Антипапата

9

Това наистина бе загадка. Репортерите разбутваха тълпите от объркани зяпачи и надничаха с невярващи очи от моста към калната диря от изкривени велосипедни рамки, стари консервени кутии и изхвърлени колела от детски колички, която се виеше в далечината. Как дългата цяла миля отсечка от канала — от шлюза на реката до фабриката за автомобилни чистачки — можеше да изчезне за една нощ, това никой не можеше да си обясни.

— Не би могъл да изтече през шлюза на реката — обясняваше стар шлепаджия, — в Темза сега има прилив и от другата страна на шлюза нивото на реката е с метър и осемдесет по-високо.

— А в другия край?

Шлепаджията погледна презрително питащия.

— Какво искате да кажете — да тече нагоре към следващия шлюз ли?

Питащият се изчерви и си потърси работа някъде другаде.

Арчрой, който бе голям привърженик на Чарлз Форт, обясни какво се бе случило:

— Телепортация — рече момъкът. — Водата е била телепортирана от особено нуждаещи се от нея, навярно — от обитатели на близка планета, най-вероятно Луната.

Журналистите, макар и винаги готови да приемат всякакво решение, стига да е логично, да става за новина или да е просто сензационно, изглеждаха странно нерешителни спрямо твърденията му за съществуването на телекинетични лунни лъчи.

Но все пак това бе най-необичайна случка, която без съмнение щеше да изстреля отново Брентфорд в заглавията на националните издания и най-малкото щеше да увеличи оборота на „Летящия лебед.“ Невил беше във вихъра си зад бара. Касовият апарат звънеше мелодично.

— И не забравяйте — надвикваше врявата той, — в четвъртък е каубойската вечер.

Натикан в тъмния ъгъл, сгушил се над халбата си, Джим Пули с неприязън гледаше дебелия задник на репортера пришелец, който бе заел любимия му стол до бара. Омали се промъкна през тълпата с две халби „Лардж“.

— Чак като се прибрах у дома се сетих къде бях виждал и преди онези колела — обясняваше той, докато се настаняваше до Пули. — Това бе лостовата система на големия воден възел, онези порти трябва да са били част от системата за наводняване на стария Брентфордски док.

Пули сръбна от халбата си, лицето му бе самата маска на намусено неудоволствие.

— Тогава какво е станало със стария Соуп?

Дяволска усмивка пробяга по лицето на Омали.

— Няма го, отнесе го водата. — След това той направи съответния жест с пръсти. — И край на стария Ригденджиепо и къртиците там долу, нали така?

Пули се сви още повече над халбата си.

— Чумата да тръшне всичко това! — рече той. — „Лебеда“ е пълен с всичките тези идиоти, старият Соуп — отмит като в тоалетна, задава се каубойската вечер, която не обещава нищо повече от пришествието на Рангорок!

Омали отново се ухили.

— От едно такова събитие могат се изкарат добри парици. Аз самият организирах няколко тура из околностите за този следобед срещу една лира на глава.

Пули поклати изумен глава.

— Никак не си губиш времето, а?

— Човек не бива да отлага нещата.

— Кажи ми, Джон — каза Джим, — как е възможно човек като теб, притежаващ удивителното умение да спечели прословутия „бърз долар“, не се е заел отдавна с бизнес, та вече да се е пенсионирал въз основа на печалбите си?

— Боя се — отвърна Джон, — че ме депресира регулярността на „работата“, всекидневната рутина, която изсмуква жизнените сокове и уврежда мозъка на човека. Най-много предпочитам да разчитам на акъла си и ако той ме напусне, тогава може би ще се заема с „работа“ за цял ден.

Омали извади от джоба си табела с надпис „Запишете се тук за екскурзия до канала“ и се зае с обичайното „Насам, народе!“

Пули се надигна от масата и си тръгна. Нямаше никакво желание да се замесва в начинанието на Омали. Искаше му се единствено да забрави всичко за подземни пещери и изчезнала от канала вода, единствените му мисли по въпроса бяха за това какво би се случило, ако се опитат отново да запълнят онази отсечка от канала. Дали улица „Спрайт“ бе на по-ниско равнище от канала? И ако бе така, дали щеше да се наводни целият квартал? Дори не му се помисляше за това. Пули се затътри до бара и поръча още един пайнт.

— Обзалагам се, че очакваш с нетърпение четвъртък вечерта, а, Джим? — рече Невил.

Пули не му отговори. Мълчаливо сръбна от бирата си и остави отделните фрази от разговорите край бара да се носят безразборно покрай ушите му.

— Дядо ми стоял до дъската за дартс — долетя някакъв глас, — и стреличката го пронизала в меката долна част на дясното му ухо.

Пули сръбна от бирата си.

— И когато отишли да я извадят — продължи гласът, — старецът им рекъл: „Недейте, тя напълно излекува ревматизма на лявото ми коляно.“

Пули се прозя. До него, сгушени в обичайните си заговорнически пози, бяха двамата местни строители Косматия Дейв и Джон Джунглата, наричани така заради забележително буйната растителност по главите им. Близнаците обсъждаха както личи свръхсложни планове, които бяха разтворили пред себе си върху барплота.

— Мисля, че не мога да разбера всичко това — рече Дейв.

— Трудна работа, не ще и дума.

— Не виждам защо иска олтарът да бъде толкова голям.

— Не разбирам защо няма да има пейки.

— На мен този параклис ми се струва доста странен.

Пули се заслуша с интерес; със сигурност никой в квартала не би могъл да е толкова смахнат, та да поръча на тези печално известни каубои да построят параклис.

Косматия Дейв каза:

— Не виждам защо плановете трябва да са изписани на латински.

— А, на латински ли са? — попита брат му. — Мислех си, че е тригонометрия.

Пули не можеше повече да сдържа любопитството си и се обърна към двамата майстор-строители.

— Здравейте, момчета, как върви бизнесът?

Джон сграбчи плана от барплота и го натъпка в сакото си.

— А, о… — рече брат му, — добър ден, Джим, как си ти самият?

— Да ви кажа правичката, не съм здрав. Напоследък участвах в събития, които сериозно увредиха здравето ми. Но нека не говорим за мен, как е вашият бизнес? Дочух, че вървите нагоре и нагоре, че сте спечелили голям договор, това дочух.

Двамата братя се спогледаха и след това погледнаха към Пули.

— Не и ние — отвърна единият.

— От седмици не сме похващали нищичко — допълни другият.

— Хайде, хайде — каза Джим, — моят информатор е сигурен, че сте пипнали голяма работа, нещо от църковно естество, доколкото знам.

Джон притисна плана към гърдите си.

— От седмици не сме похващали нищичко — повтори брат му. — Напоследък има голямо затишие.

Косматия Дейв поклати глава и поръси Пули с пърхот. Джон Джунглата стори същото.

Невил се втурна към тях иззад бара.

— Я се разкарайте, вие, двамата. Предупредих ви, че ще ми замърсите сиренките — каза сърдито той.

— Извинявай, Невил — казаха в хор братята, станаха от местата си и напуснаха бара без да докоснат напитките си.

— Много странно — рече Пули. — Много удивително.

— Тези двамата са много потайни напоследък — каза Невил. — Струва ми се, че почти всички в този проклет бар заговорничат за нещо.

— Кажи ми, Невил — попита Джим, — виждал ли си отново напоследък скитника?

— Слава Богу, не, а и с тази работа с канала, която привлече вниманието на всички, нека се надяваме, че няма да чуем повече за него.

Пули поклати глава и рече със съмнение:

— Аз не бих бил толкова сигурен за това.

Капитан Карсън стоеше на моста на канала, вторачен в тинята, като от време на време хвърляше поглед към брега, където официалният господин Омали, с шапка с перо и наперен с блейзер, водеше група шведски студенти по изровения от коловози път към дъскорезницата. Неприязънта на Капитана към туристите едва не засенчи онази, която изпитваше към фигурата, застанала кротко до него, с ръце в джобовете, пушеща моряшки шаг с една от любимите лули на Капитана. Тази фигура вече не можеше да се сбърка със зловещото и зле облечено чудовище, което бе хвърлило злокобната си сянка на верандата му само преди две седмици. Гладко избръсната и ухаеща на брилянтин, фигурата бе облечена със синя поло фланела и с един от най-хубавите панталони на Капитана в цвят каки, носеше яхтена фуражка и беше обул яхтени обувки.

Скитникът се бе превърнал за Капитана във вещер, обсебил сънищата и изпълващ дните му с ужас. Незнайно как, тъй като Капитана не можеше да го обясни, скитникът се бе настанил за постоянно в мисията. По време на хранене заемаше стола на Капитана, докато самият Капитан бе принуден да се храни в кухнята. Накъдето и да се обърнеше Капитана, скитникът бе винаги там, излегнал се на верандата, пуфкайки цигарките си, настанил се в най-удобния стол пред камината, посръбвайки ром. Беше успял да измести пак по непонятен за Капитана начин, стопанина от стола му, да го лиши от тютюна, от храната, от напитките и накрая — от леглото му.

Скитникът смукна дълбоко от лулата на Капитана и издуха струя от многоцветен дим.

— Изглежда в този район действат някакви необичайни сили — отбеляза той.

Капитанът изгледа нежелания си гост със зле прикрита омраза и отвърна:

— Сигурно.

Някъде дълбоко в най-тъмните недра на неприязънта му към скитника започна да се заражда някакво странно и завистливо уважение. Капитана не можеше да разбере напълно и тези чувства, но сега, гладко избръснат и добре облечен, скитникът сякаш излъчваше някаква властност. Може би аристократичност. Необяснимо беше. Аурата на злото, която го обгръщаше, бе почти осезаема, с този червеноок мъж винаги се носеше някакъв мрак, погребална студенина. Капитана потрепери.

— Студено ли ти е? — попита скитникът. — Най-добре да се връщаме тогава, не бихме искали утре да легнеш с някоя лятна простуда, нали така?

Капитана последва скитника към мисията с кучешко покорство. Докато скитникът вървеше пред него, Капитана наблюдаваше как широките му рамене се поклащат насам-натам в перфектен ритъм. Определено скитникът се бе променил, държеше се по-гордо, по-изискано от преди.

Нищо чудно, като се има предвид храната, която ядеше. Но кой бе той? Невъзможно бе да се определи възрастта му; можеше да бъде и на двайсет, и на петдесет години. В чертите му имаше нещо неуловимо, което не се поддаваше на определение. Капитана бе положил маса усилия да измъкне от него някаква информация за името му, за семейството и произхода му, ала скитникът бе вбесяващо уклончив. Беше направил само едно изявление по тези въпроси и то бе следното:

— Тук има само петима, които знаят името ми и когато те го произнесат, всички ще го научат.

А кои бяха тези петима, Капитана не успя да отгатне. Може би скитникът намекваше за пет от фиктивните имена, които бе цитирал от ранните архиви на мисията.

Скитникът влезе в мисията, като си отключи със собствен ключ. Капитана го последва покорно; скитникът бе сломил дотам съпротивата му, че вече не поставяше под въпрос действията му.

— Бих искал да говоря с теб по един деликатен въпрос — рече неочаквано скитникът. — Той засяга бъдещето и на двама ни, освен това знам, че тежи на душата ти. — Капитана повдигна въпросително вежда. — Може би ще поискаш да отвориш резервната бутилка ром, която държиш в заключения шкаф под стълбището, за да се подкрепиш, преди да чуеш онова, което ще ти кажа.

Капитана скромно се подчини. Двамата се настаниха от двете страни на масата на Капитана, налети бяха две големи чаши с ром.

— До знанието ми бе доведено — рече скитникът, — че има един човек наблизо, който би ни навредил.

Лицето на Капитана си оставаше безизразно, ала мислите му отдаваха безмълвна почит към всекиго, който би пожелал злото на неговия гост.

— Човек на име Брайън Кроули — рече скитникът. Капитана трепна от изненада. — До знанието ми бе доведено — продължи скитникът, — че този човек лелее желанието да затвори тази мисия и да те уволни, моя достопочтен домакин, без благодарности или пенсия. Ти, който си направил толкова много за бедните и нуждаещите се, ти, който си посветил живота си на нещастните. — Капитана се размърда неловко на стола си. — Доколкото разбирам има заговор между този Кроули — той отново спомена омразното име — и някои си съветник Уърмууд да унищожат тази мисия, за да разширят автомобилния парк на „Бътс.“

Капитана прехапа устна. Значи такова било намерението им? Откъде скитникът се бе сдобил с тази информация, беше разбира се напълно непонятно, но Капитана попиваше всяка негова дума.

— Много съм мислил по въпроса — съобщи той на скитника. — Нощ подир нощ лежах и проклинах името на същия този Кроули и напрягах ум в търсене на решение, но не намерих такова.

— Мисля, че решението може да е съвсем близко — рече скитникът, — всъщност усещам топлия му дъх върху врата си още сега.

Капитана наля по още една голяма чаша ром.

— Ще поканим тези двама индивида на вечеря — обяви скитникът.

Капитанът се преви надве, обхванат от неистова кашлица.

— Успокой се — каза скитникът.

— Боя се, че дъхът, който си усетил върху врата си, е един отвратително лош дъх.

Лицето на скитника бе безизразно, той обърна чашата си с ром и гледаше Капитана с немигащи очи — две капки кръв в безцветните орбити.

— В четвъртък вечер ще е най-добре — каза скитникът.

— Ами ако не дойдат? В крайна сметка Кроули ме мрази, а Уърмууд никога не би искал да рискува по какъвто и да е начин.

— Ще дойдат — отвърна скитникът, — и мисля, че мога да ти обещая една много забавна вечер.

Противните му очи заблестяха със свирепа яркост и Капитана обърна рома си с трепереща ръка.

Брайън Кроули вдигна обрамчената в злато картичка покана към слънчевата светлина. Имаше най-необикновен вид, почти прозрачна и определено изработена от най-фин пергамент. Никога не би допуснал, че старият морски капитан би могъл да има такъв стил, вкус или елегантност. Ръбчетата на картичката изглеждаха повече като златни апликации, отколкото като пръснати със златна боя в печатницата. Шрифтът бе напълно непознат за Брайън, с фино изписани серифи и изящни арабески, които му придаваха почти ислямски вид. И мирисът й — нещо трепна у него, някакъв спомен от миналото. Беше мирисът на тамян, на църковен тамян. Беше го вдишвал много пъти преди, още като момче, хорист в „Сейнт Мери“, точно това беше — мирисът на тамян.

Докато романтичното въображение на Брайън се носеше на романтични спирали за картичката, закоравялата част от същността му злорадстваше, защото поканата, която се бе прехвърлила през полирания отвор за писма, за да падне ведно с множество обикновено кафяви пликове върху аленото вълнено килимче, имаше текст, който караше сърцето му да подскача от радост.

Брайън въздъхна дълбоко и притисна ароматната картичка към устните си. Нещата не можеха да се развият по-добре — Капитана сам да обяви оттеглянето си! Не се бе сетил, че мисията има стогодишен юбилей, но ясно беше, че трябва да присъства, дори само от благоприличие. Другите от Комитета щяха да бъдат там и отсъствието му нямаше да мине незабелязано.

Щеше да R.S.V.P. още същата сутрин. Най-сетне колелото на съдбата започваше да се завърта в негова полза. Той почти подушваше ароматите на вкусните гозби на Марио.