Анж Питу

27.Оливие Дьо Шарни

Влизайки в своя будоар, кралицата намери този, който беше написал бележката, донесена й от нейната камериерка.

Той бе на трийсет и пет години, висок, с лице, издаващо сила и решимост; сиво-сините очи, живи и пронизващи като на орел, правият нос, волевата брадичка му придаваха войнственост, подчертана от елегантността, с която носеше лейтенантската униформа на гвардеец.

Ръцете му още трепереха под батистените маншети, измачкани и разкъсани.

Сабята му беше изкривена и стърчеше от ножницата.

При влизането на кралицата мъжът крачеше трескаво в будоара, обзет от мисли, които не му даваха покой.

Мария-Антоанета тръгна право към него.

— Господин Дьо Шарни — извика тя, — господин Дьо Шарни, вие — тук!

И като видя, че този, към когото се обръщаше така, се покланя почтително според етикета, направи знак на камериерката, която се оттегли и затвори вратата.

Кралицата едва изчака вратата да се затвори и хвана силно ръката на господин Дьо Шарни.

— Графе — попита тя, — защо сте тук?

— Защото сметнах, че е мой дълг да дойда, мадам — отвърна графът.

— Не! Ваш дълг беше да избягате от Версай, да направите това, което е редно, да ми се подчините, да сторите като всичките ми приятели, които се уплашиха от участта ми. Ваш дълг е да не жертвате нищо заради моята орис. Ваш дълг е да се отдалечите от мен.

— Да се отдалеча от вас! — възкликна той.

— Да, да ме напуснете.

— Да ви напусна! И кой ви е напуснал, мадам?

— Тези, които са мъдри.

— Мисля, че съм достатъчно мъдър, мадам, ето защо дойдох във Версай.

— И откъде идете?

— От Париж.

— От размирния Париж?

— От Париж, кипящ, побеснял, окървавен.

Кралицата закри с длани лицето си.

— О — рече тя, — никой, дори вие, не идва, за да ми донесе добра вест.

— Мадам, предвид обстоятелствата, в които се намираме, искайте от вашите вестоносци да ви съобщават само едно — истината.

— И вие току-що ми казахте истината?

— Както винаги, мадам.

— Вие имате честна душа, господине, и доблестно сърце.

— Аз съм верен поданик, мадам, това е всичко.

— Е, добре, приятелю, умолявам ви, не ми казвайте нито дума. Пристигате в момент, когато сърцето ми е разбито. За първи път приятелите ми днес ме смазват с тази истина, която вие винаги сте ми казвали. О, тази истина, графе, беше невъзможно да се премълчава повече. Тя прозира във всичко — в небето, което е алено, във въздуха, който се изпълва със злокобни шумове, в лицата на придворните, които са бледи и напрегнати. Не! Не, графе, за първи път в живота си не ми казвайте истината.

Графът погледна кралицата на свой ред.

— Да, да — кимна тя, — вие, който ме познавате като храбра, се учудвате, нали? О, това съвсем не е краят на изненадите…

Господин Дьо Шарни направи неволно един въпросителен жест.

— Ще видите — додаде Мария-Антоанета с нервна усмивка.

— Ваше Величество страда ли? — попита графът.

— Не! Не, господине, бихте ли седнали до мен и повече нито дума за тази ужасяваща политика… Постарайте се да я забравя.

Графът се подчини с тъжна усмивка.

Мария-Антоанета сложи ръка на челото му.

— Челото ви гори — каза тя.

— Да, в главата ми има вулкан.

— Ръката ви е ледена.

И притисна ръката му между дланите си.

— Сърцето ми се докосна до студа на смъртта — рече той.

— Бедният Оливие! Казах ви, нека забравим. Все едно вече не съм кралица, не съм застрашена, не съм мразена. Не, вече не съм кралица. Аз съм жена и толкова. Какво е за мен вселената? Едно сърце, което ме обича, това би ми стигнало.

Графът падна на колене пред кралицата и й целуна нозете с онази почит, която египтяните са отдавали на богинята Изида247.

— О, графе, мой единствен приятелю — поде кралицата, като се опита да го повдигне, — знаете ли какво ми причини херцогиня Диан?

— Тя ще емигрира — отговори Шарни без колебание.

— Той отгатна — извика Мария-Антоанета, — той отгатна. Уви, толкова ли е предвидимо?

— О, Боже мой! Да, мадам — отвърна графът, — всичко би могъл човек да си представи в този момент.

— Но вие и вашето семейство — попита кралицата — защо не емигрирате, след като това е нещо толкова естествено?

— Мадам, аз няма да емигрирам, първо, защото съм изцяло предан на Ваше Величество, и второ, защото съм обещал, не на нея, а на себе си, да не я напускам дори за миг по време на бурята, която се задава. Братята ми няма да емигрират, защото моето поведение е примерът, който те следват, и накрая мадам Дьо Шарни не ще емигрира, защото, смятам, искрено обича Ваше Величество.

— Да, Андре е с много благородно сърце — изрече кралицата с видима студенина.

— Ето защо тя ще остане във Версай — заяви господин Дьо Шарни.

— Тогава ще ви имам винаги до себе си — каза Мария-Антоанета със същия леден тон, издаващ единствено ревност и високомерие.

— Ваше Величество ми оказа честта да ме произведе лейтенант на гвардейците — не спираше да говори граф Дьо Шарни, — службата ми е във Версай и не бих я напуснал, ако Ваше Величество не ми беше поверила охраната на Тюйлери. Това е необходимо заточение, увери ме кралицата, и аз заминах. Впрочем във всичко това, Ваше Величество го знае, графиня Дьо Шарни не ме е упреквала, задето не е била попитана.

— Вярно е — потвърди Мария-Антоанета със същата хладна сдържаност.

— Днес — продължи храбро графът — мисля, че мястото ми вече не е в Тюйлери, а във Версай. Дори и да не се нрави на кралицата, аз наруших заповедта, като избрах сам службата си, и ето ме тук. Все едно дали мадам Дьо Шарни се страхува от събитията или не, дали иска, или не иска да емигрира, аз оставам при кралицата… освен ако кралицата не строши сабята ми, тогава, нямайки повече правото да се сражавам и да умра за нея в пределите на Версай, никой не ще може да ме възпре да го сторя вън, на улицата.

Младият мъж изрече толкова искрено, толкова предано тези прости слова, излезли от сърцето му, че кралицата забрави за своето високомерие, параван, зад който криеше едно чувство повече човешко, отколкото присъщо на височайша особа.

— Графе — промълви тя, — никога не произнасяйте тази дума, не казвайте, че ще умрете за мен, защото знам, че наистина ще го направите, тъй както го казвате.

— О, напротив, винаги ще го казвам! — извика господин Дьо Шарни. — Ще го казвам на всички и навсякъде. Ще го казвам и ще го сторя, тъй като се боя, че е дошло времето, когато трябва да умрат всички тези, които са обичали кралете на земята.

— Графе, графе, откъде това фатално предчувствие?

— За жалост, мадам — отговори Шарни, поклащайки глава, — аз също, по време на тази пагубна американска война, бях обзет като другите от треската за независимост, която обхвана цялото общество. И аз пожелах да взема активно участие в освобождаването на робите, както се казваше тогава, и станах масон. Бях приет в тайно общество, заедно с Лафайет и Ламет. Знаете ли каква е целта на това общество, мадам — унищожаване на троновете. Знаете ли какъв е девизът — три букви: L.P.D.

— Какво означават тези три букви?

— Lilia pedibus destrue, сиреч Стъпчете с крака лилиите.

— И какво направихте вие?

— Отдръпнах се с чест. Но на мястото на един оттеглил се двайсет се присъединяват. И това, което се случва днес, мадам, е пролог към голямата драма, която се подготвя тихо и на тъмно от двайсет години. Начело на хората, които разбунват Париж, които управляват Кметството, които държат Пале Роаял, които превзеха Бастилията, аз, мадам, съзрях своите някогашни братя, посветените. Не се заблуждавайте, мадам, всичко, което става, съвсем не е случайно, това са размирици, кроени дълго.

— О, смятате ли, приятелю мой? — пророни кралицата, обливайки се в сълзи.

— Не плачете, мадам, разберете… — каза графът.

— Да разбера? Да разбера — редеше Мария-Антоанета, — аз, кралицата, владетелката, родена за двайсет и пет милиона души, какво да разбера, когато тези двайсет и пет милиона поданици, призвани да ми се покоряват, се бунтуват и убиват приятелите ми! Не, никога не ще разбера това.

— Трябва обаче да го проумеете, мадам, понеже на тези поданици, на тези хора, родени, за да ви се подчиняват, от момента, в който това подчинение е започнало да им тежи, вие сте им станали враг и докато добият силата да ви разкъсат, за което те точат изгладнелите си зъби, ще разкъсват приятелите ви, мразени повече и от вас.

— И може би вие намирате, че имат право, господин философе? — извика властно кралицата с пронизващи очи и потръпващи ноздри.

— Уви, да, мадам, имат право — отвърна графът със своя мек и благ глас, — защото, когато се разхождам по булевардите с дорестите си английски коне, с дрехи, обсипани със злато, и с моите хора с галони от сребро, което би стигнало да се нахранят три семейства, вашият народ, ще рече тези изгладнели двайсет и пет милиона, се питат с какво им служа аз, който съм човек като тях.

— Служите им, графе, с това — каза кралицата, като улови дръжката на сабята му, — служите им с тази сабя, която вашият баща е размахвал геройски във Фонтьоноа, вашият дядо в Стейнкерк, вашият прадядо в Ленс и Рокроа, вашите предци в Иври, в Меленяно, в Азенкур248. Благородничеството служи на френския народ чрез войните. Във войните то е спечелило с цената на кръвта си, златото, което обточва одеждите му, среброто, което покрива ливреите му. Затова, Оливие, престанете да се питате с какво служите на народа, вие, който на свой ред използвате смело тази сабя, завещана ви от вашите предтечи!

— Мадам, мадам — поклати глава графът, — не се палете толкова за кръвта на благородничеството. Народът също има кръв във вените си. Отидете да видите течащите кървави реки на площада пред Бастилията, да преброите мъртъвците, проснати върху поаленелия паваж, и знайте, че сърцата им, вече замлъкнали, са туптели също толкова благородно, колкото и това на един рицар, в деня, в който вашите оръдия гърмяха срещу тях, в деня, в който народът, размахвайки едно ново оръжие в непохватните си ръце, пееше под дъжда от куршуми, нещо, което не винаги правят най-храбрите ни гренадири. Ех, мадам, ех, кралице моя, не ме гледайте, моля ви, с този гневен поглед. Какво е гренадирът? Синя обточена дреха върху това сърце, за което ви говорих току-що. Какво значение има за гюлето, което пронизва и убива, дали сърцето е покрито със синьо сукно или с дрипа? Какво значение има за сърцето, което се пръсва, дали бронята, която го пази, е сукно или дрипа? Дойде времето да се помисли за всичко това, мадам. Вече нямате двайсет и пет милиона роби във Франция, вече нямате двайсет и пет милиона поданици, нито дори двайсет и пет милиона души, вие имате двайсет и пет милиона войници.

— Които ще се сражават срещу мен, графе, така ли?

— Да, срещу вас, защото те се сражават за свободата, а вие стоите между тях и свободата.

Последва дълго мълчание. Кралицата първа го наруши.

— В крайна сметка — въздъхна тя — тази истина, която ви умолявах да не ми казвате, ето че ми я казахте.

— Уви, мадам — отговори Шарни, — под каквато и форма моята преданост да я прикрие, под каквото и було почитта ми да я сподави, пряко мен, пряко себе си, погледнете, чуйте, усетете, докоснете, помислете, разсъдете! Истината е тук, мадам, завинаги тук и вече не ще можете да я отделите от вас, каквито и усилия да полагате! Спете, спете, за да забравите, и тя ще се настани на възглавието ви, и ще бъде кошмарът на вашия сън, реалността на пробуждането ви.

— О, графе — каза гордо кралицата, — знам един сън, който тя няма да смути.

— Този сън, мадам — отвърна Оливие, — от него не се страхувам повече от Ваше Величество и може би го желая не по-малко.

— О — промълви отчаяно кралицата, — значи според вас той е нашето едничко убежище.

— Да, но нека не насилваме събитията, мадам. Нека не крачим по-бързо от неприятелите, защото ние вървим право към този сън, притиснати от тегобите, с които ни смазват толкова много буреносни дни.

И нова тишина, по-мрачна от предишната, легна тежко върху двамата събеседници.

Бяха седнали един до друг. Докосваха се и при все това между тях имаше огромна пропаст — мислите им се носеха разделени по вълните на бъдещето.

Кралицата първа се върна към темата на разговора, ала по заобиколен път. Тя погледна втренчено графа. После рече:

— И така, господине, една последна дума за нас и… и вие ще ми кажете всичко, всичко, всичко, всичко, чувате ли ме добре?

— Чувам ви, мадам.

— Заклевате ли ми се, че сте дошли тук само заради мен?

— О, вие се съмнявате в това!

— Заклевате ли ми се, че мадам Дьо Шарни не ви е писала?

— Тя?

— Слушайте, знам, че щеше да излиза, знам, че имаше нещо наум… Закълнете ми се, графе, че не сте се върнали заради нея.

В този миг някой почука или по-скоро леко задраска по вратата.

— Влезте — каза кралицата.

Появи се камериерката.

— Мадам — рече, — кралят се навечеря.

Графът погледна Мария-Антоанета с израз на удивление.

— Е, добре! — повдигна рамене тя. — Какво учудващо има в това? Не трябва ли кралят да вечеря?

Оливие смръщи вежди.

— Предайте на краля — нареди кралицата, без да се обезпокои, — че получавам новини от Париж и че ще му ги съобщя, щом ги получа.

Сетне, обръщайки се към Шарни, каза:

— Да продължим. След като кралят се е навечерял, редно е да храносмила.