Антипапата

20

Докато пъхтяха и пъшкаха задъхани в жегата през задната градина на Професора Пули запита спътника си защо нито един от двамата изглежда не бе в състояние да посети Професора, освен ако не е заплашен или пиян.

— Нямам представа — изхриптя Омали. — Всичко се променя напоследък, нали така?

— Да се пие в „Лебеда“ бира по обяд вече не е съвсем безопасно, както преди.

Металните щори на френските прозорци бяха спуснати и едва след доста чукане, викане и тропане те успяха да предизвикат отговор отвътре. Щорите се вдигнаха и разкриха първо крака, обути в домашни чехли, след това крачолите на панталони от туид, после — червен кадифен смокинг и жилетка на баклавички и накрая — старата побеляла глава на професор Слокъм.

Той им се усмихна широко. Забеляза пакета, който Омали стискаше с потна ръка.

— Добро момче, Джон — рече. — Последната книга, която ми трябваше. Отлично.

След като затвори и заключи тежките железни щори, той взе пакета от протегнатата ръка на Омали и се запъти към писалището си. Чу се леко изшумоляване на насмолена хартия и той вдигна гордо разопакованата книга.

— Отлично. Виждам, че е устояла невредима изпитанията, на които е била подложена от Пощенската служба.

— Не питайте — рече Пули, като забеляза, че Омали понечи да отвори уста, — навярно е по-добре да не знаете.

— Виждате ми се нещо поразрошени — рече Професора, забелязал за първи път състоянието на гостите си. — Как смятате, защо никой от вас не е в състояние да дойде тук, освен ако не е заплашен или пиян?

— Това се питахме и ние — отвърна Джим.

— А сега, на работа, както се казва — рече възрастният домакин, след като двамата се тръшнаха на столовете си, сръбнаха скоч и въздъхнаха дълбоко. — Имам твърде малко време, за да ви науча на всичко, което трябва да знаете за нашите бъдещи нападатели. Не очаквам техният господар да участва в очакваното нападение срещу нас. Това ще е под достойнството му. Ще изпрати петимата си любимци и поне в това отношение можем да бъдем благодарни.

— Изключително — добави Пули.

— За твое здраве, Алекс, момко — рече Омали и вдигна чашата си.

— Възхищавам се на бабаитлъка ви — рече сериозно Професора, — но на мен самия ситуацията ми се струва малко обезпокоителна. Искаше ми се ние да бяхме предприели първи действия срещу него, а не обратното, ако разбирате какво искам да кажа.

— Тук е доста безопасно — рече Джим, — стига да е добре заключено.

— Обмислих няколко маньовъра — каза професор Слокъм. — Да напусна дома и да потърся убежище някъде, на неизвестно място, например, но не можех да го сторя, защото щеше да означава да изоставя книгите. Мислех да потърся помощ — разбрах, че вашият приятел напоследък е усвоил някои техники, които аз владея в по-малка степен.

— Тъй ли? — попита Пули.

— Много интересно — каза Омали.

— Но не искам да въвличам в тази злополучна работа повече хора от необходимия минимум, затова ми остана само една възможност.

— И тя е?

— Тримата да останем в къщата и да я отбраняваме.

Омали рече:

— Сигурно има и други възможности? Нека ги гласуваме.

— С радост бих останал, но имам друг неотложен ангажимент другаде — каза Джим.

— Трябваше да споменеш това по-рано — каза Професора и в очите му заблещука палаво пламъче. — Тогава нямаше да заключвам щорите; виждате, че съм сложил автоматични ключалки с часовников механизъм и всички врати ще останат заключени през следващите петнайсет часа.

Лицето на Пули помръкна.

— Можете да използвате телефона, ако желаете — обяви весело Професора.

— Мога ли да се обадя на някой ключар? — попита Джим.

— Мисля, че не.

Омали сключи длани зад главата си, усмихна се широко и рече:

— Когато служех в армията, бях щастлив човек — никога не ми се налагаше да вземам решения; приятно е отново да си припомниш тези времена.

— О, блазе ти — рече Джим. — Аз не познавам радостите на военния живот, затова единствената асоциация, която ми хрумва, е тази с попадналия в капана плъх. А аз силно предпочитам свободата.

— Съжалявам — намеси се професор Слокъм, — че ви въвлякох във всичко това, но се страхувам, че тук трябва да се приложи старата мускетарска философия — един за всички, всички за един.

— Бих могъл поне да имам правото на избор — рече кисело Джим. — В крайна сметка онзи тип в мисията не ме спомена по име.

— Смяташ ли, че той ще ни унищожи, а теб ще те освободи от всякакви задължения?

— Не мисля, че ме смята за голяма заплаха.

— Никога не се бой — почука го по носа Професора.

— Никога да не се боя? — Пули вдигна ръце в безпомощен жест. — След теб с тази гарафа, Джон.

Изминаха няколко дълги часа. Температурата в кабинета на Професора се вдигаше заплашително, въздухът бе неподвижен и трудно се дишаше. Съблякоха саката си и навиха ръкавите на ризите си. Професорът се ровеше в книгите си доколкото можеше, а когато намереше сили, Пули кръстосваше стаята като животно в клетка. А за да засили още възмущението му, Омали има безочливостта да се сгуши в един от фотьойлите на Професора и да заспи.

Часовникът върху лавицата над камината удари девет, а Пули почука викторианския барометър, окачен до мраморната камина. Показваше „буреносно“, ала температурата още надхвърляше трийсет градуса.

Професорът вдигна глава от книгата си.

— Опитай се да се отпуснеш, Джим — каза той и избърса потта от дълбоко набразденото си с бръчки чело.

— Да се отпусна ли? Едва си поемам дъх. Ще се задушим тук, няма начин, всички сме обречени.

— Хайде, хайде, овладей се.

Професора затвори плътните завеси зад железните щори на френските прозорци.

— Да се овладея ли? Ние сме три плъха в капана и вие ни докарахте дотук. Нямам никакво желание да се овладея, предпочитам да се паникьосвам. — Пули бръкна зад завесите и започна да тресе железните щори на прозореца. — Пуснете ме навън — изкрещя той и ритна ключалката с подкования връх на обувката си. — Не искам дните ми да свършат тук.

Омали се събуди стреснат.

— Лягай си, Джим — рече, прозявайки се.

— Нямам никакво намерение да си лягам — отвърна мрачно Джим, — аз съм в паника, ти какво ще кажеш?

— Аз казвам да стоим до Професора. В крайна сметка ние сме толкова виновни за неговото положение, колкото и той за нашето.

— Нямам желание да умирам — рече Джим. — Още съм млад и при това — потенциален милионер.

— Пули, твоят шести кон никога няма да излезе.

— Не и ако остана тук, тогава няма да излезе — отвърна сприхаво Пули.

Професорът отново вдигна глава от книгите си.

— Мисля, че дойде времето да обсъдим изцяло този въпрос — рече той. — Намираме се в обсадно положение и не можем да си позволим никаква паника.

— Досега винаги ми е служила твърде добре — изропта Пули.

— Ако не бъдем сплотени — продължи Професора, — със сигурност сме обречени. Нашият противник е безмилостен и хитър. В предишното си въплъщение е притежавал властта над живота и смъртта на хиляди, на милиони, бил е диктатор, блестящ стратег, владеел е цели царства. Тук не си имаме работа с някой уличен злодей. Очевидно е, че планът му е да узурпира паството, да си върне земите и херцогствата. Той се вижда издигнат на най-високото място във Ватикана. Заел папския трон. Господар и владетел на Светата епархия. И това тук за него е само началото.

— Най-добре е да се откажем — рече Джим. — Всичко е загубено.

— От къркането е — обърна се Омали към Професора, като посочи Пули и направи неприличен жест под кръста си. — Няма му го пиенето.

— Не можем да се борим с него — изхленчи Пули. — Знаете колко е могъщ.

— Щом Професора казва, значи можем, и толкоз. Слушай, аз съм католик, не особено добър, но — католик. — Омали разкопча ризата си и извади идентификационната си плочка от войската, която още носеше на врата си. — „8310255, редник Дж. В. Омали, католик“ и няма да позволя онзи никаквец от мисията да завладее Църквата. Ненавиждам го!

Пули се обърна към другаря си:

— Какво всъщност се случи, след като припаднах онази вечер, какво ти каза той?

Омали прибра плочката и закопча ризата си.

— Нищо — отвърна и обърна чашата си.

— Добре — рече Пули, — след като паниката тук не е добре приета, какво ще правим тогава?

Професорът се изправи зад писалището си с книга под мишница.

— Ще се бием. Аз съм стар човек, но нямам намерение да умирам още известно време. Можем да очакваме съсредоточено нападение над тази къща, като полунощ е обичайното време за подобни събития. Нещата може и да не са чак толкова лоши, както изглеждат на пръв поглед; макар да знаем, че Черния може да разпростира силата си на известно разстояние, не мисля, че ще има желанието да го стори тази вечер. Любимците му се боят много от гнева му; те ще използват всяка сила, с която разполагат, за да успеят в начинанието си.

— Имат числено превъзходство — каза Джим.

— Но и ние не сме лишени от сила. Аз смятам, че онези създания са плод на магия, ето защо те са уязвими. Възнамерявам да използвам ритуалите на Светото заклинание и ако те не успеят, ще прибягна до няколко други възможни метода за унищожаването им. Онези същества не са безсмъртни.

— Това свали голям товар от плещите ми — рече подигравателно Джим, — но чуйте, ритуалите на Светото заклинание изискват известно време, за да бъдат изпълнени. А аз не мисля, че такова време ще ни бъде отпуснато.

— Виж сега, с помощта на този том, който Омали ми донесе, мисля, че успях да изолирам ключовите думи и фрази, които придават силата на ритуала на заклинането. Повечето от онова, което свещеникът говори, е само пълнеж, теологически жаргон; ако не греша, заклинанието може да бъде сведено до няколко реда на древен латински и пак да запази основната си сила.

— Да се надяваме, че не грешите.

— Е — усмихна се мрачно Професора, — ако не греша, въпросът ще бъде от чисто академично естество.

— Точно така, Професоре, това ни ободри — рече Джим Пули и отново се зае със съзерцаване на тапетите.

Часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари полунощ. Имението „Бътс“ бе потънало в мрак, короните на столетните диви кестени се издигаха към небето като свити юмруци. Скътана в празното пространство под тях, мисията също тънеше в мрак. Цареше пълна тишина. Дочу се едва доловим шум, тътрене на крака и шумолене на старинно сукно. Голямото желязно резе изведнъж изщрака, старата врата изскърца и леко се открехна. Леденостуден лъч светлина прониза мрака, очерта силуетите на дърветата и хвърли дългите им сенки в нощта. Вратата се отвори още навътре и в ослепителната светлина се залюляха тъмни очертания. Една по една от мисията излязоха и застанаха пред нея пет изродски, неопределими като форма, тежко облечени фигури. След това здраво укрепената врата се затвори отново, ослепителната светлина изчезна и имението „Бътс“ отново заспа в мрака.

Но това не бе спокоен сън, защото в него се движеха създанията на кошмара. Пешком и бавно те с мъка преминаха насипаната с чакъл алея и отвратителният шум от влачещите се крака отекваше в пустото имение. Напредъкът им бе съпроводен от тих ропот, дрезгав шепот и жални ридания. Защото те не принадлежаха към този свят, тези изчадия на древното зло, но въпреки това трябваше да изпълнят задачите си.

Бавната греховна процесия се носеше полека, прикривайки се в сенките на обвитите в бръшлян стени. Накрая наближиха портата на градината на Професора и спряха, люлеейки се и шептейки.

В кабинета на Професора тримата мъже бяха в напрегнато очакване. Те също бяха чули камбанния звън, оповестяващ полунощ. Пули бе опрял гръб о стената и размахваше ръжен за камина. Самият Професор бе седнал на крайчеца на стола си с книга в ръка. Омали се бе подпрял на камината, гарафата бе празна и той бе опасно пиян.

Часовникът на лавицата над камината отчете няколко дълги минути с описващото златна дъга махало, а тримата бяха затаили дъх.

Изведнъж се чу трополене по прозореца, повтарящо се и настойчиво почукване. Пули премести ръжена в другата си ръка и избърса потната си длан о панталона.

Професора попита:

— Кой е там?

— Вие ли сте, Професоре? — долетя глас отвън. — Омали с вас ли е? Донесъл съм каса бира. Отворете.

— Невил е — рече Пули и като издаде огромна въздишка на облекчение хвърли ръжена си на килима на пода. — Какво прави той там? — Джим прекоси стаята и отиде да отдръпне завесите.

Професора скочи на крака и му препречи пътя.

— Спри, Джим — рече той отчаян, — не отваряй завесите.

— Но това е Невил, може да прехвърли пиячката през щорите, бъдете разумни.

Професорът вдигна ръка и поклати глава.

— Невил? — рече високо той. — Как се казва баща ти?

Пули се обърна безпомощен към Омали.

— Що за въпрос е това, питам те аз?

Отговор не последва.

— Невил? — извика Професора отново, но пак нямаше отговор.

— Замина си — рече Джим. — Какво ли не бих дал за една студена бира.

Изведнъж трополенето и чукането започна с нова сила и отвън долетя нов глас:

— Помощ, помощ, пуснете ме, моля, трябва да се обадя по телефона. — Беше гласът на Стария Пийт. — Моля ви, отворете, трябва да ми помогнете.

— Там става нещо лошо — каза Джим, — дръпнете тези завеси.

— Кучето ми — изплака гласът, — един проклет камион прегази Чипс, пуснете ме, трябва да позвъня за помощ.

— Отворете, за Бога, тези завеси — рече Пули.

Професорът не щеше и да чуе.

— Дръж се, Джим — каза му строго той. — Запуши ушите си, ако не искаш да слушаш, но нито крачка към завесите.

— Но трябва да направите нещо, пуснете го вътре.

Професора се обърна към Омали.

— Цапардосай го, ако направи крачка към онези завеси.

Джон вдигна отчаяно ръце.

— Вразуми се, Пули — рече той. — Не разбираш ли, че Стария Пийт не е там, че това е номер.

Професора кимна с престарялата си глава.

— Първо, изкушения чрез Невил, след това — зов за помощ, какво ще последва? Заплахи, струва ми се.

Пули разполагаше с малко време, за да обмисли думите на Професора, преди оглушителен глас да изреве откъм градината:

— Отворете тези прозорци, иначе ще размажа онези негодници там. — Този път бе гласът на най-завършения последовател на граф Данте в смъртоносното изкуство Димак. — Отворете, казвам ви, иначе ще стане по-лошо за вас!

Пули се хвърли върху един стол.

— Ако нямате нищо против, момчета, аз просто бих предпочел сега да се паникьосам и толкоз — рече той.

Гласът на Арчрой бавно затихна, все още бълвайки заплахи, и тримата отново останаха сами.

— Толкоз ли им беше? — попита Омали и се заклатушка към най-близкия стол.

Изражението на Професора беше сериозно.

— Едва ли, подозирам, че следващият им опит да влязат ще бъде далеч по-хитър.

В това си предположение Професора бе напълно прав.

Ноздрите на Омали потрепнаха.

— Каква е тази миризма?

Погледът на Професора пробяга по стаята.

— Пушек, нещо гори.

Пули немощно посочи с ръка:

— Идва изпод вратата на кабинета. Горим!

— Не му обръщай внимание — рече Професора. — Няма огън, вратите са затворени и заключени, нищо не може да влезе в къщата без да го чуем.

— Виждам го с очите си — рече Пули. — Мога да разпозная кога има дим и кога няма. Живи ще изгорим тук.

— Не виждам никакви пламъци — каза Професора, — но щом димът те безпокои толкова много…

Той пристъпи напред и вдигна ръце; малко може да бъде казано за сричките, които произнесе, а пък със сигурност — нищо не може да бъде записано. Димът, който вече се виеше гъст в стаята, сякаш изведнъж увисна в пространството и времето, а после като върнати кадри на кинофилм се сбра и се процеди обратно през процепа под вратата, като остави въздуха в стаята чист, макар и все още тропично горещ.

— Това го видях — рече Пули, — но моля ви не ме карайте да му повярвам.

— Плосък салонен номер — рече небрежно Професора. — Ако нашите противници са способни само на това, няма защо да се боим; всичко това е елементарно.

— Чиста фантазия — рече Джим и се ощипа. — Скоро ще се събудя в леглото си и няма да помня нищо.

— Часовникът спря — рече Омали и посочи замлъкналия часовник върху лавицата.

Професорът извади от джобчето си часовник и го вдигна към ухото си.

— Дявол да го вземе! — рече той и поклати глава. — Трябва да съм произнесъл погрешно някои от по-маловажните усукани фрази. Засили махалото, Джон, моля те.

Омали се надигна несигурно на крака и посегна към лавицата. Поради погълнатия алкохол обаче не прецени точно дистанцията и се строполи с главата напред върху камината. Обърна се по гръб в усилие да се измъкне от пепелта и най-неочаквано нададе ужасяващ писък, който отекна в стаята, разтърси украсата й и задейства отново часовника.

На не повече от метър, закрепило се в комина, едно отвратително, нечовешко лице се зъбеше срещу него. Беше изкривено, измъчено в изражение на дяволска омраза. Една уста без зъби, досущ като на силно увеличение на някакво насекомо, се отваряше и затваряше пред него, и от нея върху му се стичаше гадна зеленикава слюнка; очите му излъчваха два бели проблясващи лъча, а цялото това отвратително видение бе облечено в тъмночервено. То подейства мигновено отрезвяващо на Омали. Изтръгна се от пепелявото си ложе, скочи на крака и падна гърбом върху писалището на Професора, разпилявайки книги и пищейки:

— Там, горе, в комина, в комина.

— Не мисля, че онзи там е Дядо Коледа — рече Пули.

Омали сочеше обезумял и крещеше:

— Запалете огън, запалете огън!

Пули се огледа за подпалки.

— Къде са дървата, професоре? Винаги сте имали дърва тук.

Професорът захапа кокалчето на юмрука си и прошепна с треперещ глас:

— В бараката.

— Ще трябва да изгорим тогава книгите — Омали се обърна и взе един наръч от книги.

— Не, не, не и книгите!

Професорът се хвърли върху Омали и сграбчи скъпоценните си томове. Широкоплещият ирландец го избута настрани, а Пули започна да умолява старика.

— Нямаме какво друго да направим, трябва да ги спрем.

Професор Слокъм се отпусна на стола си и с ужас се вторачи в двамината, които стовариха безценните издания върху скарата и ги подпалиха. Древните книги лумнаха с пращене в синкав пламък, а над него, откъм комина долетя отчаяно драскане и стържене. Сподавени викове процепиха въздуха, а стаята започна да се изпълва с гъст черен дим. Френските прозорци се разхвърчаха с трясъка на строшени стъкла, тежките завеси се издуха от порива на леденостудения въздух. Закачулените спътници на горящото същество блъскаха металния екран и бълваха богохулства с хриптящите си нечовешки гласове. Чу се трясък и съществото падна в пламъците — драскаше и се гърчеше обезумяло в огнена агония.

Пули грабна ръжена и се нахвърли злобно върху него. Омали хвърли още книги в огъня. Професора пристъпи напред — знаеше какво да прави.

Вдигна бавно ръка като за благословия и започна да изговаря магическите думи на Светото заклинание. Съществото стенеше и се гърчеше в пламъците, размахало ръце към мъчителите си. Пули го държеше на разстояние, а Омали добавяше още гориво към огъня. Движенията на съществото започнаха да се забавят и накрая то се свлече, за да бъде кремирано от всепоглъщащия огън.

Завесите спряха да се издуват и откъм градината се чу висок вой и стенания. Пули запуши ушите си с длани, а Професора стоеше неподвижен като истукан с книга в ръка. Омали избутваше настрани горящите книги, които бяха паднали от камината върху килима. Лицето му бе озарено от маниакална усмивка и той ръгаше останките на падналото същество с нескрита злоба.

Воят от градината започна да затихва, после се възцари тишина и Професора въздъхна дълбоко и рече:

— Всичката пепел трябва да бъде събрана и утре да бъде изхвърлена в Темза; чрез огън и вода и със свещеното слово ще бъдат унищожени те.

Омали измъкна полуобгорял том от скарата.

— Съжалявам за книгите — рече той, — но какво друго можехме да сторим?

— Няма значение, ти действа мъдро и без съмнение спаси живота ни. — Професорът докосна съсипаната корица на старинния том. — Жалко обаче, загубата е невъзвратима.

Пули свали ръце от ушите си.

— Отидоха ли си? — попита глуповато.

— Освен ако не се прегрупират за ново нападение.

Професорът поклати глава.

— Смятам, че няма да имат голямо желание да се върнат, но само като си помисля какво ще стане, след като съобщят за загубата на другаря си, се разтрепервам.

Омали подсвирна.

— Нашият човек няма да е много доволен.

— Ние сме обречени — рече отново Пули. — Всички сме обречени.

— Джим — рече уморено Омали, — ако още веднъж произнесеш „Ние сме обречени“, ще забравя за дългите години на благородното ни приятелство и ще ти префасонирам човката с кокалчетата на здравото си юмруче.

— Стига, стига, господа — рече Професора. — Имам една бутилка портвайн и предлагам да я изпием, преди да се отдадем на заслужена почивка.

Омали потърка ръце.

— Това ще е чудесно.

Пули сви рамене.

— Какво още може да се случи? — попита той.

Розова зора се спусна над Брентфорд и позлати върховете на покривите с бледия си оттенък. Птиците, които вече трябваше да са отлетели на юг, за да зимуват в тропичния климат, стояха в мълчаливи редици и се чудеха на необичайния сезон. Когато слънцето се издигна бавно в небето, всичко подсказваше, че ще има още един хубав и безоблачен ден.

Пули се събуди първи. Чу млекарската кола да трополи по калдъръма на „Бътс“, надигна се вдървено, отиде до френските прозорци и дръпна тежките завеси. Слънчевите лъчи пробиха през металния екран, хвърлиха златни ромбове върху килима на Професора и накараха Джим да запремигва бързо-бързо, докато изпълняваше ритуалните движения на търсенето на първия фас за деня.

Като всеки първи фас и този беше убиец. Между пристъпите на кашлицата Джим се опитваше да вдиша от сладостния аромат на градината, като в същото време оглеждаше пораженията от отминалата нощ. Френските прозорци отново бяха изтръгнати от пантите си и треските от черчеветата им бяха пръснати по малката морава и цветните лехи. Парчета стъкло блещукаха ярко на утринната светлина.

Жестоката кашлица на Пули разбуди Омали и почесвайки се по долната половина на тялото си, той се затътри към него.

— Каква бъркотия — рече ирландецът. — Стъкларите ще започнат много да уважават Професора за лудите купони. И ще бъдат прави.

Пули улови металната рамка на екрана и попита:

— В колко часа ще се отвори това?

— Не беше ли в девет?

Часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари осем.

— Значи след час.

Омали раздруса леко Професора, за да го събуди. Старикът протегна крехките си крайници под акомпанимента на ужасни изпуквания на кокали. Прозя се широко.

— И тъй, значи още сме живи — истинска благодат.

— Не е останало много от прозорците ви — рече Джим. — Може би ще излезе по-евтино стената да се зазида.

Професора погледна ръчния си часовник и свери показанията му с тези на часовника над камината.

— Мисля, че е време за закуска.

Той позвъни с индийското бронзово звънче на писалището си и на вратата на кабинета веднага се почука, след което се чу превъртането на ключ в бравата. Вратата се отвори и в рамката й се появи грохналата фигура на Гамън.

— Закуска за трима, сър — рече той и вдигна прекалено големия поднос, за да го видят.

— Бях го освободил за снощи — обясни Професора, докато тримата се настаняваха около мароканската масичка, след което се заеха лакомо да унищожават купищата препечени филийки, наденички, яйца и бекон, натрупани върху подноса. — Казах му да се върне в седем и ако намери къщата невредима, да приготви закуска за трима.

— А ако къщата не бе невредима? — попита Омали между две хапки.

— Ако вратите бяха разбити и бе очевидно, че някой е влизал вътре, му бях наредил да запали къщата, веднага да замине и никога повече да не се връща по тези места.

— И той щеше да го направи?

— Безусловно.

Омали подсвирна.

— Той наистина е верен слуга. Ако аз бях на негово място, първо щях да си помисля да спася някои от по-ценните предмети от огъня.

— Гамън не се нуждае от това. Погрижил съм се дългите му години служба да не останат невъзнаградени.

— Вие сте странен човек, Професоре.

Професора поклати глава.

— Тъкмо обратното, мотивите ми са най-обикновени — да усъвършенствам науката и да се боря със злото.

— Това само звучи просто.

Професорът отхапа от препечената филийка.

— Вярвам в съдбата — рече той. — Вярвам в съществуването на космически свръх план. Никой човек не е без цел, но малцина, да не кажем никой, откриват своята, когато стане прекалено късно. Може би имам късмета да вярвам, че съм намерил своята, а може и да не е така. Възможно е незнанието да е истинското блаженство. Записано е, че „малкото познание е опасно нещо, но голямото познание е истинско нещастие.“

— Писал го е сигурно Норман — рече Пули, докато набутваше още една наденичка в устата си.

— Най-лесно се удовлетворява човек без талант или без амбиция. Той живее живот без заблуди, други хора поставят целите му и той е доволен.

— Това е потискаща мисъл — рече Омали, — защото точно тази дефиниция обхваща повечето хора в нашето сегашно общество.

— Винаги трябва да се поддържа равновесие. Всички имат свое предназначение — и просякът, и кралят, — и така е било винаги. Не би могло да има гиганти, ако няма джуджета.

Пули си помисли, че би могло и да има, но си замълча, тъй като нямаше желание да се въвлича в тежък спор по това време на деня.

— Я чакайте малко — рече изведнъж той, — как е влязъл Гамън, след като всички ключалки са с часовников механизъм?

Омали повдигна подозрително вежди към Професора, но старикът само се изкикоти и продължи да закусва. Пиха черно кафе и накрая Гамън се върна да отнесе подноса. В девет часа ключалката на металните щори изщрака и Професора ги вдигна. Гамън бе измел цялата пепел от камината и я бе прибрал в чувал. Професора връчи чувала на Омали с изрични указания:

— Трябва да я разпръснеш поне на половин миля разстояние — обясни той, — за да няма възможност частиците да се съберат отново. А сега трябва да се сбогувам с вас, господа. За мен вече не е безопасно да остана тук. Имам жилище недалеч от тук и ще се настаня там. А сега вървете и очаквайте да ви се обадя, не разказвайте никому за случилото се и непрекъснато бъдете нащрек. Би трябвало по светло да сте в безопасност, но нощем не ходете никъде сами, не позволявайте и да ви разделят.

Двамата прекрачиха през френските прозорци, преминаха през натрошените стъкла и се запътиха към портата на Професора. Обърнаха се да му махнат за довиждане, но старикът вече го нямаше.