Анж Питу

4.За влиянието, което могат да имат един варваризъм и седем солецизма върху живота на един човек

Тези подробности бяха необходими на читателя, колкото и интелигентен да предполагаме, че е, за да може да схване ужаса на положението, в което се оказа Питу, озовал се вън от училището.

Провесил едната си ръка, а с другата, крепящ сандъчето на главата си, с ухо, все още тръпнещо от яростните междуметия на абат Фортие, той се запъти към Пльо в едно състояние на съсредоточеност, което не беше нищо друго освен най-висока степен на вцепенение.

Най-накрая в съзнанието му просветна мисъл, заключаваща се в трите думи, които се изплъзнаха от устата му:

— Исусе! Леля ми!

Действително, какво щеше да каже госпожица Анжелик Питу за този провал и рухване на всичките й надежди!

При все това Анж съдеше за плановете на старата мома по начина, по който вярното и умно куче отгатва намеренията на господаря си, сиреч по израза на лицето. Това е средство, драгоценно колкото инстинкта — то никога не лъже. Докато разсъждението, тъкмо обратното, може да бъде изкривено от въображението.

Онова, което произлизаше от разсъжденията на Анж Питу и което бе изтръгнало от гърдите му жалното възклицание, бе, че той разбираше какво недоволство щеше да предизвика съдбовната вест у старата мома. Впрочем момчето познаваше от опит резултата от недоволството на госпожица Анжелик. Само че този път, тъй като причината бе неизмеримо по-сериозна, трябваше да се очакват неизмерими резултати.

Ето с какви терзаещи мисли Питу навлезе в Пльо. Той бе употребил почти четвърт час, за да измине пътя от голямата порта на абат Фортие до началото на тази улица, като разстоянието беше не повече от триста крачки.

В този момент часовникът на църквата удари един часа.

Тогава Анж осъзна, че неговият фатален разговор с абата и скоростта, с която бе изминал разстоянието, го бяха забавили с шейсет минути и че следователно преди трийсет бе изтекъл крайният срок, подир който вече не му се полагаше обяд при леля Анжелик.

Както споменахме, това беше спасителната спирачка, която старата мома бе сложила едновременно пред печалните задържания след часовете и пламенното усърдие на своя племенник. Така тя икономисваше средно на година по шейсетина обяда от клетия Питу.

Но този път онова, което тревожеше закъснелия ученик, не беше мършавият обяд на леля му — толкова мършав, колкото и закуската. Анж имаше твърде голямо сърце, за да забележи, че е с празен стомах.

Съществува едно отвратително наказание, добре познато на ученика, макар и да е мързелив, и това е несправедливото пребиваване в някой затънтен ъгъл след изгонването му от училище. Това е задължителната принудителна ваканция, която е заставен да ползва, докато съучениците му отминават, с чанти и книги под мишница, бързащи за всекидневните занятия. В такива дни омразният колеж става почти желан. Ученикът се захваща сериозно с тази голяма работа по съчиненията и преводите, с която никога не се е занимавал и която се върши там в негово отсъствие. Има много общо между ученика, отпратен от учителя си, и отлъчения поради неблагочестие, който вече няма право да влезе в църквата, а изгаря от желание да чуе една литургия.

Ето защо, колкото повече бедният Питу наближаваше дома на леля си, толкова по-кошмарно му изглеждаше пребиваването там. Ето защо за първи път в живота той си представяше, че училището е един земен рай, от който абат Фортие, ангелът погубител, току-що го бе изгонил със своя многожилен камшик вместо с пламенен меч51.

Все пак, макар да вървеше едва-едва, макар да се спираше и спиранията му да ставаха все по-продължителни, необходимо бе поне да стигне до прага на страховитата къща. И Питу стигна до този праг, влачейки нозе и машинално потривайки с ръка шева на панталоните си.

— Ах, лельо Анжелик, аз съм много болен! — проплака нещастното дете, за да се предпази от насмешка и упрек, а може би и за да се опита да събуди състрадание към себе си.

— Добре — каза госпожица Анжелик, — познавам тази болест и лесно ще я излекуваме, премествайки стрелките на часовника с час и половина.

— О, Боже мой, не — отвърна Питу с нотка на горчивина, — защото не съм гладен!

Леля Анжелик бе изненадана и почти обезпокоена: една болест тревожи еднакво и майките, и мащехите — грижовните майки поради опасността за детето, мащехите поради разноските, до които води.

— Какво има тогава, хайде, говори! — настоя старата мома.

При тези думи, макар и произнесени без някакво особено нежно съчувствие, Анж Питу се разплака и трябва да признаем, че гримасата, която направи, преминавайки от жалба към сълзи, беше от най-грозните и неприятните, които могат да се видят.

— О, добричка ми лельо! Случи ми се твърде голямо нещастие — изстена той.

— И какво е то? — попита старата мома.

— Господин абатът ме изпъди! — извика Анж, избухвайки в разтърсващи ридания.

— Изпъди те? — повтори госпожица Анжелик, сякаш не бе разбрала добре.

— Да, лельо.

— И откъде те изпъди?

— От училище.

Риданията на Питу станаха двойно по-силни.

— От училище?

— Да, лельо.

— Завинаги ли?

— Да, лельо.

— Значи няма вече изпити, няма конкурс, няма стипендия, няма семинария?

Риданията на Питу преминаха в рев. Госпожица Анжелик го изгледа така, сякаш искаше да прочете в дъното на сърцето на племенника си причините за неговото изгонване.

— Обзалагам се, че пак сте избягали от училище — каза тя, — обзалагам се, че пак сте ходили да обикаляте около фермата на Бийо. Пфу! И това ми било бъдещ абат!

Анж поклати глава.

— Вие лъжете! — изкрещя старата мома, чийто гняв нарастваше едновременно с придобиването на увереност, че положението е тежко. — Вие лъжете! В неделя са ви видели по Алеята на въздишките с Бийо.

Госпожица Анжелик бе тази, която лъжеше. Ала набожниците неизменно смятат, че им е разрешено да лъжат въз основа на йезуитската максима: „Позволено е да твърдиш неверни неща, за да научиш истината.“

— Не са ме видели на Алеята на въздишките — промълви Анж. — Това е невъзможно. Ние се разхождаме откъм страната на Оранжерията.

— Ах, нещастнико! Значи все пак сте били с нея.

— Но, лельо — подхвана Анж, изчервявайки се, — изобщо не става въпрос за госпожица Бийо.

— Да, наричай я госпожица, за да скриеш нечистата си игра! Аз обаче ще предупредя изповедника на тази глезла!

— Ама, лельо, кълна ви се, че госпожица Бийо не е глезла.

— А! Вие я защитавате, след като сам имате нужда от извинение. Чувате ли се! Няма що! Къде отиваме, Боже мой?… Деца на шестнайсет години!

— Но, лельо, въпреки че ние с Катрин се разбираме, тя винаги ме пъди.

— А, сам паднахте в капана! Ето че сега съвсем свойски я наричате Катрин! Да, тази лицемерка ви пъди… когато я гледат.

— Виж ти! — каза си Питу, внезапно озарен. — Виж ти, наистина, никога не бях си го и помислял.

— А, проумя ли! — рече старата мома, възползвайки се от наивното възклицание на племенника си, за да го убеди в съучастничеството на Бийо. — Но позволи ми аз да се оправя с всичко това. Господин Фортие е неин изповедник. Ще го помоля да те затвори на хляб и вода за петнайсет дни. Колкото до госпожица Катрин, ако й трябва манастир, за да укроти страстта си към теб, какво пък! Ще си го намери! Ще я изпратим в „Сен Реми“52.

Старата мома произнесе последните думи с такава властност и увереност в собственото си могъщество, че накара Питу да потръпне.

— Добричка ми лельо — въздъхна дълбоко той, долепвайки молитвено длани, — вие се лъжете, кълна ви се, ако си мислите, че госпожица Бийо има някакво отношение към моето нещастие.

— Нечестивостта е майка на всички пороци — пресече го назидателно госпожица Анжелик.

— Лельо, повтарям ви, че господин абатът не ме е изпъдил, защото съм порочен. А защото допускам множество варваризми, примесени със солецизми, както той се изразява, които ми отнемат, по неговите думи, всякакъв шанс да взема стипендията за семинарията.

— Всякакъв шанс, казваш? Значи ти няма да получиш тази стипендия, няма да станеш абат и аз няма да бъда твоя икономка?

— Бога ми! Не, лельо!

— И какъв ще станеш тогава? — попита, изплашена, старата мома.

— Не знам. — Питу вдигна жално очи към небето. — Какъвто е угодно на Провидението! — добави смирено.

— На Провидението? А, ето какво било — извика госпожица Анжелик, — завъртели са му главата, бръщолевили са му за нови идеи, втълпили са му принципите на философията.

— Не е това, лельо, защото във философията се навлиза едва в горния курс, а аз не съм изкарал и трети клас.

— Приказваш смешни работи. Аз не ти говоря за тази философия. Говоря за философията на философите, нещастнико! Говоря за философията на господин Аруе53. Говоря за философията на господин Жан-Жак54, за философията на господин Дидро, който написа „Монахинята“55.

Госпожица Анжелик се прекръсти.

— „Монахинята“ ли? Какво е това, лельо? — попита Питу.

— Ти чел ли си го, проклетнико?

— Кълна ви се, че не, лельо!

— Ето защо не изпитваш нужда и не приемаш Църквата.

— Лъжете се, лельо. Църквата не ме приема.

— Ама това дете наистина е едно змийче. Струва ми се, че то ми възразява.

— Не, лельо, просто отговарям.

— О! Той е загубен! — изрече госпожица Анжелик с глас, който издаваше всички признаци на дълбокото униние, тръшвайки се на своето любимо кресло.

В действителност „Той е загубен!“ не значеше нищо друго освен „Аз съм загубена!“.

Опасността беше неминуема. Старата мома взе последно решение — тя стана, сякаш пружина я вдигна на крака, и изтърча при абат Фортие, за да му иска обяснение и най-вече за да опита в разговор на четири очи да направи едно сетно усилие.

Питу проследи леля си с поглед чак до прага; когато тя изчезна, той се приближи на свой ред до вратата и я видя да се упътва с бързина, каквато не би заподозрял у нея, към улица „Соасон“. От този момент вече нямаше никакви съмнения за намеренията на госпожица Анжелик — убеден беше, че отива при неговия учител.

Това означаваше най-малко четвърт час спокойствие. Питу помисли как да използва този четвърт час, който Провидението му даряваше. Събра остатъците от обяда на леля си, за да нахрани гущерите си, улови две-три мухи за мравките и жабите; после, отваряйки последователно килера и шкафа, се зае да нахрани себе си, понеже със самотата апетитът му се бе възвърнал.

След като свърши всичко това, той се настани да дебне при вратата, за да не може по никакъв начин да бъде изненадан от завръщането на втората си майка.

Госпожица Анжелик се титулуваше втора майка на Питу.

Докато се озърташе на всички посоки, едно хубаво младо момиче мина по уличката, която свързва „Соасон“ с „Лорме“56. Тя бе яхнала кон, натоварен с два коша — единият бе пълен с кокошки, другият с гълъби. Това беше Катрин. Забелязвайки Питу, девойката се спря.

Питу се изчерви по навик, сетне застина със зинала уста, гледайки, сиреч възхищавайки се, защото за него госпожица Бийо бе върховно въплъщение на човешката красота.

Катрин поздрави Питу с леко кимване с глава и пое по пътя си.

Питу отвърна, потръпвайки от доволство.

Тази малка сцена продължи точно толкова време, колкото големият ученик, отдаден изцяло на съзерцанието и все така взиращ се към мястото, където бе стояла госпожица Катрин, изобщо да не забележи леля си, която се връщаше от абат Фортие и изведнъж го хвана за ръката, побледняла от бяс.

Анж, пробуден внезапно от прекрасния си блян вследствие на този електрически шок, който неизменно му причиняваше докосването на госпожица Анжелик, се обърна, плъзна поглед от разгневеното лице на лелята към собствената си ръка и съзря с ужас, че държи грамадна половин филия хляб, върху която се мъдреха два слоя прясно масло и бяло сирене, щедро положени отгоре й.

Госпожица Анжелик нададе вик на ярост, а Питу простена от уплах. Анжелик вдигна свитата си ръка, Питу наведе глава. Анжелик докопа стоящата наблизо дръжка на метла, Питу изтърва филията и побягна без никакви обяснения.

Тези две сърца току-що се бяха обяснили и бяха разбрали, че повече нищо не би могло да съществува помежду им.

Госпожица Анжелик се прибра и затръшна вратата, заключвайки я два пъти. Питу, когото скърцащият звук на ключалката стресна като продължение на бурята, увеличи скоростта.

От този епизод последва един ефект, който госпожица Анжелик съвсем не можа да предвиди и на който Питу сигурно също не се бе надявал.