Антипапата

24

Към два часа и половина след полунощ бурята отмина. Всички докове в околността на Брентфорд тънеха в мълчание. Жълтата светлина на уличните лампи се отразяваше в големите локви, а тук-там под стрехите на складовете изгукваше някой мокър гълъб. След подобна буря тишината притежаваше някакво странно качество, в блестящите улици имаше нещо до болка познато, някаква белота струеше от силно заоблаченото небе.

На фона на почукването на развалените капчуци и на гъргоренето на водата в каналите над пустите улици отекваше кухо един друг звук. Въртеше се тежкият чугунен капак на шахта върху един от блестящите от дъжда тротоари. Капакът бавно се повдигаше с няколко сантиметра, след което се стоварваше отново на мястото си. Най-накрая се издигна отново и с оглушително издрънчаване падна настрани.

От тъмната дупка под него се появи ръка. Ужасно обгорена, останала без нокти тя задраска по мократа настилка, докато намери най-сетне опора. След това от мрака се появи лакът, обвит в нещо, което някога очевидно е било ръкав на разкошна дреха, сега — окъсан и мръсен парцал.

Малко по-късно собственикът на ръката и лакътя — злокобен скитник с най-ужасен вид и жалки обуща — се изкатери на улицата. Придърпа капака на шахтата отново на мястото му и седна върху него, тежко задъхан. Цялата му глава бе в рани от изгаряния, тук и там по някой мършав кичур коса бе прилепнал към изранения му череп. Две кървавочервени очи блестяха зловещо изпод изгорелите вежди. Направи немощен опит да се изправи, но се свлече отново върху капака на шахтата с тъп, отекващ звук. Ореол от съвсем слаба светлина го обграждаше, докато тялото му се люшкаше напред-назад и вдигаше лека пара.

Едва доловим звук достигна до ушите му — тихо съскане. Той вдигна кървавочервените си очи и рязко обърна глава настрани. Иззад ъгъла на улицата се появи боядисан в яркожълто камион. На покрива на кабината му се въртеше оранжев „буркан“ и светлината му присвяткваше по пустите улици. Беше общинската кола за смет и на предната седалка, скрит зад тъмните прозорци седеше Противния Тони Уоткинс.

Той забеляза приклекналия върху капака скитник, облечен в останките от някога красив костюм. Видя слабия ореол, който го обгръщаше, навярно дължащ се на някакъв светлинен ефект, и ръката му посегна към ръчката на водните струйници. Когато камионът наближи, скитникът вдигна ръка. Взря се в предното стъкло и от гърлото му се изтръгна нисък вик, а по зловещото му лице пробяга сянката на ужаса. Ала колата се носеше към него, а от нямото гърло на шофьора й се носеше беззвучен смях. Водните струи връхлетяха скитника, след което жълтият камион отмина в нощта.

Противния Тони погледна в страничното огледало, за да види свършеното, ала улицата беше пуста. Нищо не бе останало, освен локва кърваво оцветена вода, която присветна за миг-два и след това замръкна в тъмата.

От сенките на наблизо разположен вход един ниско подстриган мъж огледа усмихнат улицата. Изгледа как жълтата кола зави зад ъгъла, излезе от сенките и се изправи, вгледан в кърваво оцветената локва. С палеца на десния си крак нарисува рунически символ върху мократа настилка. Тя също избледня и ниско остриганият мъж се загърна в одеянията си, обърна се кръгом и потъна в нощта.