Анж Питу

5.Един земеделец философ

Питу тичаше, сякаш всички дяволи на ада препускаха по петите му, и за миг се озова извън града.

Завивайки покрай ъгъла на гробището, той почти се блъсна в задницата на един кон.

— Ей, Боже мой! — прозвуча нежен глас, до божа познат на Питу. — Къде сте хукнали така, господин Анж? Едва удържах Каде, толкова ни изплашихте.

— Ах, госпожице Катрин! — извика Питу по-скоро в отговор на собствените си мисли, отколкото на въпроса на девойката. — Ах, госпожице Катрин, какво нещастие, мили Боже! Какво нещастие!

— Исусе! Вие ме плашите — възкликна момичето, спирайки коня си насред пътя. — Какво става, господин Анж?

— Става — поде задъхано Питу, сякаш се готвеше да разбуди тайна за страхотна неправда, — става това, че няма да бъда абат, госпожице Катрин.

Но вместо да реагира по начина, по който той очакваше, госпожица Бийо избухна в силен смях.

— Няма да станете абат? — повтори тя.

— Не — отвърна Питу съкрушено. — Изглежда, че е невъзможно.

— Е, добре! Тогава ще станете войник — каза Катрин.

— Войник ли?

— Разбира се. Не бива да унивате от такова дребно нещо, за Бога! Отначало си помислих, че ще ми съобщите за внезапната смърт на госпожица леля ви.

— Ах! — изрече с чувство Питу. — За мен е все същото, тъй като тя ме изпъди.

— Простете — засмя се Катрин. — Липсва ви удовлетворението да можете да я оплачете.

И се заля в още по-звънък смях, извиквайки отново възмущение у Питу.

— Ама вие не чухте ли, че тя ме изпъди! — произнесе натъртено отчаяният ученик.

— Е, какво пък! Толкова по-добре! — тръсна глава девойката.

— Много сте щастлива, за да се смеете така, госпожице Бийо, и това доказва, че имате приятен характер, щом ядовете на другите не ви правят особено впечатление.

— А кой ви е казал, че ако ви сполети истинска беда, няма да ви съжаля, господин Анж?

— Ще ме съжалите, ако ме сполети истинска беда? Ама вие не знаете, че нямам никакви средства!

— Още по-добре! — рече Катрин.

Питу ни най-малко не бе съгласен с това.

— Ами от какво ще се храня? — каза той. — Все пак трябва да се яде, госпожице. Особено аз, тъй като съм постоянно гладен.

— А не искате ли да работите, господин Питу?

— Да работя ли? И какво? Господин Фортие и леля Анжелик са ми повтаряли стотици пъти, че не съм годен за нищо. Ах! Ако ме бяха дали да чиракувам при някой дърводелец или колар, вместо да се мъчат да ме правят абат! Вижте, госпожице Катрин — махна отчаяно с ръка момчето, — върху мене явно тегне проклятие.

— Уви! — въздъхна със съчувствие девойката, която, като всички останали, знаеше тъжната му история. — Има истина в това, което казвате, скъпи ми господин Анж, но… защо не направите едно нещо?

— Какво? — попита Питу, вкопчвайки се в предложението, идващо от госпожица Бийо, както удавник се хваща за спасителна клонка. — Какво, кажете?

— Вие, струва ми се, имате един покровител.

— Господин доктор Жилбер!

— И бяхте съученик с неговия син, който също бе настанен да учи при абат Фортие.

— Така е и дори неведнъж съм попречвал да бъде натупан.

— Тогава защо не се обърнете към баща му? Той няма да ви изостави.

— Господи! Сигурно щях да го направя, ако знаех какво е станало с него. Но може би баща ви знае, госпожице Бийо, понеже доктор Жилбер е собственик на земите, за които се грижи.

— Чувала съм, че го кара да му изпраща част от арендата в Америка и че влага остатъка при един нотариус в Париж.

— Ах! — възкликна Питу. — В Америка, това е толкова далече.

— Вие ще отидете в Америка? — отвори широко очи девойката, почти уплашена от решителността на Питу.

— Аз ли, госпожице Катрин! Никога! Никога! Не. Ако знаех с какво и къде да се прехранвам, щях да се чувствам много добре във Франция.

— Много добре! — повтори госпожица Бийо.

Питу сведе поглед. Девойката запази мълчание. Това мълчание продължи известно време. Анж бе потънал в блянове, които доста биха изненадали абат Фортие, който бе човек на логиката.

Тези блянове, тръгнали от неясна точка, се бяха прояснили; после се объркаха, макар и бляскави като светкавици, чийто произход е скрит, а източникът им непознат.

В това време Каде бе поел отново и Питу вървеше редом, подпрял се с ръка на единия от кошовете. Колкото до госпожица Катрин, унесла се в мечтания, както, от своя страна, се бе унесъл и Питу, тя бе отпуснала юздите, без да се страхува, че вихрогонът й ще свърне нанякъде. Впрочем по пътя не се срещаха чудовища, а Каде бе от порода, която нямаше нищо общо с конете на Иполит57.

Питу се спря машинално, когато конят закова на място. Бяха стигнали във фермата.

— Я виж, това си бил ти, Питу! — провикна се мъж с мощно телосложение, изправил се достолепно край една бара, от която конят му пиеше вода.

— О, Боже мой! Да, господин Бийо, това съм самият аз.

— Още едно нещастие е сполетяло този беден Питу — рече девойката, скачайки от коня си на земята, без да се безпокои дали полата й, повдигайки се, не е разкрила цвета на жартиерите й. — Леля му го пъди.

— Та какво толкова е направил на дъртата лицемерка? — попита арендаторът.

— Изглежда, че не съм много силен по гръцки — отвърна Питу.

Хвалеше се глупчото! Би трябвало да каже „по латински“.

— Не бил много силен по гръцки — повтори мъжът с широките плещи. — А защо искаш да си силен по гръцки?

— За да обяснявам Теокрит58 и да чета „Илиадата“.

— И за какво ти е да обясняваш Теокрит и да четеш „Илиадата“?

— За да стана абат.

— Бре! — възкликна господин Бийо. — Да не би аз да знам гръцки? Или латински? Или пък френски? Да не би да знам да чета? Или да пиша? Това пречи ли ми да сея, да жъна и да прибирам зърното в хамбара?

— Да, но вие не сте абат, господин Бийо, вие сте земеделец, agricola, както казва Вергилий. О fortunatos nimium…59

— Е, добре! Нима не вярваш, че един земеделец е равен на едно кюре, кажи де, наивен калпазанино? Най-вече когато този земеделец има шейсет арпана земя на слънце и хиляда луидора на сянка.

— Винаги са ме убеждавали, че да бъдеш абат е най-хубавото нещо на света. Вярно е — добави Питу, усмихвайки се с най-приятната си усмивка, — че аз не винаги слушам онова, в което ме убеждават.

— И имаш право, момче. Виждаш, че стихоплетствам не по-зле от някого другиго, когато реша. Струва ми се, че ти притежаваш заложби да станеш нещо повече от абат и че е цяло щастие, дето няма да принадлежиш към това съсловие, особено в този момент. Видиш ли, в качеството си на земеделец разбирам нещичко от време, а времето е лошо за абатите.

— Ами! — рече Питу.

— Да, ще има буря — каза арендаторът. — Повярвай ми. Ти си почтен, ти си учен…

Анж се поклони, извънредно поласкан, че е наречен учен за първи път в живота си.

— Така че можеш да си изкарваш хляба и без това — додаде мъжът.

Като не преставаше да разтоварва пилетата и гълъбите, госпожица Бийо слушаше с интерес завързалия се разговор между Питу и баща й.

— Да си изкарвам хляба — подхвана момчето, — ми изглежда твърде трудно.

— Какво умееш да правиш?

— Какво ли! Мога да залагам капани за птици и да поставям примки. Имитирам доста добре песента на птиците, нали, госпожице Катрин?

— О! Вярно е, той пее като кадънка.

— Да, но всичко това изобщо не е занаят — поклати глава Бийо.

— Та и аз така мисля, по дяволите!

— Ти ругаеш, това е добре.

— Какво? Изругах ли? — сепна се Питу. — Много ви моля да ме извините, господин Бийо.

— О! Няма защо — рече арендаторът. — На мен също ми се случва понякога. Ей, гръм да го тресне! — продължи, поглеждайки към коня си. — Ти ще застанеш ли малко мирно? Тези дяволски першерони60 вечно пръхтят и се въртят насам-натам. Да видим — обърна се той отново към Питу, — ти мързелив ли си?

— Не знам. Никога не съм се занимавал с друго освен с латински, гръцки и…

— И какво?

— И трябва да кажа, че не съм залягал особено.

— Толкова по-добре — заключи Бийо, — това доказва, че още не си толкова оглупял, колкото си мислех.

Питу ококори очи. За първи път чуваше подобен род разсъждения, рушащи всички теории, които бе слушал да се излагат дотогава.

— Питам — наблегна Бийо — дали те мързи от умора?

— О! От умора е съвсем друго — извика Анж. — Не, не, не, бих изминал десет левги, без да се уморя!

— Чудесно, това вече е нещо — усмихна се Бийо, — ако отслабнеш с още няколко либри, ти би могъл да станеш бързоходец.

— Да отслабна — зачуди се Питу, оглеждайки кльощавото си тяло, дългите костеливи ръце и тънките като върлини крака, — струва ми се, че и така съм прекалено слаб, господин Бийо.

— Наистина, приятелю — каза арендаторът, избухвайки в смях, — ти си цяло съкровище.

И отново за първи път Питу бе оценен толкова високо. Изненадите се сипеха една подир друга.

— Чуй ме — рече земеделецът, — питам те дали те мързи да работиш?

— Да работя какво?

— Изобщо да работиш.

— Не знам, никога не съм работил.

Девойката се засмя, но Бийо доби сериозно изражение.

— Тези негодници, свещениците! — викна той, размахвайки големия си юмрук по посока на града. — Ето на какво учат младежта — на безполезност и лентяйство. С какво, питам ви, един подобен юначага би могъл да бъде полезен на своите братя?

— О! Надали с много нещо — рече Питу. — За щастие аз нямам братя.

— Под братя — поясни Бийо — аз разбирам всички хора изобщо. Да не би случайно да искаш да кажеш, че хората не са братя?

— О! Напротив — така е в Евангелието.

— И са равни — добави арендаторът.

— А, това е друго! — отвърна Питу. — Ако бях равен на абат Фортие, нямаше да ме пердаши толкова често с камшика си и с пръчката, ако бях равен на леля си, тя нямаше да ме изпъди.

— Казвам ти, че всички хора са равни — настоя арендаторът, — и ние скоро ще го докажем на тираните.

— Tyrannis! — повтори Питу.

— И доказателството е — продължи Бийо, — че те вземам при мен.

— Вземате ме при вас, скъпи господин Бийо? Не ми ли разправяте подобни работи само за да се подигравате с мен?

— Не. Да видим, какво ще ти трябва, за да преживееш?

— Ами почти три либри хляб на ден.

— А към хляба?

— Малко масло или сирене.

— Е — каза арендаторът, — разбирам, че не си труден за изхранване. Какво пък — ще те изхраним!

— Господин Питу — намеси се Катрин, — нямаше ли да питате баща ми и за друго нещо?

— Аз ли, госпожице? О, Бога ми, не!

— Ами защо дойдохте дотук тогава?

— Защото тръгнах с вас.

— А, това е наистина галантно! — рече Катрин. — Аз обаче не приемам комплимента. Вие дойдохте, господин Питу, за да попитате баща ми за новини от вашия покровител.

— Вярно! — възкликна Анж. — Гледай ти, странно, бях забравил.

— Ти си искал да говорим за достойния господин Жилбер? — каза арендаторът с тон, показващ дълбокото уважение, което изпитваше към земевладелеца.

— Точно така — отговори Питу. — Но сега вече нямам нужда от това. И понеже господин Бийо ме взема при себе си, спокойно мога да изчакам неговото завръщане от Америка.

— В такъв случай, приятелю мой, няма да чакаш дълго, защото той се е върнал.

— Виж ти! — извика Питу. — И кога?

— Не знам точно. Знам само, че преди седмица е бил в Хавър. В кобура на седлото нося един пакет, който ми е изпратил, когато е пристигнал. Предадоха ми го днес сутринта във Виле-Котре. Ето го.

— Ама кой ви каза, че е от него, татко?

— Що за въпрос! В пакета намерих писмо.

— Извинете ме, татко — усмихна се Катрин, — но мислех, че вие не знаете да четете. Поне все се хвалите, че не знаете.

— Да, да, хваля се! Бих искал да могат да кажат: „Бийо не дължи нищо на никого, дори и на началния учител. Бийо сам си е създал богатството!“ А писмото ми прочете един подофицер от жандармерията, когото срещнах.

— И какво пише в него, татко? Той е все така доволен от нас, нали?

— Съди сама.

И арендаторът извади от кожения си портфейл писмо, което подаде на дъщеря си. Катрин прочете:

— Охо! — възкликна Питу. — Ето едно писмо, което ми изглежда добре написано.

— Нали? — зарадва се Бийо.

— Да, скъпи татко — каза Катрин, — ала се съмнявам, че подофицерът от жандармерията е на вашето мнение.

— И защо мислиш така?

— Защото ми се струва, че писмото може да компрометира не само доктор Жилбер, а и вас самия.

— Хайде де! — рече Бийо. — Ти винаги се боиш. Това не пречи брошурата да е тук и ето че ти намерихме занимание, Питу. Довечера ще я прочетеш.

— Ами през деня?

— През деня ще пасеш овцете и кравите. Вземи я все пак тази книжка.

И арендаторът извади от кобура на седлото една от онези брошурки с червена подвързия, които се издаваха в голям брой по онова време, със или без разрешението на властта.

Само че в този случай авторът рискуваше да попадне в каторгата.

— Прочети ми заглавието, Питу, за да мога да говоря поне за заглавието, докато науча съдържанието на съчинението. Ще ми прочетеш останалото по-късно.

Момъкът прочете на първата страница думите, чието използване оттогава ги е направило твърде мъгляви и нищо незначещи, но които в онази епоха намираха дълбок отзвук в сърцата:

— За независимостта на човека и свободата на нациите.

— Какво ще кажеш за това, Питу? — попита арендаторът.

— Струва ми се, господин Бийо, че независимостта и свободата са едно и също нещо. Моят покровител би бил изгонен от клас и наказан от господин Фортие, задето е допуснал плеоназъм61.

— Плеоназъм или не, тази книга е от един истински мъж и човек — отсече земеделецът.

— Няма значение, татко — категорична бе Катрин, водена от онзи възхитителен женски инстинкт, — скрийте я, умолявам ви! Ще ви забърка в нещо лошо. Треперя само като я гледам.

— И как мислиш, че ще ми навреди, след като не е навредила на автора си?

— Какво знаете, татко? Това писмо е написано преди седмица, а на пакета не му е била необходима цяла седмица, за да стигне от Хавър дотук. И аз получих писмо тази сутрин.

— От кого?

— От Себастиен Жилбер, който също ни пише. Той дори ми заръчва да кажа доста неща на неговия млечен брат Питу. Бях забравила за това поръчение.

— И какво?

— Какво! Пише, че от три дни чакат в Париж баща му, който е трябвало да пристигне, а не пристига.

— Госпожицата има право — рече Питу. — Това закъснение ми се струва обезпокоително.

— Млъкни, страхливецо, и чети съчинението на доктора — заповяда арендаторът. — За да станеш не само учен, но и мъж.

Така говореха по онова време, защото бяха все още на предговора на тази велика гръцка и римска история, която френската нация копираше в продължение на десет години във всичките й фази: самопожертвователност, гонения, победи и робство.

Питу сложи книгата под мишница с един толкова тържествен жест, че окончателно спечели сърцето на арендатора.

— А сега — каза Бийо, — обядвал ли си?

— Не, господине — отвърна момъкът, все в тази полублагоговейна, полугероична поза, която бе приел, вземайки книгата.

— Тъкмо се е готвел да обядва, когато са го изгонили — поясни девойката.

— Е, какво пък! — рече Бийо. — Върви да поискаш от госпожа Бийо да те нахрани с каквото има във фермата, а утре ще поемеш задълженията си.

Анж благодари с красноречив поглед на господин Бийо и, придружен от Катрин, влезе в кухнята, поверена изцяло на разпорежданията на госпожа Бийо.