причиних. Сбогом, мадам.

Но баронесата го спря.

— Повтарям ви, че ме плашите, господине — наблегна тя. — Дължите ми обяснение за всичко това, нещо, с което да разсеете тревогата ми.

— Уви, мадам! — отвърна Жилбер. — В момента трябва да се занимавам с толкова лични проблеми, че ми е абсолютно невъзможно да мисля за тези на другите. Отнася се за живота и честта ми, както и за живота и честта на господин Дьо Некер, ако би могъл да се възползва веднага от думите, които ще му кажа след двайсет часа.

— Господине, позволете ми да си спомня нещо, което твърде отдавна съм забравила, и то е, че подобни въпроси не бива да се обсъждат под открито небе, в един парк, където всички могат да чуят.

— Аз съм у вас, мадам — рече Жилбер, — и разрешете ми да отбележа, че вие бяхте тази, която избра мястото. Какво искате? Аз съм на вашите заповеди.

— Да благоволите да довършим този разговор в кабинета ми.

„Аха! — каза си Жилбер. — Ако не се боях, че ще я смутя, щях да попитам дали кабинетът й не е в Брюксел.“

Ала без да пита нищо, той се задоволи да последва баронесата, която бързо се отправи към замъка.

Пред къщата стоеше същият лакей, който бе посрещнал доктора. Мадам Дьо Стал му направи знак с ръка и отваряйки лично вратите, отведе Жилбер в кабинета си, прелестно убежище, впрочем повече мъжко, отколкото женско, чиято втора врата и прозорците гледаха към малка градина, недостъпна не само за външни лица, но и за чужди погледи.

Като влязоха вътре, мадам Дьо Стал затвори вратата и се обърна към Жилбер с думите:

— Господине, в името на човечността! Настоявам да ми разкриете тайната, полезна за баща ми, довела ви в Сен Уен.

— Мадам — отвърна Жилбер, — ако господин баща ви можеше да ме чуе оттук, ако можеше да узнае, че аз съм човекът, изпратил на краля тайния мемоар, озаглавен „За състоянието на идеите и прогреса“, сигурен съм, че щеше да се появи на мига и да ми каже: „Доктор Жилбер, какво искате от мен? Говорете, слушам ви.“

Жилбер не бе довършил, когато една врата, скрита в пано, рисувано от Ван Ло227, се отвори безшумно и барон Некер се появи усмихнат на последното стъпало на малка вита стълба, в горния край на която се виждаше да струи светлината на лампа.

Некер тръгна към Жилбер, като му подаде ръка и каза:

— Ето ме, господин Жилбер. Какво искате от мен? Слушам ви.

И двамата седнаха.

— Господин барон — поде докторът, — току-що чухте една тайна, която ви разкрива моите мисли. Аз бях този, който преди четири години изпрати на краля мемоар върху общото положение в Европа. Аз бях този, който след това изпращаше от Съединените щати различни коментари, които той е получил, върху въпроси, свързани с помирението и вътрешната администрация, повдигани във Франция228.

— Коментари, за които Негово величество — отвърна господин Дьо Некер, леко навеждайки се напред — винаги ми е говорил с дълбоко възхищение и неприкрит ужас.

— Да, понеже те казваха истината. Дали защото истината беше страшна за слушане тогава и тъй като днес тя е станала факт, е още по-ужасяваща за гледане?

— Това е безспорно, господине — съгласи се Некер.

— Кралят показа ли ви тези коментари? — попита Жилбер.

— Не всички, господине. Само два. Единият се отнасяше за финансите — и вие бяхте на моето мнение, с малки различия. Но бях много поласкан все пак.

— Това не е всичко. Имаше един мемоар, в който го предупреждавах за конкретни събития, които се случиха.

— А!

— Да.

— И кои са те, господине, ако обичате?

— Ще ви спомена две от тях — първото е задължението един ден да ви отпрати срещу известни поети ангажименти.

— Вие сте предсказали изпадането ми в немилост?

— Съвършено вярно.

— Това е едното събитие. А другото?

— Превземането на Бастилията.

— Вие сте предугадили превземането на Бастилията?

— Господин барон, Бастилията бе повече от затвор на монархията, тя беше символът на тиранията. Свободата започва с разрушаването на символа. Революцията ще свърши останалото.

— Давате ли си сметка за сериозността на онова, което ми казвате, господине?

— Разбира се.

— И не се страхувате да излагате открито подобна теория?

— От какво да се страхувам?

— Да не ви сполети някакво нещастие.

— Господин Некер — рече Жилбер с усмивка, — когато човек излиза от Бастилията, той не се бои от нищо.

— Вие излизате от Бастилията?

— Току-що.

— И защо сте били в Бастилията?

— Вас питам за това.

— Мен?

— Да, вас.

— Но защо мен?

— Защото вие сте наредили да ме затворят.

— Наредил съм да ви затворят в Бастилията?

— Преди шест дни. Както виждате, не е било много отдавна и би трябвало да си спомняте.

— Не е възможно.

— Разпознавате ли подписа си?

И Жилбер показа на бившия министър затворническия регистър и приложената към него заповед за арест.

— Да, естествено — каза Некер, — ето я заповедта за арестуване. Вие знаете, че ги подписвах във възможно най-ограничен брой и че този възможно най-ограничен брой все пак достигаше четири хиляди годишно. Освен това в момента на напускането си забелязах, че са ме накарали да подпиша няколко празни заповеди. За голямо съжаление, господине, вашата е била една от тях.

— Това ще рече, че не бива по никакъв начин да ви приписвам моето задържане?

— Несъмнено не бива.

— Но в края на краищата, господин барон — добави Жилбер с усмивка, — вие разбирате любопитството ми. Трябва да знам на кого дължа затворничеството си. Затова бъдете така добър да ми кажете.

— О, няма нищо по-лесно! От предпазливост никога не оставях писмата си в министерството и всяка вечер ги донасях тук. Тези за месеца са в чекмедже „Б“ на този шкаф. Да потърсим във връзката буквата „Ж“.

Некер отвори чекмеджето и извади една огромна връзка, която съдържаше може би петстотин-шестстотин писма.

— Пазя само писма — продължи бившият министър, — които са от естество да ме освободят от отговорност. Като наредя да арестуват някого, аз си създавам враг. Така че трябва да мога да парирам удара. Обратното би ме учудило. Да видим, „Ж“… „Ж“… ето, да, Жилбер. Това ви е дошло от обкръжението на кралицата, драги господине.

— От обкръжението на кралицата ли?

— Да, искане за заповед за арест на именуващия се Жилбер. Без професия. Очи черни, коси черни. Следва описание. Пътува от Хавър за Париж, толкова. Значи този Жилбер сте вие?

— Аз съм. Можете ли да ми поверите това писмо?

— Не, мога обаче да ви кажа от кого е подписано.

— Кажете.

— От графиня Дьо Шарни.

— Графиня Дьо Шарни — повтори докторът. — Не я познавам, нищо не съм й сторил.

И той бавно отметна глава назад, сякаш за да се порови в паметта си.

— Има освен това и една кратка резолюция без подпис, ала с почерк, който ми е познат. Вижте.

Жилбер се наведе и прочете в полето:

— Странно — сви вежди той. — Кралицата, ясно, в мемоара ми ставаше дума за нея и за онези там Полиняк. Но тази мадам Дьо Шарни…

— Не я ли познавате?

— Може би я знам под друго име. Впрочем не е изненадващо, сам разбирате, че версайските знатни особи са ми непознати. Петнайсет години отсъствам от Франция. Връщал съм се само два пъти, вторият беше преди близо четири години. Та коя е тази графиня Дьо Шарни, моля?

— Приятелката, довереницата, приближената на кралицата. Обожаваната съпруга на граф Дьо Шарни, красота и добродетел, събрани заедно, с една дума, същинско чудо.

— Е, добре! Аз не познавам това чудо.

— Ако е така, драги докторе, вероятно сте жертва на някаква политическа интрига. Не споменахте ли граф Дьо Калиостро?

— Да.

— Познавате ли го?

— Той ми беше приятел. Повече от приятел, учител, повече и от учител — мой спасител.

— Тогава Австрия или Светият престол са поискали вашето задържане. Вие бяхте писали брошури, нали?

— Уви, да!

— Точно така. Всички тези малки отмъщения сочат към кралицата, както магнитната стрелка към полюса, както желязото към магнита. Съзаклятничили са против вас. Следили са ви. Кралицата е накарала графиня Дьо Шарни да подпише заповедта, за да отстрани подозренията от себе си. И ето че тайната е разкрита.

Жилбер се вглъби за миг.

В съзнанието му изплува мисълта за ковчежето, откраднато от дома на Бийо, в което нито кралицата, нито Австрия, нито Светият престол имаха какво да дирят. Тази мисъл го изведе на правилния път.

— Не — тръсна глава той, — изобщо не е това, не може да бъде това. Но няма значение! Да преминем към нещо друго.

— Към какво?

— Към вас.

— Към мен? Какво ще ми кажете за мен?

— Онова, което чудесно знаете. Че няма да изтекат и три дни, и вие ще бъдете възстановен на старата си длъжност и ще управлявате Франция толкова деспотично, колкото пожелаете.

— Вие вярвате? — попита Некер с усмивка.

— И вие също, след като не сте в Брюксел.

— Е, добре! А резултатът? Защото резултатът е важен — рече Некер.

— Резултатът ли? Вие сте обичан от французите, вие ще бъдете обожаван. Кралицата вече е уморена да гледа как ви обичат и ценят. Кралят ще се умори да вижда как ви обожават. Те ще си създадат популярност за ваша сметка и вие не ще го понесете. Тогава на свой ред ще станете непопулярен. Народът, драги господин Некер, е като изгладнял лъв, който ближе само ръката, която го храни, чиято и да е тази ръка.

— После?

— После ще изпаднете в забрава.

— Аз? В забрава?

— За жалост да!

— И кой ще направи така, че да ме забравят?

— Събитията.

— Вие говорите като пророк, честна дума!

— То е, защото имам нещастието да съм малко такъв.

— Продължавайте, какво ще се случи?

— О! Изобщо не е трудно да се предскаже, понеже онова, което ще се случи, покълва в Събранието. Ще изникне една партия, която спи в момента, не, която бди, но се крие. Тази партия има за водач един принцип и за оръжие една идея.

— Разбирам. Вие говорите за орлеанистката партия.

— Не. За нея бих казал, че има за водач човек и за оръжие популярността. Говоря ви за партия, чието име дори още не е произнесено, за републиканската партия.

— Републиканска партия! Я виж ти!

— Не вярвате ли?…

— Химера!

— Да, химера с огнена паст, която ще ви погълне всички.

— Е, какво пък! Ще стана републиканец. Аз вече съм.

— Републиканец от Женева, отлично.

— Та струва ми се, че един републиканец си е републиканец.

— Грешите, господин барон. Нашите републиканци въобще не приличат на тези от другите страни — нашите републиканци трябва да ликвидират най-напред привилегиите, после благородничеството, а накрая и монархията. Вие ще тръгнете с тях, но те ще стигнат без вас. Защото не ще поискате да ги последвате натам, накъдето отиват. Не, господин барон Дьо Некер, лъжете се, вие не сте републиканец.

— О, ако го разбирате така, не! Аз обичам краля.

— И аз също — кимна Жилбер, — и всички в този момент го обичат като нас. Ако кажех това, което казвам, на по-малко извисен ум от вашия, бих бил освиркан, осмян. Ала повярвайте в това, което ви говоря, господин Некер.

— Наистина бих желал, ако бе правдоподобно. Но…

— Познавате ли тайните общества?

— Много съм чувал за тях. Вярвам в съществуването им. Не вярвам във всеобхватността им.

— Членувате ли в някое?

— Не.

— Не сте ли просто в някоя масонска ложа?

— Не.

— Е, добре, господин министър! А пък аз съм!

— Посветен?

— Да, и то във всички. Внимавайте, господин министър, това е огромна мрежа, която обгръща всички тронове. Това е един невидим кинжал, който застрашава всички монархии. Ние сме почти три милиона братя, пръснати по всички страни, посети във всички слоеве на обществото. Имаме приятели сред народа, сред буржоазията, сред благородничеството, сред принцовете, дори сред самите владетели. Внимавайте, господин Дьо Некер, принцът, пред когото бихте се разгневили, може да е посветен, бъдете бдителен. Прислужникът, който се покланя пред вас, може да е посветен. Вашият живот не ви принадлежи, богатството ви не е ваше. Даже честта ви не е ваша. Всичко това е на една невидима сила, срещу която не сте в състояние да се борите, защото вие не я познавате, и която би могла да ви погуби, защото тя ви познава. Та тези три милиона души, които имат вече американската република, тези три милиона души ще се опитат да направят една френска република. После ще се постараят да създадат една европейска република.

— Но тяхната република на Съединените щати не ме плаши и аз на драго сърце приемам тази програма — каза Некер.

— Да, ала от Америка ни дели бездна. Америка е нова страна, без предразсъдъци, без привилегии, без монархия, с хранителна почва, плодородни земи, девствени гори. Америка е разположена между океани, което е излаз за търговията, а просторите й са ресурс за нейното население, докато във Франция!… Вижте колко има да се руши във Франция, за да заприлича на Америка!

— Но къде искате да стигнете в крайна сметка?

— Искам да стигна там, накъдето ни води съдбата. Само че без сътресения, поставяйки краля начело на движението.

— Като знаме?

— Не, като щит.

— Като щит! — повтори Некер, усмихвайки се. — Вие не познавате краля, щом желаете да го накарате да играе подобна роля.

— Напротив, познавам го. Ех, Боже мой! Такива съм виждал хиляди начело на малки общности в Америка, това е един добър човек, лишен от величие, твърдост, инициативност, но какво пък? Макар и само заради свещената титла, която носи, той е една преграда за онези хора, за които току-що ви говорих, и колкото и слаба да е тази преграда, тя е за предпочитане пред нищо.

Спомням си, че във войните ни с дивите племена от американския Север съм прекарвал цели нощи зад някоя туфа от тръстики; неприятелят бе от другата страна на реката и стреляше по нас.

Една тръстика не е кой знае какво, нали? И все пак, уверявам ви, господин барон, че сърцето ми биеше по-спокойно зад тези големи зеленикави тръби, които куршумите разкъсваха на конци, отколкото ако бях в голо поле. Е, кралят е моята тръстика. Той ми дава възможност да съзра неприятеля и пречи на неприятеля да ме съзре. Ето защо, републиканец в Ню Йорк и Филаделфия, аз съм роялист във Франция. Там нашият диктатор се наричаше Вашингтон. Тук Бог знае как ще се нарича — кинжал или ешафод.

— Вие виждате нещата с цвят на кръв, докторе!

— И вие бихте ги видели в същия цвят, бароне, ако бяхте днес на площад „Грев“ като мен!

— Да, вярно е. Казаха ми, че е имало клане.

— Народът, господине, е хубаво нещо… но когато е кротък!… О, човешки бури! — извика Жилбер. — Колко неизмеримо по-страшни сте от небесните!

Некер се замисли.

— Защо не сте до мен, докторе! В случай на нужда бихте ми били суров съветник.

— Ако съм до вас, господин барон, няма да ви бъда толкова полезен и най-вече полезен на Франция, колкото там, където искам да отида.

— И къде искате да отидете?

— Чуйте ме, господине. До самия трон има един голям враг на трона. До краля стои един голям враг на краля. Това е кралицата. Горката жена! Забравила е, че е дъщеря на Мария-Терезия229, или по-скоро не си го спомня, освен от гледна точка на високомерието си. Тя мисли, че спасява краля, а погубва нещо повече от краля — погубва монархията. Е, добре, значи нужно е ние, които обичаме краля, ние, които обичаме Франция, да се заемем да обуздаем тази власт, да премахнем това влияние.

— Тогава направете каквото ви казвам, господине — останете до мен. Помогнете ми.

— Ако остана до вас, ще разполагаме само с един начин на действие. Вие ще бъдете аз, а аз ще бъда вие. Трябва да се разделим, за да тежим двойно повече.

— И какво ще постигнем с всичко това?

— Може би ще забавим катастрофата, ала със сигурност не ще я предотвратим, въпреки че гарантирам за един могъщ помощник, за маркиз Дьо Лафайет.

— Лафайет републиканец ли е?

— Доколкото един Лафайет може да е републиканец. Ако е абсолютно наложително да слезем под нивото на Егалите, нека изберем, послушайте ме, големите благородници. Обичам Егалите, който издига, не и този, който принизява230.

— И вие гарантирате за Лафайет?

— Стига от него да се иска само чест, смелост и преданост, да.

— Е, да видим, какво желаете?

— Едно препоръчително писмо до Негово величество крал Луи XVI.

— Човек от вашата величина няма нужда от препоръчително писмо, той се представя сам.

— Не, устройва ме да съм ваше протеже. В замисъла ми влиза да бъда представен от вас.

— И каква е амбицията ви?

— Да стана един от лекарите на разположение при краля.

— О! Нищо по-лесно. Ами кралицата?

— Веднъж да се добера до краля, нататък е моя работа.

— Ако тя обаче започне да ви преследва?

— Тогава ще направя така, че кралят да прояви воля.

— Кралят да прояви воля? Вие ще бъдете повече от човек, ако го сторите.

— Онзи, който направлява тялото, е голям глупак, ако един ден не стигне до това да направлява ума.

— Но не мислите ли, че ще е лош прецедент да станете лекар на краля, след като сте били затворен в Бастилията?

— Напротив, най-добрият. Според вас не бях ли гонен за философско престъпление?

— Тъкмо от това се страхувам.

— Така кралят се реабилитира, кралят става популярен, вземайки за лекар един ученик на Русо, един привърженик на новите учения, един затворник, излязъл от Бастилията, най-сетне. Накарайте го да оцени подобна възможност още щом го видите.

— Вие винаги имате право. Ала когато се озовете в обкръжението на краля, ще мога ли да разчитам на вас?

— Напълно, докато останете верен на политическата линия, която ще възприемем.

— Какво ми обещавате?

— Да ви предупредя за точния момент, в който ще трябва да се оттеглите.

Некер се взря в Жилбер. После каза с помръкнал глас:

— Действително това е най-голямата услуга, която един предан приятел би могъл да направи на един министър, защото е последната.

И седна до масата, за да пише на краля.

Междувременно Жилбер препрочиташе заповедта за арест, питайки се:

— Графиня Дьо Шарни? Коя ли би могла да бъде?

— Ето, господине — рече Некер подир миг, подавайки на доктора онова, което току-що бе написал.

Жилбер взе писмото. То съдържаше следното:

Некер не сложи дата на писмото и го връчи на доктор Жилбер, запечатано с обикновен восъчен печат.

— А сега — добави, — аз съм в Брюксел, нали?

— Да, разбира се, извън всякакво съмнение. Впрочем утре сутринта ще получите новини от мен.

Баронът почука по определен начин върху паното и мадам Дьо Стал се появи отново; само че този път, освен клонката от нар, тя държеше и брошурата на доктор Жилбер.

Показа му я с един вид ласкателно кокетство.

Жилбер се сбогува с господин Дьо Некер, след което целуна ръка на баронесата, която го придружи до портата.

И той се върна при фиакъра, където Питу и Бийо дремеха на предната седалка, кочияшът — на капрата, а конете спяха прави.