Антипапата

14

„Летящия лебед“ остана затворен три седмици. Слънцето залязваше ден подир ден и имаше всички признаци, че предстои „Дълго и горещо лято.“14 В небето не се мяркаше нито едно облаче, нивото на гребното езеро в парка Гънърсбъри бе спаднало с цели двайсетина сантиметра, а дъното на пресъхналия канал се бе напукало и втвърдило и приличаше на някакъв изгорен от слънцето пъзел. Със спускането на всяка вечер вместо благословената хладина идваше въздух, нажежен до кипване. Невъзможно беше да се спи. Прозорците бяха постоянно отворени, маслото се топеше по лавиците на бакалиите и всички видове електроуреди изпищяваха и спираха да функционират. Онези жители, които всяка вечер обработваха парцелите си, гледаха с тъга как реколтата им се съсухря и умира. Никакво поливане не можеше да я спаси, а пък и пресата бе обявила, че е вероятно да бъде въведен воден режим.

„Летящия лебед“ отвори без особени церемонии. Нищо не изглеждаше да е променено, някои части от бара бяха неохотно пребоядисани, а мъжката тоалетна — построена наново. Невил стоеше на обичайното си място и полираше чаши, като от време на време попиваше влажното си чело. Каубойската вечер все едно не беше се случвала.

Дръжките на бирените помпи се бяха върнали по местата си на бара, но само три от тях бяха напълно действащи.

— Отдавам го на отмъстителността на пивоварната — бе споделил Невил с Омали.

— Радвам се обаче да те видя отново — каза ирландецът и подаде точната сума през тезгяха и даде знак да му се наточи от обичайната бира.

— Тя още не е включена — отвърна Невил. — И цената се вдигна с едно пени на пайнт.

Омали въздъхна тежко и рече:

— В трагични времена живеем. Половин пайнт светло тогава.

Арчрой седеше в опаления си от слънцето парцел, а главата му блестеше като купола на ислямска джамия. Изоставената перука висеше върху дръжката на едно гребло, досущ като скалп пред вигвама на велик вожд. В полирания череп на Арчрой се мътеха зли мисли. Тази година изобщо не беше неговата година: първо — загубата на обичния му автомобил, след това — изчезването на магическите му бобени зърна, съсипването на доматената му реколта, а сега пък — и този птичарник. Птичарник, моля ви се! Арчрой замислено дръпна сухото стъбло на някога обещаващ доматен стрък и сви рамене в пълно отчаяние.

Нещата не можеха да продължават по този начин. Един от двама им трябваше да си отиде, а омразният птичарник изглеждаше издигнат като за постоянно. Три седмици строеж и направен по модела на прочутата птича къща на лорд Сноудаун, онова нещо се издигаше високо и заслоняваше кухнята и затъмняваше спалнята му. Присъствието му бе вдъхновило, разбира се, майтапите на колегите му, които му лепнаха прякора „Птичаря на Брентфорд“.

Засега чудовищната клетка си оставаше празна, но Арчрой се изпълваше с все по-големи подозрения относно това с какви пернати обитатели планираше да я засели жена му. Живееше в постоянен страх от почукване на вратата, което щеше да обяви доставката на цял камион крилати паразити.

— Ще свърша със себе си — рече Арчрой. — И тогава ще им покажа, че съм напълно сериозен. Той изтръгна последните изсъхнали доматени стъбла и ги изхвърли в прахта. — Нещо драматично, нещо впечатляващо, което да смае света. Ще им покажа аз…

Капитан Карсън се бе сгушил, седнал под дебелото одеяло в стария корабен шезлонг на верандата на мисията. Взираше се в трептящата мараня, ала не виждаше нищо. Главата му се поклащаше на равни интервали, сякаш в такт с някаква полузабравена моряшка песен. Откъм вътрешността на мисията се носеха строителни шумове. Защото този следобед, въпреки всепоглъщащата жега, от която никой не можеше да избяга, вътре ставаха големи промени. Режеха се греди, мъжествено се въртяха чукове и длета. Металическите трясъци от студените секачи върху зидарията звънтяха в свръхнагорещения въздух, из него се носеха трески от проядени от дървояд летви и шума от скърцането на вдигнатите дъски на дюшемето. В ход бе работата по голямо преустройство и то очевидно бе извършвано с машинална неуморимост.

Косматия Дейв въртеше като обезумял трикилограмовия чук с дълга дръжка в посока към викторианската камина. Лъскавата стомана на главата на чука се отразяваше върху полираната полица, вдигаше рой искри и потъваше в мазилката на стената. В такива случаи обикновено щеше да прозвучи „Хайде, всички инструменти настрани, да вървим да пийнем по бира“, но Дейв само си плю на ръцете и вдигна наполовина спуснатия инструмент за нова атака. Гъсто обрасналият с брада негов брат стоеше на едно дървено „магаре“ и се бе заел с една релса за окачване на картини с лост „кози крак“. Никой от двамата не говореше, заети бяха с безразсъдната си работа; тук нямаше нищо подобно на безкрайните шеги, пушене на цигарки и простото подсвиркване, свързвано обикновено с двамата не особено трудолюбиви окаяници, тук цареше единствено голямата пара, тежкият ръчен труд, издигнат до крайна и ужасяваща степен.

Денят от дългото и горещо лято продължаваше, премина в яркочервена вечер, която, на свой ред, се превърна в свечеряване със залез, който би накарал и най-циничните мъже да повдигнат учудено вежди. Джим Пули се поразмърда от хипнотичната си дрямка на пейката пред библиотеката „Мемориъл“ и се оригна силно. Глождещият го стомах му напомни, че имаше нужда да хапне нещо, а вечерното небе напомни на винаги бдителния Джим, че денят приближаваше към края си.

Той намери пакетчето цигари, скрито в хастара на вехтото си сако от туид. От него се показа само една цигарка.

— Трудни времена — рече Джим ей така, без да се обръща към някого. Запали последната си цигара и се взря в изпъстреното със звезди небе. — Чудя се какво ли прави професор Слокъм.

След настъпването на тропическото лято никой не бе виждал учения старик по улиците на Брентфорд. Всекидневните му обхождания на границите на малката общност бяха престанали. Пули се опита да си спомни кога за последно бе виждал възрастния Професор и осъзна, че това се бе случило чак преди месец, в нощта на доблестния му подвиг.

— Старецът сигурно страда от нещо отвратително в тази жега — рече си той — и ще бъде благодарен да му се яви някой вечерен посетител, който да го облекчи от скуката на знойните часове.

Доволен от убедителността на тези разсъждения, Пули дръпна силно от цигарата си, издиша във въздуха огромно кълбо млечнобял дим и прекоси безлюдната улица на път към дома на професора.

Имението „Бътс“ се рееше в безвремието с цялото си великолепие. Високата сграда в стил „Джордж V“ блестеше бяла на лунната светлина, а уличните лампи хвърляха ярки сенки върху оградените дворове и пазеха входовете към малките улички.

Вечерницата, първата звезда тази нощ, намигна на Пули, който, бръкнал в джобовете си заобиколи ъгъла и се насочи към дома на Професора. Вратата към градината бе открехната и Пули се мушна безшумно покрай обвитите в бръшлян стени. Пред него се мержелееше светлина, идваща от отворения френски прозорец и Джим бе привлечен от нея, окуражен от мислите за шерито на Професора.

Чак когато стигна до отворените прозорци, звукът достигна до него. Пули спря, напрегна уши, изведнъж нащрек за неуловима, неопределима странност. Отвътре се носеха любопитни шумове — звуци на възбудено, обезумяло стържене и дращене.

Пули протегна ръка към мрежестата завеса и като го стори, усети как стържещите звуци усилиха настойчивостта и възбудата си.

Последва неочаквано движение, здрави пръсти се сключиха около китката му и той бе отхвърлен назад с единствена умела хватка, която го вдигна във въздуха и го запрати да се претърколи върху килима като един мръсен вързоп от туид. С доста силен глух удар Пули се спря под един от масивните библиотечни шкафове на Професора.

— Милост — изпищя Джим и прикри с ръце главата си. — Джеймс Пули съм, пацифист и приятел на всички.

— Джим, скъпи мой приятелю, приеми извиненията ми.

Джим погледна предпазливо през пръсти.

— Професоре? — рече той.

— Много съжалявам, очаквах някого другиго.

— Страхотно посрещане — рече Джим.

Старикът помогна на падналия Пули да се изправи на крака и го отведе до едно от удобните кресла до камината. Наля му чаша скоч, която Пули прие с готовност.

— Много готин удар ми нанесохте там — рече Джим.

— Димак — отвърна по-възрастният. — Съкратен курс по пощата, воден от знаменития граф Данте.

— Чувал съм за него — каза Джим. — Най-смъртоносният човек на земята, така казват.

Професорът прехапа устна.

— Де да беше така — каза той със зловещ тон.

Пули обърна скоча си и огледа кабинета на Професора.

— Шумът — рече той, — докато стоях до прозореца, чух шум.

— Наистина ли?

— Звук като от драскане.

Пули се надигна на лакти и се огледа. Всичко си изглеждаше както винаги — разхвърляни книги по магьосничество, чудати реликви и машинарии с бронзови зъбчатки. Но там, в самия център на стаята, върху нисък подиум в очертан с тебешир петоъгълник стоеше стъклена кутия, покрита с нещо, което приличаше на олтарна завеса.

— Хамстери? — попита Джим. — Или леминги, от онези гадни вонящи дребосъци?

Пули се надигна да провери, но Професора го спря с твърда, непоклатима ръка. Джим се възхити на новопридобитата сила на стареца.

— Не поглеждай, Джим — рече с драматичен тон Професора, — видяното никак няма да ти хареса.

— Хамстерите не могат да изплашат един Пули — каза Джим.

— Кажи ми — запита го Професора, — какви необичайни приключения ти се случиха след последната ни среща?

— Е, щом ме питате — отвърна Джим и между няколко наливания на скоч разказа на кискащия се Професор за вълненията и развлеченията през каубойската вечер в „Летящия лебед“.

Професорът изтри очи.

— Аз, разбира се, чух експлозията — рече станалият изведнъж отново сериозен старец. — Същата вечер навън се случиха и други неща, неща, за които най-добре е да не си спомняме и дори да споменаваме.

Пули се почеса зад ухото.

— Омали и аз видяхме нещо онази нощ, или ни се стори, че сме видели, но и двамата бяхме употребили абсурдно големи количества от добрия стар „Шейкбели“.

Професора се наведе напред на стола си и фиксира Джим с искрящ поглед.

— Какво видяхте? — попита той с ужасно настойчив глас, който доста обърка чувствителния Пули.

— Ами… — Пули направи пауза, за да му налеят отново. — Беше много странно, само това знам.

След което Джим разказа историята си дотолкова, доколкото можеше да си я спомни, сети се с готическа яснота за скърцащата количка и загадъчния й товар, за страховитата фигура върху стената на мисията.

— А ярката светлина? Виждал ли си някога нещо подобно?

— Никога, нито пък искам да я видя отново.

Професора се усмихна.

— Омали се прекръсти — рече Джим. — А и аз бях доста стреснат.

— Аха — каза Професора. — С всеки изминал час става все по-ясно. Сега вече имам по-ясна представа с какво си имаме работа.

— Радвам се, че някой има представа — каза Джим и разклати празната си чаша върху подлакътника на креслото. — Яд ме е само за количката.

— Джим — каза Професора, изправи се, прекоси бавно стаята и отиде до френските прозорци, където се спря и се вгледа в мрака. — Джим, ако ти доверя откритията си, мога ли да разчитам на пълната ти дискретност?

— Разбира се.

— Това лесно се казва, но този път клетвата ще бъде сериозна, а не празни приказки.

Тонът на Професора бе толкова ледено сериозен, че Джим се поколеба за миг, запита се дали нямаше да е по-добре да не узнава каквото и да е. Но както винаги вроденото му любопитство взе връх и с простичките думи „Кълна се“ той безвъзвратно подпечата съдбата си.

— Ела тогава, ще ти покажа!

Професора отиде до покритата стъклена кутия и отчаяното драскане започна отново. Джим напълни чашата си и се надигна колебливо, за да се присъедини към домакина си.

— Трябваше да ги унищожа, знам — рече Професора и в гласа му се прокрадна нотка на страх. — Но аз съм човек на науката и когато човек усеща, че е на ръба на откритието…

С рязко движение той дръпна бродираната олтарна покривка и разкри пред ужасените очи на Джим гледка, която щеше да преследва сънищата му години наред.

Вътре в кутията, драскащи по гладките стени, се намираха движещи се като обезумели създания — пет отвратителни човекоподобни същества високи от осемнайсет до двайсет сантиметра. Бяха преплетени като чворестите корени на многолетен дъб, ала на „главата“ на всяко от тях се отваряше и затваряше още неоформена уста. От непрекъснато мърдащите им отверстия върху лъскавите им пъпчиви форми се стичаше слуз.

Джим се отдръпна ужасен до дъното на душата си и закри уста с ръка. Професора изрече някаква фраза на латински и отново просна покривката. Обезумялото драскане стихна тъй бързо, както бе започнало.

Пули се заклатушка към креслото си, седна и се улови за главата; от челото му се лееше пот.

— Какви са тези? — попита той с глас, който повече приличаше на ридание. — Защо ги държите тук?

— Ти ги донесе тук. Те са Phaseoulus Satanicus и очакват своя господар.

— Нямам нищо общо с това.

Пули се изправи с мъка от мястото си и се заклатушка към прозореца. Беше дошъл тук да похапне нещо, а не да бъде атакуван с гробарско неприличие. Професора да си стои при ужасиите си. Но Джим прекрати бягството си. Странно усещане нахлу в цялото му същество, сякаш гласове го викаха от замъгленото минало, странни гласове, които говореха на архаични акценти, трудноразбираеми, ала настоятелни, настоятелни със страховете за немислими ужаси, които дебнат на самите граници на здрачната забрава.

Пули се препъна, сграбчи завесата и я откъсна от кукичките й. Зад гърба му драскането и стърженето отново достигна трескава височина, като ужасните звуци бяха примесени с тихо мяукане и шептене. Докато падаше Пули видя пред себе си издигащата се в мрака масивна черна фигура. Беше облечена в тъмночервено и излъчваше особена светлина. Очертанията на главата й се губеха в сенките, но под гъстите вежди по вълчи присвяткаха две ярки червени очи.

Когато се събуди, Пули лежеше проснат напреко на шезлонга на Професора с торбичка лед върху челото и с отвратителната силна смрад на амоняк в ноздрите си.

— Джим — гласът долетя от мрака. — Джим.

Пули фокусира погледа си и видя очертанията на слабата фигура на възрастния Професор, който завиваше капачето на шишенцето с амоняк. Той предложи на още замаяния Джим нова чаша скоч, която пострадалият гаврътна с добре оттренирано извъртане на китката. Вече напълно буден, Пули рязко кимна към прозореца.

— Къде е той? — попита и махна торбичката с лед от челото си. — Видях го там, навън.

Професора потъна в уиндзорския фотьойл с висока облегалка.

— Значи е дошъл, знаех си, че ще го направи.

Първите слънчеви лъчи пронизваха все още отворените, но вече без завеса френски прозорци.

— Хей — рече Пули, — колко е часът? — Сякаш в отговор на въпроса му позлатеният часовник на полицата над камината удари пет пъти. — Значи съм бил в безсъзнание часове наред — рече Джим и се улови за главата, — и изобщо не се чувствам добре.

— Най-добре ще е да се прибереш у дома и да си легнеш — каза Професора. — Ела отново довечера и ще обсъдим тези неща.

— Не — отвърна Пули и си взе една турска цигара от лакираната кутия. И по силата на навика незабелязано мушна още няколко в горното си джобче. — Трябва да узная всичко сега.

— Както желаеш. — Професорът се усмихна мрачно и пое дълбоко дъх. — Сигурно ще си спомниш онази вечер, когато дойде за пръв път при мен с бобеното зърно. Видя реакцията ми, след като го разгледах, а когато по-късно през същата нощ ми донесе и останалите четири, вече знаех, че подозренията ми са оправдани.

— Подозрения ли?

— Че Черния вече е сред нас.

Пули запали цигарата си и веднага изпадна в пристъпи на кашлица.

— Черния ли? — рече, заеквайки между конвулсиите си. — Кой, в името на вси светии, е Черния?

Професорът сви рамене.

— Ако знаех кой точно е той, задачата ни щеше да бъде по-лесна, Джим. Черния съществува от памтивека и може да приема множество форми и да живее много животи. Ние сме късметлии само в едно отношение — че забелязахме пристигането му. Наш дълг е да ускорим края му.

— Не знам нищо за никакъв Черен — каза Джим. — Макар да си спомням пристигането преди няколко месеца на един плесенясал на вид скитник, който предизвика доста спекулации в салона на бара „Летящия лебед“, макар че, честно казано, аз лично не съм виждал онзи тъмен субект.

Професорът кимна.

— Виждал си го два пъти — веднъж при парцелите и отново тази вечер, в моята собствена градина.

— Не-е-е — отвърна Пули. — Онзи, когото видях, не беше скитник.

— Сигурен съм, че има връзка — каза Професорът. — Налице са всички признаци. Наблюдавам ги от месеци, как се събират като преди избухването на буря. Боя се, че времето за това наближава.

Джим подуши с подозрение турската си цигара.

— Тези цигарки наред ли са? — попита. — Само дето миришат малко съмнително.

— Ти си още млад, Джим — рече Професора. — И не мога да очаквам да приемеш изцяло сериозно всичко, което казвам, но кълна ти се, че си имаме работа със сили, които няма да бъдат победени, ако просто ги игнорираме.

Джим погледна с отвращение към покритата стъклена кутия и каза:

— Човек трудно може да игнорира онези там.

— Те могат да бъдат унищожени само чрез огън и вода — каза Професора. — Чрез огън и вода и свещеното слово.

Пули подръпна бакенбардите си.

— Аз бих им драснал кибрита на онези мерзавци — рече храбро той.

— Не е толкова просто, никога не е. Тези бобени зърна са симптомът, а не причината. Да ги унищожим сега, ще означава да изхвърлим единствената надежда, която имаме да открием злата сила, която ги е донесла тук.

— Нещо не ми се нрави звученето на това „ние“, което непрекъснато повтаряте.

— Джим, искам да ми разкажеш всичко, което си чувал за скитника. Всеки слух, всяка история, всичко, което може да ни насочи към мотивите му, към силата и към слабите му страни.

Стомахът на Пули издаде звук, който е неудобно да описваме.

— Професоре — рече той, — ще ви бъда безкрайно благодарен, ако получа нещо за закуска. Не съм хапвал нищичко от двайсет и четири часа. И се чувствам малко огладнял.

— Разбира се.

Професорът дрънна звънчето, с което повика престарелия си слуга. Сервирана бе хубава закуска от затоплена франзела, яйца, бекон, домати, кафе и препечени филийки и Пули се зае с нея с лакомо усърдие.

През следващия час Джим говори за всичко чуто за мистериозния скитник — от първата среща на Невил с него до ужасяващото преживяване на Норман в кафе „Перото“, както и за обърканите теории, предположения и спекулации, които изобилстваха в „Лебеда“. Говори за приказките на Соуп Дистант за Кухата Земя, като пропусна собствените си преживелици в тайнствения подземен свят, както и за приказните бръщолевения на Омали и на онези, които смятаха, че скитникът бил Скитникът евреин.

Старият Професор слушаше внимателно, от време на време повдигаше снежнобяла вежда или поклащаше глава, докато най-накрая историята на Джим се изчерпи.

— Удивително — рече най-сетне той, — много удивително. И ти твърдиш, че всички, които са имали някакви лични контакти с онзи скитник, са изпитали непреодолима нужда да се прекръстят?

— Така е, доколкото си спомням, но вие трябва да разберете, че доста от онова, което ви разказах, бе чуто от втора ръка, а никой тук, наоколо, няма да ви каже нещо, ако може да го премълчи.

— Това ми е известно.

— И така, какво трябва да се направи?

— Мисля, че понастоящем можем да направим твърде малко. Трябва непрекъснато да сме нащрек. Докладвай ми за всяка информация, която ти попадне, независимо колко е смътна и неясна. Аз ще се подготвя по най-добрия начин — и умствено, и физически. Нашият човек е наблизо, това е сигурно. Ти си го виждал. Аз чувствам близостта му, същото важи и за съществата в онази кутия. Той скоро ще дойде за тях и когато го направи, ние трябва да сме готови. — Пули посегна към кутията за цигари. — Защо не вземеш една от горното си джобче? — попита старият Професор и се усмихна широко.