Анж Питу

45.Медея

Във Версай настъпи известно успокоение след ужасните морални и политически сътресения, които току-що изложихме на нашите читатели.

Кралят си отдъхваше; и макар на моменти да смяташе, че бурбонската му гордост е била накърнена при това пътуване до Париж, тешеше се с мисълта за възвърнатата популярност.

Междувременно господин Дьо Некер полека-лека губеше своята популярност.

Колкото до благородничеството, то започваше да подготвя измяната или съпротивата си.

Народът бдеше и чакаше.

В това време кралицата се бе свила в себе си; убедена, че е прицелна точка на цялата омраза, тя се снишаваше, спотайваше се, защото знаеше, че бидейки обект на такава ненавист, е и средоточие на множество надежди.

След пътуването на краля до Париж едва бе успяла да се види с Жилбер.

Впрочем беше го срещнала в преддверието на апартамента на Луи XVI.

И понеже той й се поклони дълбоко, тя поде първа.

— Добър ден, господине, при краля ли отивате? — попита.

После добави с усмивка, в която прозираше следа от ирония:

— Като съветник или като лекар?

— Като лекар, мадам. Днес ми е определено дежурство — отвърна Жилбер.

Мария-Антоанета му направи знак да я последва. Той се подчини.

Двамата влязоха в малък салон в съседство със спалнята на суверена.

— Е, господине — подхвана тя, — вие ме излъгахте онзи ден, когато по повод на пътуването до Париж ме уверявахте, че никаква опасност не грози краля.

— Аз ли, мадам? — престори се на учуден Жилбер.

— Да, вие. Нима не стреляха по Негово Величество?

— Кой казва това, мадам?

— Всички, господине. И най-вече онези, които са видели бедната жена да пада почти под колелата на кралската колесница. Кой казва това? Господин Дьо Бово, господин Д’Естен, забелязали разкъсаната ви дреха и раздраното ви жабо.

— Мадам!

— Куршумът, който ви е одраскал, господине, е могъл да прободе краля, както е убил тази клета жена, защото похитителите не са се целели нито във вас, нито пък в нея.

— Не вярвам да е предумишлено престъпление — рече Жилбер колебливо.

— Но аз вярвам, господине — наблегна кралицата, гледайки го втренчено.

— Във всеки случай, ако е така, не бива да бъде приписвано на народа.

Мария-Антоанета впери още по-настойчив поглед в Жилбер.

— А! И на кого да го припишем тогава?

— Мадам — продължи докторът, тръсвайки глава, — напоследък наблюдавам и изучавам народа. По време на революция народът убива с ръцете си. Той е като разярен тигър, като раздразнен лъв. Тигърът и лъвът не търсят посредници между силата и жертвата. Те убиват заради самото убиване. Леят кръв заради самото леене. Обичат да им полепне по зъбите, да потопят нокти в нея.

— Свидетелство за това са Фулон и Бертие, нали? Но Флесел не беше ли убит с пистолетен изстрел? Така поне чух. Ала — додаде с ирония кралицата — може би не е вярно, ние сме дотолкова заобиколени с ласкатели, ние, коронованите глави!

На свой ред Жилбер я изгледа втренчено.

— О, колкото до него — каза той, — вие вероятно не смятате, мадам, че народът го е убил. Намираха се хора, които бяха заинтересувани да умре.

Мария-Антоанета се замисли.

— Действително — промълви тя, — възможно е.

— Тогава? — рече Жилбер, покланяйки се, сякаш за да я попита има ли още нещо да му каже.

— Разбирам, господине — кимна кралицата, спирайки го кротко, с почти приятелски жест. — Все едно, позволете ми да ви кажа, че никога не ще спасите краля с вашата наука така истински, както го сторихте преди три дни с гръдта си321.

Жилбер се поклони за втори път.

Но понеже Мария-Антоанета не си тръгваше, той също не помръдна.

— Трябваше да ви видя отново, господине — каза тя, оставайки за миг неподвижна.

— Ваше Величество нямаше повече нужда от мен — отвърна Жилбер.

— Вие сте скромен.

— Бих желал да не съм, мадам.

— Защо?

— Защото, ако бях по-малко скромен, нямаше да бъда толкова нерешителен и следователно щях да служа по-добре на моите приятели или пък да вредя на враговете.

— Защо казвате „моите приятели“, а не казвате „моите врагове“?

— Защото нямам врагове, или по-скоро защото не искам да призная, че имам, поне от своя страна.

Кралицата го погледна изненадана.

— Това ще рече — продължи Жилбер, — че единствените ми врагове са онези, които ме мразят, но че аз не мразя никого.

— Защото…

— Защото вече никого не обичам, мадам.

— Амбициозен ли сте, господин Жилбер?

— В един миг бях обнадежден, че ще стана, мадам.

— И…

— И тази страст угасна в сърцето ми, както всички други.

— Все пак ви е останала една — подхвърли кралицата с прикрита насмешка.

— На мен ли, мадам? И каква, мили Боже?

— Патриотизмът.

— О, това е вярно! — оживи се докторът. — Обожавам родината си и бих направил за нея всякакви жертви.

— Уви! — рече Мария-Антоанета с очарованието на една неизразима тъга. — Беше време, когато добрият французин никога не би изложил тази мисъл с думите, които току-що използвахте.

— Какво иска да каже кралицата? — попита Жилбер почтително.

— Искам да кажа, господине, че по времето, за което говоря, беше невъзможно да обичаш родината си, без да обичаш и нейната кралица и нейния крал.

Жилбер се изчерви, поклони се и почувства в сърцето си нещо като удар от онова електричество, което излъчваше Мария-Антоанета в пленителната си интимност.

— Не отговаряте, господине? — вдигна вежди тя.

— Мадам — отвърна докторът, — смея да се похваля, че обичам монархията повече от всеки друг.

— Дали обаче сме във време, когато е достатъчно само да се декларира, и не е ли по-добре да се действа?

— Но, мадам — каза Жилбер изненадан, — моля Ваше Величество да ми повярва, че всичко, което заповядат кралят или кралицата, аз…

— Ще го направите, нали?

— Със сигурност, мадам.

— И правейки го, господине — рече владетелката, неволно възвръщайки обичайното си високомерие, — вие само ще сте изпълнили един дълг.

— Мадам…

— Бог, който е дал всемогъществото на кралете — продължи Мария-Антоанета, — ги е освободил от задължението да бъдат признателни на онези, които само изпълняват дълг.

— За жалост, мадам — поклати глава Жилбер, — наближава времето, когато слугите ви ще заслужават нещо повече от вашата признателност, ако искат само да изпълняват дълга си.

— Какво означава това, господине?

— Означава, мадам, че в тези дни на безредие и разложение вие напусто ще дирите приятели там, където сте свикнали да намирате слуги. Молете се, молете се на Бога, мадам, да ви изпрати други слуги, други поддръжници, други приятели, различни от тези, които имате.

— Вие знаете ли ги кои са?

— Да, мадам.

— Тогава посочете ги.

— Вижте, мадам, аз, който ви говоря, вчера бях ваш враг.

— Мой враг! Защо?

— Ами защото наредихте да ме хвърлят в затвора.

— А днес?

— Днес, мадам — поклони се Жилбер, — аз съм ваш слуга.

— И с каква цел?

— Мадам…

— С каква цел сте станали мой слуга? Не е в природата ви, господине, да променяте така чевръсто мненията, убежденията или привързаностите си. Вие сте човек, вдълбочен в своите спомени, господин Жилбер, вие умеете да удължавате отмъщенията си. Хайде, кажете ми целта на вашата промяна.

— Мадам, преди малко ме упрекнахте, че обичам твърде много родината си.

— Никога не се обича твърде много, господине. Става въпрос само да се знае как се обича. Аз обичам родината си. (Жилбер се усмихна.) О, не ме разбирайте погрешно, господине! Моята родина е Франция — аз съм я приела за родина. Германка по кръв, аз съм французойка по сърце. Обичам Франция, но я обичам чрез краля, обичам я чрез почитта към Бог, който ни е помазал. Сега сте вие.

— Аз ли, мадам?

— Да. Ах, вие, съзнавам, при вас не е същото. Вие обичате Франция чисто и просто заради самата Франция.

— Мадам — отвърна докторът, покланяйки се, — ще засвидетелствам липса на уважение към Ваше Величество, ако не проявя откровеност.

— О! — извика кралицата. — Ужасно, отвратително време, когато всички, които твърдят, че са честни, разделят две неща, които никога не са се разделяли, две понятия, вървели винаги заедно — Франция от нейния крал! Нямаше ли една трагедия от един от вашите поети, в която питат една кралица, изоставена от всички: „Какво ви остава?“ И тя отговаря: „На мен ли? Аз съм като Медея. Оставам аз и ще видим.“322

И Мария-Антоанета излезе разгневена, оставяйки Жилбер в изумление.

С дъха на яростта си владетелката току-що бе повдигнала пред него един край на воала, зад който се подготвяше полека делото на контрареволюцията.

— Така значи — каза си Жилбер, влизайки при краля, — кралицата крои някакъв план.

— Така значи — каза си кралицата, прибирайки се в покоите си, — решително нищо не може да се направи с този човек. Той има силата, ала му липсва преданост!

Клет е владетелят, за когото преданост е синоним на раболепие!