Антипапата

12

Капитан Карсън лежеше завит на претенциозно резбования испански стол и надничаше между пръстите си към абсурдния показ на екзотични храни, натрупани върху позлатената маса. Да си помисли човек, че подобни провизии могат да се купят някъде в радиус от една миля около мисията, щеше да означава да пренапрегне и най-гъвкавото въображение до пръсване. Ала точно така си беше. Капитана закри очи и отчаяно се помоли всичко това да изчезне. То не изчезна.

Понесъл списъка за пазаруване на скитника, част от който бе напълно непроизносим, беше обиколил един по един всички магазини в околността. И сякаш всички магазинери само него чакаха. Влезе в магазина за зеленчуци на Чичо Тед, за да попита с обречен тон дали имат за момента бернско авокадо. Чичо Тед се усмихна широко, откъсна хартиена кесия от гвоздея и го попита дали предпочита червено или зелено. И във всеки магазин ставаше все същото. Когато Капитана поиска обяснение за това как тези гастрономически деликатеси са стигнали до лавиците, отговорите на магазинерите бяха изключително мъгляви. Някои говореха за случайно пристигнали пратки, други — че се опитвали да разработват нови продукти.

След шест такива случая в най-забутани магазинчета, които обикновено се оплакваха, че им е свършила захарта, че пак закъснявали пратките с овесени ядки и че не могат да предложат доматен сос за нищо на света, Капитана със замаяна глава се запъти към нелицензирания за напитки магазин на „Хай стрийт.“

— Както обикновено ли? — попита съдържателят Томи Финч.

Капитана въздъхна с благодарност. Възможно ли бе това да е светилище, единственото място, незасегнато от заразата на скитника?

— Или — попита изведнъж Томи, — бих могъл да ви заинтересувам от половин дузина бутилки великолепно отлежало бордо, което пристигна по грешка тази сутрин и е на съвсем умерена цена?

Капитанът хвърли един фаталистичен поглед на списъка.

— Да не би да е случайно „Шато Лафит“ от 1882-а?

— Точно такова е — отвърна Томи без дори да покаже признак за изненада.

Капитана се надигна вдървено от стола, взе кутия с мариновани пъдпъдъчи яйца и зачете внимателно етикета. Както и при другите артикули, които бе купил, а и всичко друго, свързано с тайнствения странник, в цялата тази работа имаше нещо, което не бе съвсем наред. Етикетът на пръв поглед си бе съвсем нормален, илюстрираше предлаганата храна, имаше име на марката, списък на съставките и името на производителя; и все пак колкото повече го гледаше човек, толкова по-неясни ставаха чертите му. Цветовете сякаш се сливаха, буквите не бяха букви, ами елементарни символи, приличащи на букви.

Капитана върна кутията на масата и поклати глава, сякаш бе изпаднал в лош сън. В цялата тази работа нямаше никакъв смисъл. Какво би могъл да планира скитникът? Какъв бе мотивът да се покани омразният Кроули в мисията? Като се има предвид миналото му, не можеше да се очаква, че мотивите му биха били зловещи. В нищо от това нямаше смисъл.

— Всичко наред ли е? — попита глас, който сепна Капитана и го извади от мислите му.

Капитана се обърна и се взря в червеноокия мъж, който се извисяваше над него. Никога дотогава не бе изглеждал по-импозантен или по-ужасен, облечен във вечерно облекло в най-черното черно, с черна връзка около врата си, закопчана на гърлото му със сапфирена игла. Пръстите му бяха натежали от златни пръстени, а върху лицето му бе изписано странно изражение.

— Всичко е така, както го поръча — отвърна Капитана със свадлив тон, — макар да не знам и да не искам да знам като как се получи така.

— Добре, гостите ни ще пристигнат точно в седем и трийсет. Трябва да бъдат посрещнати както подобава.

Капитана захапа унило кокалчетата на юмрука си.

— Какво ще обичаш да облека за тази изискана вечеря?

Скитникът се усмихна, устните му изписаха жестока крива.

— Можеш да облечеш униформата от Кралския военноморски флот, която е окачена в гардероба ти, с премахнат етикет на наемната компания. И не забравяй да махнеш торбичките с камфор от джобовете й.

С увиснали, свити рамене Капитана напусна стаята.

Когато час по-късно се завърна, облечен по съответния начин, Капитана с удивление видя, че храната бе подредена по най-изискан начин — бордото блещукаше в кристални гарафи, а във въздуха се носеше възхитителният мирис на готвено. Капитана поклати замаяната си глава и се консултира с ловната си манерка. Имаше време само за едно малко. Напоследък си бе изработил навика да носи плоска бутилка, която допълваше с остатъците от рома, купуван без данъци, благодарение на лиценза. Това, изглежда, бе единствената защита срещу скитника, чиято интуиция за скритите бутилки изглеждаше почти телепатична. Двете червени очи прогаряха всяка негова мисъл, витаеха в съзнанието му и изяждаха мозъка му като злокачествен рак. Капитанът дръпна една дълбока глътка от бутилката си и я опразни чак до калаеното й дъно.

Точно в седем и половина пред мисията спря черно такси и се чу шума от стъпки по късата пътечка до вратата. Последваха две резки почуквания. Капитанът се надигна трудно, закопча куртката си и се затътри с нежелание към входната врата.

На стълбището се бе изправил съветникът Уърмууд, облечен в износено черно палто, с мърляв бял шал, увит около мършавото му гърло. Беше висок, слаб и ъгловат, кожата му имаше цвета на обагрен с никотин показалец, а очите му бяха потънали дълбоко в пещерообразни черни кухини. Капитанът никога дотогава не бе виждал човек, който да носи така отчетливо отпечатъка на смъртта върху чертите си. Той измъкна трепереща и с изпъкнали сини вени ръка и подаде на Капитана поканата с позлатени ръбчета.

— Уърмууд — рече с унил тон. — Очакват ме.

— Моля, заповедайте — отвърна Капитанът и направи жест на любезност. Жълтокожият призрак се остави да го поведат по коридора към трапезарията.

Капитанът извади бутилката евтино шери, която пазеше за посещенията на Свидетелите на Йехова.

— Виждам, че съм пръв — рече Уърмууд, приемайки предложената му от Капитана чашка, голяма колкото напръстник. — Имате си много уютно гнезденце тук.

Шумът на гумите на такси по чакъла привлече вниманието на Капитана.

— Извинете ме — рече той, — мисля, че пристигна още един гост.

Съветникът изкриви сбръчкания си като кожа на костенурка врат и Капитанът излезе от стаята.

Пред мисията стоеше Брайън Кроули. Беше облечен в тъмносин кадифен костюм, който съвършено попиваше вечерната светлина. Ръчно бродирана копринена риза с дантелено жабо пристягаше силно врата му, където голяма черна папийонка се бе лепнала за шията му като прилеп вампир. Обувките му, също ръчна изработка, бяха от най-фина кожа; държеше в ръце чифт ръкавици от ярешка кожа и малакски бастун с дръжка от слонова кост. Вдигна отпусната ръка с изящен маникюр към чукчето на вратата, но Капитанът я отвори преди да почука.

— Господин Кроули — рече Капитанът.

— Добър вечер, Карсън — каза младият мъж и пристъпи напред. Капитана му препречи пътя.

— Поканата ви, сър? — рече учтиво той.

— По дяволите, Карсън, знаеш кой съм.

— Трябва да спазваме протокола.

Кроули промърмори нещо под носа си, бръкна във вътрешния си джоб и измъкна портфейл от марокен с монограм. Извади от него поканата и я размаха пред лицето на възрастния мъж.

— Сега наред ли е?

Капитанът взе поканата и се поклони учтиво.

— Моля, влезте.

Докато следваше женствения младеж по коридора Капитанът се усмихна вътрешно; малкият сблъсък му се бе понравил.

Кроули се запозна със съветника Уърмууд в трапезарията. Съветникът взе белите му пръсти в жълтеникавата си десница и ги раздруса без особен ентусиазъм.

— Уърмууд.

У Кроули се надигна подозрение. Нали това би трябвало да бъде вечеря изключително за членовете на Управата на мисията, за да се чества стогодишнината и оттеглянето на Капитана? Защо тогава са поканили този съсухрен кретен? Едва сега Кроули успя да огледа стаята, в която се намираше. Осветена беше само от двата великолепни свещника, поставени върху отрупаната маса; позлатата и релефите на мебелите блестяха като съкровище от фараонска гробница. Погледът на Кроули обходи хищнически стаята. Привлече го маслената картина в златна рамка с херувимчета, която висеше над скрин в стил рококо. Нима това бе оригинал от Пинтурикио от най-добрия му период? Как би могъл един стар морски капитан да се сдобие с подобно нещо?! Кроули изобщо не бе смятал, че прошареният стар морски вълк притежава някаква интелигентност, макар че като си спомни изненадата си при получаването на поканата, усети, че наистина бе подценил този старик. Очите на младежа засвяткаха алчно.

— Ще вземете ли шери? — попита Капитана.

Изваденият от собственическите си блянове, Кроули отвърна:

— Да, разбира се, благодаря.

Прие шерито си с показна изключителна любезност и се запита как би могъл да се възползва от ценните притежания на Капитана.

— Наслаждавах се на картината — рече накрая той. — Това е Пинтурикио от Римската школа, нали?

Капитанът си играеше нервно със запушалката на кристалната гарафа.

— Така мисля — отвърна небрежно той.

— А и тези мебели — Кроули ги обгърна с жест, — испански барок от петнайсети век, нали така? Притежавате много изящни екземпляри.

— Вършат работа — отвърна Капитана, вторачен в изпочупените си нокти. — Моля, господа, заповядайте на масата, картончетата с имената ви са поставени.

Кроули бавно обиколи масата, деликатно стиснал чашката с шери с нежните си пръсти. Погледът му пробяга по изложената храна.

— Но, Капитане — рече той многозначително, — това тук е най-висша кулинария, от която би изтръпнал мозъка на всеки чревоугодник. Трябва да споделя пълното си смайване, нямах и представа, е…, много достойно, много достойно.

Капитанът следеше всяко движение на Кроули. И макар изражението му да си оставаше любезно и скромно, мозъкът му кипеше от омраза към женствения младеж. Кроули бръкна с ръка и взе един сладкиш, вдигна го към носа си, за да вдиша благоуханието му. С контешка бързина го лапна и облиза устни с малкия си розов език. И почти на мига върху лицето му се изписа изражение на озадаченост и обърканост.

— Изключително — рече той и млясна, — какъв вкус, толкова изтънчен, едва се усеща с небцето. Все едно си лапнал кубче студен въздух, много любопитно.

— Това е постигнат вкус — подигра го Капитана.

Уърмууд си бе намерил мястото в дъното на масата и се бе настанил без много да му мисли. Кроули сви рамене, облиза крайчетата на пръстите си и потърси мястото си.

— Извинете ме, Капитане — рече той, — но както изглежда, ако изключим нас, самите, останалите картички са без имена.

— Вероятно е пропуск на фирмите доставчици — измърмори Капитана, — но не се безпокойте.

Капитана зае мястото си между двамата и тримата потънаха в мълчание.

Кроули извади коктейлна цигара от златна табакера и потупа с нея по масата. Уърмууд изхъхри астматично в шепа. Извади мърлява носна кърпа и попи костеливия си нос.

Капитана седеше неподвижен и се питаше какво имаше да се случи, ако изобщо нещо щеше да стане. Кроули запали цигарата си и погледна платинения си часовник.

— Май другите ви гости малко позакъсняват — рече той.

Капитана изсумтя и не отвърна нищо. Уърмууд обърна празната си чашка между пръсти и размърда неловко лошо лъснатите си обувки. Минаха няколко дълги минути и до ушите на Капитана не достигна никакъв друг звук, освен постоянното тиктакане на позлатения часовник върху лавицата над камината. Не се чу бръмчене на пристигащ автомобил, нито стъпки по стълбището, които да предизвестят пристигането на червеноокия. Нима намерението му беше Капитана да прекара цялата вечер сам с тези двама омразни индивида? Нямаше за какво да разговаря с тях.

И изведнъж никога несмазваната врата към коридора се отвори безшумно. Бяла светлина нахлу в осветената само от свещи стая — все по-ярка и по-ярка, сякаш към отворената врата бе насочен прожектор. Капитана премигна и заслони очи, Кроули присви очи към светлината.

— Ха — извика той, — какво е това?

В центъра на вече ослепителната светлина постепенно се очерта силуетът на висок и с едри пропорции мъж. Беше по-висок от метър и осемдесет и с мускулесто като на олимпийски атлет тяло. Одеждите му бяха в най-ярко тъмночервено, с безупречно скроени, макар и без ръбове панталони, вталено сако, богато украсено с извезан брокат, с дантелена връзка около врата. Върху главата си носеше малка тъмночервена шапчица.

Лицето би могло да принадлежи на испански благородник — загоряло и импозантно, носът — орлов, а устата — една твърда и мрачна черта. Внушаващата твърдост брадичка бе издадена напред. Под дебелите тъмни вежди заплашително блестяха две кървавочервени очи. В стаята стана невъзможно студено, космите по ръцете на Капитана настръхнаха, а дъхът му излизаше на кълбета пара, които се носеха из мразовития въздух.

Кроули успя да възстанови гласа си.

— По дяволите — изпелтечи той с тракащи зъби, лицето му се бе превърнало в маска на страха, — какво става, кой, по дяволите, сте вие?

Уърмууд се улови за сърцето и се бореше да си поеме дъх.

Тъмночервената фигура стоеше безмълвна, очите й фиксираха женствения младеж. Капитана бе виждал това изражение и преди и бе благодарен на морските си богове, че погледът този път не бе насочен към него.

— Значи, вие сте Кроули?

Ледена ръка сграбчи сърцето на младежа. Главата му кимна като автомат, а устните оформиха сричките на собственото му име, макар че не излезе никакъв звук.

— А това е съветникът Уърмууд.

Погледът се отправи към нещастното същество, което трепереше в дъното на масата.

— Хоръс Уърмууд — долетя треперещият отговор. — Бях поканен.

— Добре. — Върху лицето на едрия мъж се появи широка, макар и зловеща усмивка. — Значи всичко е така, както трябва да бъде. Моля ви седнете, господа.

Тримата, които се бяха изправили несъзнателно, седнаха отново и топлината на лятната вечер се завърна в стаята. Едрият мъж пристъпи напред и зае мястото начело на масата. За още по-голям ужас на присъстващите, вратата се залюля безшумно и се затвори с оглушителен трясък.

— Надявам се скромната ни трапеза да ви хареса — рече тъмночервената фигура. — Нищо особено, местна храна.

Кроули най-сетне си възвърна дар словото. Той бе хищник по природа и нямаше да се изплаши от това театрално представление, колкото и убедително да изглеждаше. Щеше да е необходимо доста повече от няколко ярки светлини и полъх на студен въздух, за да бъде отклонен от предначертания план. Ясно беше, че Капитана бе наел този мъж, може би местен актьор; у него определено имаше нещо познато, тези очи — очевидно оцветени контактни лещи, никой не би могъл да има очи с такъв цвят, нали така?

— Местна храна, казвате — рече весело Кроули. — Изглежда така, сякаш сте ограбили най-фините хранителни магазини в християнския свят и сте наели най-добрите майстор-готвачи на планетата, за да подготвят този великолепен пир.

Високият мъж в тъмночервено се усмихна с най-незабележимата усмивка и отвърна:

— Боя се, че другите гости са отклонили поканата и, както изглежда, ще бъдем принудени да вечеряме сами, а също така, че доставчиците са направили непростим пропуск, като не са ни доставили нито прибори, нито обслужващ персонал, тъй че ще трябва да се обслужвате сами. Капитане, ако обичате, донесете рибата.

Капитанът изпълни без колебание заповедта. При пристигането на рибата ликуващият Кроули плесна с ръце и извика:

— Великолепно! Великолепно!

Четиримата мъже седяха зад огромната позлатена маса, златистите огънчета на свещите осветяваха призрачно лицата им и хвърляха сенките им върху богато драпираните стени в някакъв накъсан, трептящ danse macabre,10 Всеки от тях бе зает със собствените си мисли. Умът на Кроули пламтеше от хиляда въпроса без отговор, всичко тук изискваше обяснение. Погледът му пробяга от лице към лице, в черепа му започнаха да се роят най-различни подли планове. Съветникът Уърмууд, макар и любител на непочтените сделки и двойните игри, в този случай не бе в състояние да прави такива предварително обмислени планове. Беше възрастен човек и макар сам да смяташе, че добре познава света, той бе наясно, че в тази стая се случва нещо „по-различно.“ Тук витаеше тъмната атмосфера на злото и то на зло от най-отвратителен и злостен вид.

Капитан Карсън гледаше мрачно и сърдито масата и всъщност не знаеше какво да мисли. Знаеше единствено, че седи тук в стая, която бе негова изключителна собственост през последните трийсет години, с трима мъже, с които най-малко от цялото население на земята би искал да седи и които ненавиждаше до степен, която бе твърде далеч от границите на здравия разум.

След подадения от червеноокия знак тримата се заеха с блюдата си, от вида на които можеха да потекат лигите на всекиго. Кроули с изненада откри, че вкусът на сладкиша, който бе пробвал само преди минути, сега бе отстъпил място на най-възхитителния и удовлетворителен от всички вкусове на света. Той изсумтя от задоволство и започна да тъпче в устата си едри хапки.

Съветникът Уърмууд чоплеше избраното от него, досущ като лешояд, какъвто си и беше, ноктите му се забиха в бутчето на някаква тропическа птица, а отвратителните му жълти зъби откъсваха мекото бяло месо от изпечените до розово кости. Капитана опита това-онова и намери, че всичко му допада.

Тъй като не бяха сервирани прибори, тримата бъркаха в красиво подредените блюда с мазни пръсти и опустошаваха поднос подир поднос така, сякаш през тях бяха минали в поход мравки бойци. Тъмночервената фигура начело на масата остави повечето блюда недокоснати. Хапваше хляб, който разчупваше изтънчено с мускулестите си пръсти и от време на време пийваше от гарафата с бордо до десния му лакът.

Минаха часове и лакомията на тримата постепенно взе да се засища. Капитана откопча най-долното копче на куртката си и пръдна силно и смущаващо. Най-накрая, когато изглеждаше, че непристойното унищожаване на масата вече бе към края си, тъмночервената фигура заговори. Обгърна тримата с червения си поглед и рече:

— Хареса ли ви всичко, господа?

Кроули вдигна глава, устата му още бе пълна с храна.

— Амброзия — измърмори той и избърса сметана от устата си с маншета на дантелената си риза.

— Господин Уърмууд?

Онова същество надигна жълтите си очи. Цепнатата му брадичка лъщеше от мазнина, а бе окапал с бял сос и ревера на сакото си.

— Много вкусно — отвърна той.

— А Капитана?

Капитана мрачно дъвчеше желирано крилце на чучулига и затова изрази одобрението си с грубо изгрухтяване.

Кроули набираше смелост с всяка минута и усещаше, че е крайно време да зададе един-два от въпросите, които се въртяха в главата му.

— Уважаеми господине — рече той, — искам да ви кажа колко много харесах тази вечеря, никога досега през живота си не съм вкусвал такова бордо. — Той вдигна ниската си кристална чаша към светлината на свещите и изпадна в съзерцание на рубинената течност, която преливаше над ръба. — Да си помисли само човек, че такава изтънченост може да съществува тук, в Брентфорд, че такова светилище на най-фините неща на живота може да се намира тук, това е истинска наслада за душата.

Червеноокият кимна замислено.

— Значи одобрявате?

— Да, да, но трябва да изразя и известна озадаченост.

— Наистина ли?

— Ами… — тук Кроули направи пауза, за да може да представи любопитството си във форма, която да не бъде обидна. — Ами, за вас, например, вие очевидно сте изключително изтънчен мъж, това е видно от държането ви, поведението и начина ви на изразяване. Ако извините моето любопитство, бих ли могъл да ви попитам на коя част на нашия призрачен остров дължите своята вярност?

— Пътувал съм много и не бих могъл да определя нито едно място като родно.

— А на какво се дължи присъствието ви по тези места?

— В момента съм гост на нашия добър Капитан.

— Разбирам — рече Кроули и погледна по-възрастния мъж. И този кратък поглед му бе достатъчен, за да забележи крайното отвращение на Капитана.

— Тогава, сър, тъй като вие имате това предимство да знаете имената ни, бих ли могъл да попитам какво е вашето име?

Червеноокият се облегна на стола си. Взе от позлатена кутия дълга зелена пура, която вдигна до ухото си, след което я завъртя между палеца и показалеца си. Взе ножче за изрязване на пури с ониксова дръжка и отряза едното й крайче. Доволен от свършеното той постави пурата между жестоките си устни и я запали от свещта.

— Господин Кроули — рече той и издуха идеално облаче дим, което увисна за миг-два във въздуха, преди да се разтвори в пространството. — Господин Кроули, вие не бихте искали да узнаете името ми.

Младият мъж сръбна от виното си и се усмихна престорено свенливо.

— Хайде сега — изгука той, — вие ни предложихте вечеря, достойна за кралски особи, а отказвате да разкриете самоличността си. Не е справедливо да не ни бъде позволено да узнаем името на най-щедрия и най-достойния свой домакин.

Червеноокият дръпна още веднъж от пурата си и очерта с показалец рунически символ върху полираната повърхност на масата.

— Дължите благодарностите си на Капитана — рече той. — Той е вашият домакин, а аз съм просто гост, като вас.

— Ха — извика радостно младият мъж. — Мисля, че не е така. На вас приляга далеч повече. Седите и начело на масата. Имам чувството, че всичко това е ваше дело.

— Мое дело ли? — отвърна другият. — И какъв мотив смятате, че бих имал да ви поканя в мисията?

— Това е нещо, което бих искал да узная. Подозирам, че тази вечер не са били поканени други гости и… — тук Кроули се наведе напред, — настоявам за обяснение.

— Настоявате?

— Да, настоявам! Тук става нещо странно и аз съм решен да стигна до дъното му.

— Така ли?

— Кой сте вие — изкрещя Кроули, лицето му бе силно зачервено. — Кой сте вие и какво правите тук?

— А вие какво търсите тук, господин Кроули?

— Аз ли? Бях поканен, дойдох от уважение към Капитана, за да ознаменуваме стогодишнината на мисията. Заемам отговорен пост в борда на попечителите, всъщност не съм човек без властови възможности. Няма да сгрешите, ако не се карате с мен.

— Господин Кроули — рече тъмночервената фигура, — вие сте глупак, не уважавате изобщо Капитана и изпитвате само пренебрежение към него. Тук ви доведе алчността и тъкмо алчността ще ви погуби.

— О, така ли? — попита Кроули. — Така ли?

— Аз ще ви кажа защо сте дошли тук тази вечер и ще отговоря на въпросите ви. Дойдохте, защото знаехте, че ако не дойдете, ще привлечете вниманието към себе си. Ваш е планът мисията да бъде ликвидирана при първа възможност и да сключите сенчестите си и коварни сделки с онзи труп ей там. — Уърмууд се сви на мястото си, а едрият мъж продължи: — Никога няма да позволя и камък от тази мисия да бъде помръднат без моето съгласие.

— Вашето съгласие ли? — изпищя Кроули. — За какъв, по дяволите, се смятате?

— Достатъчно!

Червеноокият избута стола си назад и се изправи в цял ръст, очите му блестяха, а раменете се изпънаха, за да изпъкне масивният му гръден кош. Ръцете му се свиха в два огромни юмрука, които той стовари върху масата с титанична сила, като разпиля храната и разклати свещниците.

— Кроули — изрева той, като гласът му излизаше с буреносната сила на леден вятър, — Кроули, ти ще разбереш кой съм! Аз съм човекът, до който те доведе съдбата. Още от раждането ти бе отредено пътищата ни най-накрая да се пресекат, всички неща са предопределени и никой човек не може да избяга от съдбата си. Искаш да знаеш кой съм аз ли? Кроули, аз съм твоето наказание!

Кроули отметна косата си настрани и се втурна към вратата, отчаяните му движения бяха като на бясно пляскаща с криле птица. Сграбчи дръжката на вратата, но тя бе солидна и неподвижна, сякаш заварена за ключалката.

— Пуснете ме да си вървя — изхленчи той. — Всичко това ми омръзна, пуснете ме.

Гигантът в тъмночервено обърна дяволския си поглед отново към младия мъж.

— Няма откъде да избягаш Кроули — рече той с глас, който приличаше на ниския тътен на далечен гръм. — Нямаш изход, вече си мъртъв, мъртъв си от мига, в който влезе в тази стая, мъртъв от мига, в който вдигна чашка към устните си, мъртъв си, Кроули.

— Не съм мъртъв — извика младежът, а очите му се напълниха със сълзи. — Ще ви осъдя за всичко това, не ми липсва влияние, аз съм… — Той изведнъж се вдърви, сякаш яка корда бе здраво стегната около врата му. Очите му започнаха да изскачат от орбитите си, а езикът му се изплези от устата. Беше черен и сух, като езика на стара висока обувка. — Вие… вие… — рече задавено той, разкъса яката си и се строполи гърбом към вратата. Високата фигура се извиси над него — тъмночервеният ангел на смъртта.

— Мъртъв, Кроули.

Младият мъж бавно се отпусна на колене, очите му се въртяха ужасени, докато най-накрая зениците му се стопиха. От ъгълчето на устните му се проточи струйка зелена слюнка и запълзя върху ризата му. Той тръгна рязко напред, оформените му нокти се впиваха в паркета, драскаха и лющеха в конвулсиите на силна болка, която пронизваше цялото му тяло.

Над него, наблюдаващ агонията на младия мъж с нечовешка безпристрастност, стоеше тъмночервеният гигант. Кроули вдигна трепереща ръка, кръвта потече от наранените му пръсти, лицето му бе толкова изкривено, че не можеше да се познае. Имаше вида на гротеска, на готическа църковна фигура, със сива и изсушена кожа, със сини, безкръвни устни. Надигна се още веднъж на колене, отвори уста и сините му устни направиха безуспешен опит да оформят една последна дума. Нова конвулсия разтърси тялото му и го захвърли като парцалена кукла на пода, където си и остана със злокобно изкривени крайници, с очи, взрели се в лицето на унищожителя си — стъклени и безизразни. Брайън Кроули бе мъртъв.

Червеноокият вдигна дясната си ръка и го благослови. С ужасяваща рязкост се обърна към Капитана, който седеше зяпнал, тресящ се от страх.

— Ти ще изхвърлиш този боклук.

— Боклук ли? — Капитана едва успя да произнесе думата.

Червеноокият посочи изкривения труп в краката си; след това вдигна ръка и посочи през масата. Капитана последва погледа му към мястото на съветника Уърмууд. Беше сграбчил с ръце плота на масата в отчаяна хватка, очите му се бяха кръстосали и отметнатата му назад глава висеше като на заклана птица на витрината на месарски магазин. Кожата му вече не беше жълта, а сиво-бяла, почти прозрачна; устата му бе широко отворена, а горното изкуствено чене се бе свлякло надолу и създаваше впечатлението, че бе стиснал зъби в гадна усмивка.

Гигантът заговори и започна да издава нареждания: труповете трябва да бъдат съблечени, за да не могат да бъдат идентифицирани, дрехите да бъдат изгорени, масата да бъде отсервирана, гарафите да бъдат изпразнени и щателно измити. Труповете да бъдат поставени в чували с тежести… гласът сякаш заливаше на вълни Капитана — тъмен океан от думи, които го поглъщаха и давеха. Той се изправи, беше запушил с длани ушите си, за да не слуша повече. Думите нахлуваха в съзнанието му, черният прилив го заливаше и го завличаше навътре. Капитана се бореше да поеме дъх, бореше се да извади глава над черните води. Това бе мисията, неговият живот, злото трябваше да бъде прогонено, докато още имаше сили в старото му тяло. Ръцете му опитваха да се вкопчат в тези думи, да се впият в тях, за да спаси живота си.

Но ръцете му бяха стари, а приливът — силен. И в този миг Капитана можеше да сграбчи единствено отровните води, които го заливаха, които го покриваха и от него не оставаше и следа.