Анж Питу

31.Онова, за което мислеше кралицата в нощта на 14 срещу 15 юли 1789

Точно колко време трая тази изповед, не бихме могли да кажем; ала явно бе продължила дълго, защото едва към единайсет часа вечерта вратата се отвори и на прага се показа Андре, почти на колене, целуваща ръка на Мария-Антоанета.

Сетне, изправяйки се, младата жена избърса зачервените си от плач очи, докато от своя страна владетелката се отправи бавно, със сведено чело към спалнята си.

Андре, напротив, бързо се отдалечи, като че искаше да избяга от самата себе си.

Кралицата остана сама. Когато камериерката й влезе, за да й помогне да се съблече, завари я да крачи напрегнато с горящ поглед.

Тя направи рязък жест с ръка, който казваше: оставете ме.

Камериерката се оттегли.

Мария-Антоанета беше забранила да я безпокоят, освен заради важни вести от Париж.

Андре не се появи повече.

Колкото до краля, след като поговори с господин Дьо Ларошфуко267, който се опита да го накара да разбере каква е разликата между бунт и революция, той заяви, че е изморен, легна си и заспа най-невъзмутимо, като да бе ходил на лов и еленът, добре дресиран придворен, да бе дошъл при езерото на швейцарците, чакайки смирено да бъде уловен.

Кралицата написа няколко писма, надникна в съседната стая, където спяха двете й деца, пазени от мадам Дьо Турзел, и си легна не за да спи, като краля, а за да размишлява на спокойствие.

Но когато Версай бе обгърнат от тишина, когато огромният дворец потъна в мрак, когато вече не се чуваше нищо друго освен стъпките на патрулите някъде в дъното на градините, под които пясъкът леко проскърцваше, и дискретното потракване на прикладите на пушките по мраморните плочи в дългите коридори, Мария-Антоанета, наситила се на тази почивка, усещайки потребност да подиша, стана от леглото, обу кадифените си чехли и като се уви в дълъг бял халат, отиде до прозореца, за да вдъхне свежестта, прииждаща от водоскоците, и да улови онези съвети, които нощнияг вятър мимоходом нашепва на пламналите чела и угнетените сърца.

Кралицата прехвърли в съзнанието си ненадейните събития, които изминалият ден й бе поднесъл.

Падането на Бастилията, тази емблема на кралската власт, колебливото поведение на Шарни, този предан приятел, този страстен пленник, когото тя държеше от толкова години в робство и който, копнял винаги само за любов, сякаш за първи път изпитваше съжаление и угризения.

С онази склонност към синтез, присъща на великите умове поради вещото разбиране за хората и нещата, Мария-Антоанета начаса разграничи в тревожността, която я терзаеше, от една страна, политическото злощастие, и от друга, сърдечната мъка.

Политическото злощастие се изразяваше в голямата новина, която, излетяла от Париж в три часа следобед, щеше да се разпространи по света и да урони свещената почит, отдавана до момента на кралете, наместници на Бога.

Сърдечната мъка идваше от глухата съпротива на Шарни срещу всемогъществото на обичаната господарка. Бе като предчувствие, че макар все така вярна и предана, любовта не беше вече сляпа и можеше да започне да въстава против своята вярност и преданост.

Тази мисъл стегна жестоко сърцето на жената и го изпълни с онази горчива жлъч, наричана ревност — тръпчива отрова, която отваря наведнъж хиляди малки рани в една наскърбена душа.

Все пак мъката при наличието на злощастие бе по-маловажна от гледна точка на логиката.

И по-скоро водена от разума, отколкото от съвестта, повече по необходимост, отколкото по инстинкт, Мария-Антоанета се отдаде първо на тежките мисли за опасността на политическата ситуация.

Накъдето и да се обърнеше, виждаше едно — омраза и амбиция насреща, слабост и безразличие до себе си. Враговете — люде, които, тръгнали от клеветата, бяха стигнали до метежи.

Люде, които следователно нямаше да отстъпят пред нищо.

Бранителите, или поне по-голямата част — хора, които малко по малко бяха свикнали всичко да търпят и които следователно вече нямаше да почувстват дълбочината на раните.

Хора, които щяха да се поколебаят да противодействат поради страх да не предизвикат шум.

Значи трябваше всичко да погребе под булото на забравата, да се преструва, че е забравила, и да си спомня, да се прави, че прощава, и изобщо да не прощава.

Не беше достойно за една кралица на Франция, най-вече не беше достойно за дъщерята на Мария-Терезия, тази сърцата личност.

Да се бори! Да се бори! Това бе съветът на разбунтувалата се кралска гордост, ала беше ли разумно да се бори? Задушава ли се омразата с пролятата кръв? Не беше ли ужасно това прозвище — Австрийката? Нужно ли бе, за да го освети, както бяха сторили Изабела268 и Катерина Медичи269, да устрои кръщение с всеобщо клане?

А и успехът, ако Шарни бе казал истината, беше съмнителен.

Да воюваш и да бъдеш победен!…

Такива бяха, що се отнасяше до политическото злощастие, болките на тази кралица, която на моменти — както се усеща да изпълзява змия от гъсталаците, събудена от човешки крак, — усещаше да изплува от дъното на страданията й на владетелка отчаянието на жена, чувстваща се по-малко обичана, след като е била обожавана.

Шарни бе изрекъл онова, което чухме, не по убеждение, а от умора; беше ли пил, подобно на мнозина други, клевети до пресита от същата чаша като нея? Шарни, който за първи път бе говорил толкова нежно за жена си Андре, до вчера забравена, едва ли не презирана от своя съпруг; дали Шарни беше забелязал, че все още младата жена бе все така красива?

И при тази мисъл, която я изгаряше като ухапване на усойница, Мария-Антоанета с почуда осъзна, че злощастието не представляваше нищо в сравнение с мъката.

Защото това, което то не бе успяло да породи у нея, мъката го предизвика; жената скочи гневно от креслото, вледенена и залитаща, докато кралицата насреща съзерцаваше злощастието.

Цялата участ на това страдащо създание се оглеждаше в състоянието на душата й през тази нощ.

Как да избяга едновременно и от злощастието, и от мъката, питаше се тя с непрестанно възраждащо се безпокойство; трябваше ли да се реши, изоставяйки кралското величие, да живее щастлива в посредственост; трябваше ли да преоткрие наистина Трианон и своята „колиба“270, покоя на езерото и мъглявите радости на млечната ферма; трябваше ли да остави този народ да си подели кралството, с изключение на няколко скромни имения, които жената можеше да придобие от дълговете на неколцина предани, които щяха да упорстват да останат васали?

Уви, тъкмо тук змията на ревността забиваше зъби още по-дълбоко!

Щастлива ли щеше да бъде с унижението от една презряна любов?

Щастлива ли щеше да бъде до краля, този безличен съпруг, комуто липсваше всякакво обаяние, за да се извиси до герой?

Щастлива, когато господин Дьо Шарни щеше да живее блажен живот до някоя обичана жена, може би до своята?

И тази мисъл разпалваше в сърцето на бедната кралица пламтящи факли, които биха изгорили Дидона по-бързо, отколкото нейната клада271.

Но насред това трескаво мъчение — проблясък на отдих; насред това разтърсващо безпокойство — наслада. Бог, в своята безмерна доброта, не е ли създал злото, за да бъде оценено доброто?

Андре довери тайните си на кралицата, разбули срама на своя живот пред съперницата си; с разплакани очи и с лице, сведено към земята, тя призна на Мария-Антоанета, че вече не е достойна за любовта и уважението на един честен мъж — значи Шарни нямаше повече да обича Андре.

Ала Шарни не знае, Шарни никога не ще узнае за тази драма в Трианон и за последиците от нея — следователно за него драмата все едно не съществуваше.

И разсъждавайки така, кралицата изследваше в огледалото на своето съзнание увяхващата си хубост, изгубената си веселост, отлитащата свежест на младостта.

После се върна към Андре, към странните й приключения, почти невероятни, които току-що й бе разказала.

Мария-Антоанета се възхищаваше на магическата игра на тази сляпа съдба, която бе взела от дъното на Трианон, от мрака на колибата, от калта на торището един малък градинар, за да го вплете в живота на една благородна госпожица, обвързана самата тя със съдбата на кралицата.

— Така — казваше си владетелката — атомът, който се лута в низините, се въздига, по прищявка на висши привличания, и се слива, късче диамант, с божествената светлина на звездата.

Не беше ли този градинар, този Жилбер жив символ на случващото се в момента — човек от народа, излязъл от нисшите слоеве, за да се захване с политиката на едно велико кралство, чудат комедиант, превърнал се, поради преимуществото, дадено му от злия гений, който витае над Франция, в олицетворение на оскърблението, отправено към благородничеството, на настъплението на плебса срещу монархията?

И този Жилбер, станал учен, този Жилбер, облечен с черните одежди на третото съсловие, съветник на господин Некер, довереник на краля на Франция, ето го издигнат, благодарение на играта на революцията, редом с тази жена, на която една нощ, подобно похитител, бе откраднал честта!

Мислейки отново като жена и потръпвайки пряко волята си при спомена за злокобната история, разказана от Андре, кралицата си вмени в дълг да се взре отблизо в този Жилбер и да прочете по чертите на лицето онова, което Бог бе вложил в един толкова странен характер, и въпреки чувството, за което току-що говорихме и което я правеше едва ли не радостна от унижението на нейната съперница, Мария-Антоанета изпитваше силно желание да нарани мъжа, причинил такива страдания на една жена.

Тя копнееше да гледа, а може би дори да се възхищава, с ужаса, който вдъхват чудовищата, на този необикновен мъж, влял посредством злодеяние нисшата си кръв в аристократичната кръв на Франция; на мъжа, който сякаш беше повелил да се вдигне революцията, за да му отворят Бастилията, където, без тази революция, завинаги би разбрал, че един човек от простолюдието не бива да си спомня.

Чрез тези увличащи разсъждения кралицата се върна отново на политическите тегоби, виждайки как отговорността за всичко, което понасяше, се струпва върху една и съща глава.

И така подбудителят на народния метеж, разклатил кралската власт, събаряйки Бастилията, се оказа Жилбер, чиито принципи бяха дали оръжие в ръцете на Бийо, Майар, Ели, Юлен.

Следователно Жилбер бе създание зло и ужасно — зло, защото бе погубил Андре като любовник, ужасно, защото бе помогнал да бъде съборена Бастилията като враг.

Значи трябваше да го познава, за да се пази от него, или по-скоро — за да си служи с него.

Трябваше на всяка цена да подкрепя този мъж, да го види отблизо, да го прецени самата тя.

Две трети от нощта бяха изминали, удари три часът, зората багреше в розово върхарите на дърветата и статуите в парка на Версай.

Кралицата бе прекарала цялата нощ, без да мигне, премреженият й поглед се рееше из алеите, тънещи в златиста светлина.

Тежък и изгарящ сън обори нещастната жена.

Тя се отпусна на облегалката на креслото, край отворения прозорец.

Сънува, че се разхожда в Трианон и че от дъното на една леха изниква гном със землиста усмивка, каквито се срещат в германските балади, и че това сардонично чудовище е Жилбер, който протяга към нея криви пръсти.

Тя извика.

Един вик отекна в отговор на нейния.

Този вик я разбуди.

Той се бе изтръгнал от мадам Дьо Турзел, която беше влязла при кралицата и виждайки я разрошена и стенеща на едно кресло, не бе могла да сдържи порива си на тревога и изненада.

— Кралицата е болна! — извика тя. — Кралицата страда. Не трябва ли да се повика лекар?

Мария-Антоанета отвори очи, въпросът на мадам Дьо Турзел идваше сякаш за да задоволи любопитството й.

— Да, лекар — кимна владетелката, — доктор Жилбер, повикайте доктор Жилбер.

— Кой е доктор Жилбер? — попита мадам Дьо Турзел.

— Нов лекар, назначен от краля вчера, струва ми се, който е пристигнал от Америка.

— Знам за кого говори Ваше Величество — дръзна да се намеси една от придворните дами.

— Е, и? — погледна я Мария-Антоанета.

— Ами докторът е в преддверието на апартамента на краля.

— Значи вие го познавате?

— Да, Ваше Величество — отвърна жената, заеквайки.

— Но как така го познавате? Той е дошъл преди осем или десет дни от Америка и едва вчера е излязъл от Бастилията.

— Познавам го…

— Откъде го познавате? — изрече властно кралицата.

Дамата сведе очи.

— Да видим, ще се решите ли да ми кажете откъде го познавате?

— Мадам, прочетох трудовете му, които събудиха у мен интерес към автора, и тази сутрин му се представих.

— А! — възкликна кралицата с изражение на високомерие и резервираност. — Чудесно! Тъй като го познавате, кажете му, че не се чувствам добре и че желая да го видя.

И чакайки, Мария-Антоанета нареди да влязат нейните камериерки, смени халата и пооправи прическата си.