Антипапата

10

Понеделникът премина във вторник и вторникът направи онова, което се очакваше от него, а постоянните посетители на „Летящия лебед“ станаха още по-загрижени. Странни промени се случваха сред вечния декор на бара. Над тезгяха се появи гротескна, проядена от молци глава на бизон, а по пода започнаха да се забелязват следи от стърготини. Голяма картина, изобразяваща закръглена и с розова пудра женска фигура, облечена само с най-оскъдна боа от щраусови пера, бе окачена малко накриво върху таблото за дартс.

— Временно неудобство — увери Невил разгневените играчи на дартс. — Потърпете, момчета.

Но хвърлячите на перести стрелички потърсиха забавление другаде — при Джак Лейн или в „Новата гостилница.“

— Стар негодник — коментира Джим Пули.

Но именно Джон Омали, човек, който смяташе себе си, независимо колко иронично, за пазител на кварталния морал, пръв забеляза новата селекция от плочи, която се бе намърдала в повредения джубокс.

— „Колелото на каруцата е счупено!“ — рече той рязко и грубоватият му акцент прониза мислите на нещатния барман като с хирургически скалпел. — „Четириног приятел?“

Невил наведе засрамено глава.

— Достойно е за съжаление — рече той, — но в пивоварната смятат, че е необходимо да се смени селекцията на онова нещо, за да сме в крак с онова, което според тях, е модно.

— Хайде, хайде — отвърна Омали, — сигурно пивоварната диктува точно тази мода с ужасните си планове за барбекю тип „уестърн“ и съпровождащите го ужасии.

— Не забравяй за удълженото работно време и евтиното пиене — напомни Невил на ирландския си клиент.

Омали кривна глава настрани и се замисли.

— Това е малко утешение за отвратителните промени, които се извършват в това заведение, така си мисля аз.

Джим се съгласи:

— Никога не съм очаквал, че ще дойде денят, в който трима от най-добрите стрелци на дартс ще избягат при Джак Лейн.

Невил прехапа устна и се зае отново с полирането на чашите.

— Гледам, че още носиш официалната си шапка на екскурзовод — рече изведнъж Пули.

Омали се усмихна и почтително свали шапката и я завъртя между пръстите си.

— Няма да повярваш какъв бизнес въртя край онзи пресъхнал канал.

Джим поклати глава:

— Макар че за обикновения човек изчезването на един канал би трябвало да изглежда като необичайно нещо, честно казано, не мога да разбера какво удоволствие може да се получи от това да си плащаш, за да се скиташ нагоре-надолу по брега и да се взираш в тинята. Боже мой, аз самият ходих там по-преди и миризмата му в никакъв случай не ласкае ноздрите.

— Съставил съм много вълнуваща програма — каза ирландецът, — чрез която информирам посетителите за най-различните и странни легенди, свързани с тази част от канала.

— О, така ли?

— Посещаваме всяко местенце, където Цезар се е разполагал на лагер преди похода си към Чизуик.

— Наистина?

— На мястото, където малката Нели Татърсол е хвърлила земната си черупка в мрачните дълбини в една тъмна и ветровита викторианска нощ, все още звучи трагичният й вик.

— Звучи трагичният й вик, значи?

— И мястото на прочутото убийство на Изкормвача от 1889 година. Изобщо екскурзията има много висока образователна стойност.

— И те вярват на всичките тези дрънканици?

— Не е важно дали вярват, или не вярват. Както върви бизнесът засега, може скоро да ми се наложи да наема помощник, който да се заеме с групите, които сега са принудени да чакат с часове край канала. С всеки ден броят им се увеличава. От тази игра могат да се изкарат хубави парици — добави ирландецът и високо поръча още два пайнта.

Пули огледа народа, който изпълваше „Лебеда.“ Определено беше от странна порода — с еднакво безизразни лица и някаква безцветна аура, която ги обкръжаваше. Това бяха лица, които човек можеше да види в тълпата, заобиколила жертва на пътен инцидент или паднал в юмручен бой. Санитарите от линейките трябва силом да си пробиват път сред тях и едва ли не само насилието може да ги накара да помръднат с няколко сантиметра встрани.

Стария Пийт влезе в бара, последван по петите от полу-териера си.

— Вънка има един автобус япончуги, питат за екскурзовода — съобщи той на Омали.

— Е, дългът ме зове — каза Джон и скочи на крака, нахлупвайки на глава официалната си шапка. — Ще се видим скоро.

Джим си взе довиждане с другаря си и с доволна усмивка се зае с двете недокоснати халби.

— Десет шилинга и шест пенса, моля — обяви Невил, нещатният барман.

— Мамка му! — отвърна Джим Пули.

Норман спусна резето и обърна табелата, която информираше клиентите, че е „Затворено дори за продажбата на пощенски марки.“ Потърка ръце, прекоси магазина и изчезна през вратата зад тезгяха. Малката кухня всекидневна в дъното напоследък бе доста поизоставена. Мивката бе препълнена с планина от омазани с остатъци чинии, намиращи се в такова състояние, че възстановяването им бе станало невъзможно. Линолеумът бе осеян с фасове, досущ като пъпки от някаква тропическа болест, а на всяко свободно местенце бяха струпани купчини вестници, изящни публикации и научни списания.

„Всяко зло за добро“, рече си той. Стигна до задната врата, взе и навлече кожена престилка, нахлузи очила на заварчик и чифт гумени ръкавици. „А сега краят се вижда… И така, пред мен е последната завеса.“ С бомбастичен жест той прекоси стаята и дръпна настрани завеската, която преграждаше ъгъла. Там, осветен от голата крушка от кухнята и грейнал като перла, изтръгната от мидената си черупка, висеше навярно най-необичайният комплект от дрехи, виждани някога от смъртен. Беше зашеметяващо розов като сьомга, скроен от най-висококачествен поливинилхлорид. Предницата и ръкавите блестяха с изкуствени скъпоценни камъни и пайети, подредени в шаблони, загатващи за индиански пера и конници от Запада. Панталоните бяха украсени по сходен начин, крачолите им завършваха с огромен клош, поръбени с галони и дълги златни ресни. Раменете на сакото бяха украсени със златни букви, очертани с поне дузина комплекта лампички за коледна елха, които оформяха текста: ДУХЪТ НА СТАРИЯ ЗАПАД.

Това бе piece-de-resistance на Норман и той наистина действаше. Истината е, че никоя човешка ръка, независимо колко умела, не би могла да извае това произведение на изкуството за толкова кратко време, колкото имаше на разположение след обявата в „Лебеда“ за предстоящото фантастично каубойско събитие. Не, това бе плод на няколко дълги години труд. Първоначално замислен като „ДУХЪТ НА ЮБИЛЕЯ“5, той не можа да бъде завършен за събитието и Норман се боеше, че този ден никога няма и да дойде. Необходими му бяха няколко дълги и безсънни нощи, за да превърне каляската от коронацията в покрита каруца и перата на Уелския принц в бойната одежда за глава на индиански вожд. В крайна сметка резултатът бе такъв, че предизвика една сълза на гордост у създателя му.

Широкополата шапка стетсън бе донякъде проблем, тъй като доставчикът му на полиетилен, една млада жена, която работеше в каучуковата фабрика, бе изгонена за непозволено изнасяне на продукция на компанията. Той обаче прояви упорство и се справи с помощта на стара, мека, филцова шапка с импровизирана периферия. След това я пръсна със златна боя и я обсипа с карнавални пайети.

Електрифицирането на вълшебните лампички бе най-големият проблем и твърде елементарните познания на Норман за действието на електричеството му коства доста изгорени пръсти. Обмисли идеята просто да пусне удължител към най-близкия наличен контакт, но това щеше да ограничи твърде много движенията му. Ето защо, действайки чрез обичайната си система на проба-грешка, Норман усъвършенства ефикасна, макар и тежка система от предварително заредени твърди батерии, завързани около кръста му, досущ като колана на Батман. Комплект ключове на токата на колана му даваше възможност да променя пулсациите и последователността на светлинките по начин и приятен, и артистичен.

За радост полиетиленът на костюма действаше като отличен изолатор, а цялата машинария бе заземена чрез кабели, които се спускаха отзад по крачолите на панталона му към бронзови плочки, заковани към токовете на чифт взети под наем каубойски ботуши.

Норман човъркаше доволен с отвертката и поялника, и тук смени изгоряла крушка, там запои отново дефектна фасонка. Утре цял Брентфорд щеше да приветства творческия му гений. Никога повече нямаше да се усмихват снизходително и да намекват за предишните му неуспели начинания с нескрит присмех. Той ще им даде да се разберат.

Норман щракна едно ключе на токата на колана. За съжаление точно в този случай не бе обул ботушите с бронзови плочки и изпукването на електричеството, което протече през пръстите му, го накара да затвори очи, а торсът му да потрепери.

— Мамка му! — рече Норман.

Арчрой седеше на входа на бараката в парцела си, опрял лакти върху коленете си, положил брадичка в дланите си. Чаша с какао бързо изстиваше в краката му. Жена му се бе заела с нещо ново в семейното огнище; в коридора имаше нова ролка желязна мрежа, а в задния двор — голяма купчина червени тухли. Последният път, когато я видя, бе споменала нещо за птичарник. Освен това върху тесните му рамене се бе стоварила с цялата си тежест онази история с бобените зърна.

Арчрой въздъхна трагично. Защо животът не можеше да бъде простичък, както преди?

Докато си седеше злочест, погледът му мързеливо се насочи към парцела на Омали. Там, върху неравната земя се издигаше самотното колче, което отбелязваше мястото на посятото зърно. Арчрой прилежно го поливаше всяка вечер. Омали изобщо не се беше мяркал в парцела си през последните две седмици и Арчрой почувства, че бе изгубил интерес към цялата история. Надигна се от портокаловата щайга и се затътри натам, за да огледа тъмнеещото парче земя на ирландеца. Колчето бе леко килнато, затова го изправи и се наведе да подравни пръстта. Нямаше никакви признаци на живот, никакво приятно на вид зелено кълнче или някакво току-що поникнало растение, което да вдигне глава към слънцето. Нищо, само гола земя. Арчрой склони глава надолу и присви очи. В крайна сметка това бе последното му бобче и ако то не поникнеше, нямаше с какво да компенсира трагичната загуба на своя морис-майнър.

Може би ако го изкопаеше за малко, колкото да провери дали е наред, това нямаше да му навреди. А ако покажеше признаци на живот, винаги можеше да го посее отново. Не, няма да му навреди, само един бърз поглед. И нямаше нужда да казва за това на Омали.

Земята бе мека и влажна от всекидневните му поливки. Почти веднага пръстите му се сключиха около влажен и лепкав предмет и той бързо го измъкна на повърхността. Нежно го положи върху дланта си и го избърса от полепналата пръст, разкривайки за свой ужас познатите очертания на обикновен картоф за семе. Изражението на Арчрой изразяваше дълбока загриженост. Той хвърли картофа настрани и се тръшна на колене. Зарови се напред-назад из парцела, досущ като престаряло прасе в търсене на трюфели. Забравил, че ще окаля туидовия си костюм, Арчрой прерови всеки инч от парцела на дълбочина около трийсетина сантиметра.

Не намери нищо; мястото бе голо като пустиня, макар че след като вече бе така щателно прекопано, можеше да се сметне за готово да роди най-различни зеленчуци. Арчрой се изправи, по коленете и по лактите му бе полепнала кал; перуката му, за която производителите твърдяха, че може да издържи на преплуване на Ламанша, се бе отделила от темето му и се ветрееше над него като спинакер.6

Арчрой погледна отново картофа. Значи това бе предателство, нищо чудно, че ирландецът не си бе дал труда да идва и да полива парцела си. Защо ще идва да полива един картоф?

— Мамка му! — рече Арчрой.

Капитан Карсън гледаше как возилото наближава към мисията. Никога не беше виждал нещо подобно. Огромният камион бе абсолютно, невъобразимо черен. По мъртвешки черните му бордове нямаше и следа от някакъв цвят, освен един червен щит на герб с изрисувано подобие на бик. Возилото се движеше напълно безшумно и във формите му някак си липсваше нещо, сякаш бе някакъв вариант на камион, чийто създател не помнеше напълно как би трябвало да изглежда той. Нямаше фарове, нито радиаторна решетка, а предното стъкло, ако изобщо бе такова, беше в подобен нюанс като останалата част на возилото. На вратите нямаше и подобие на дръжки, дори нямаше и цепнатини или някаква линия, която да подсказва мястото им. Беше нещо, което да внушава кошмари. То безшумно спря пред портите на мисията и обгърна Капитана в студената си сянка. Потиснал отвращението си, Капитана изправи рамене и се запъти по късата пътечка към черното возило.

Определено бе уникално и поразително нещо. Капитанът отбеляза с интерес, че нямаше нито един остър ъгъл, ръб или кривина, плоскостите преливаха една в друга в извивка подир извивка.

Той протегна пръст да докосне камиона, но го отдръпна бързешком. Сякаш го бе мушнал в цистерна с течен кислород.

— Мили Боже! — рече той, докато разглеждаше измръзналия си пръст.

Сякаш в отговор на клетвата на Капитана някъде около предната врата на возилото се чу изщракване и вратата на кабината бавно се отвори. Капитанът пое към нея с колебливи крачки. Отвътре не струеше никаква светлина, все едно гледаше в тъмна космическа бездна.

От тъмнината неочаквано се появи някаква фигура, досущ като че излезе иззад кадифена завеса. Беше черна и безлична като превозното си средство. Скочи от кабината, понесъл в ръката си с ръкавица подложка за писане, върху която бяха прикрепени няколко листа.

— Капитан Хорейшо Б. Карсън? — попита той с някакъв неопределен акцент. — Капитана кимна бавно и не особено въодушевено. — Имате доставка.

— Не съм поръчвал нищо.

— Не се безпокой — чу се тих глас зад и малко над Капитана.

Като се обърна Капитана се озова лице в лице със скитника.

— Какво е това? — попита той.

— Помогни, ако обичаш на господина да изнесе всички стари мебели от трапезарията.

— Стари мебели ли? Не можеш да направиш това, мебелите са собственост на мисията.

— Моля те, направи онова, което ти казвам, всичко ще ти бъде обяснено по-късно.

Капитанът вдигна ръце в жест на безпомощност и поведе тъмната фигура към мисията, където под ръководството на скитника двамата опразниха трапезарията от цялата й мебелировка. След като тя бе натрупана на хубава купчина в двора, скитникът рече:

— А сега бъдете така добри да внесете новата мебелировка. И ще ви помоля да внимавате, тъй като някои неща са много ценни и всички са незаменяеми.

Капитана поклати объркан глава и избърса потта по челото си с прекалено голяма носна памучна кърпа на квадрати. През следващия половин час животът му се превърна в истински кошмар. Шофьорът на черния камион отвори задните врати на мощното возило, за да се разкрие още една бездънна бездна. Работейки без видими усилия и очевидно незабелязващ огромната тежест на някои от най-богато украсените и с масивна позлата мебели, той и Капитана разтовариха и поставиха в мисията цял комплект — маса, столове, бюфет, шкаф, чифт златни свещници, кадифени завеси. Всичките тези неща биха се вписали чудесно в блясъка на Фонтенбло. Всяко бе произведение на изящна и усърдна майсторска изработка, като върху полираното дърво на всяко от тях бе гравиран или апликиран със скъпоценни метали мотивът на бика.

След като всичко бе подредено, Капитана машинално подписа товарителницата, която бе напечатана на непознат за него език. Шофьорът се върна в черната си кабина и вратата се затвори зад него без да остави никаква следа. Огромното черно возило потегли тъй безшумно, както и бе пристигнало. Капитанът се облегна изтощен на верандата на мисията; дишаше тежко и се бе уловил за сърцето.

— Има да се свърши само още едно нещо, след което можеш да се оттеглиш в покоите си — рече скитникът, който стоеше зад него.

— Не мога да направя нищо повече — рече задъхан Капитана — остави ме да си умра тук, видял съм достатъчно неща от живота, даже прекалено много.

— Хайде, хайде — каза скитникът, — няма нужда да сме толкова мелодраматични, това е една проста задача. — Подаде на Капитана петлитрова туба с бензин. — Онези боклуци в градината, ликвидирай ги.

— Какво?

— Те са противни, предай ги на огъня!

Капитанът взе тубата. С разтреперени крака се запрепъва, за да прекоси мисията и да излезе в двора пред купчината мебели, които му бяха служили през всичките трийсет дълги години.

— Предай ги на огъня — заповяда скитникът.

Пръстите на Капитана се сключиха върху дръжката на тубата, нямаше сили да се съпротивлява.

— Върви по дяволите — промърмори под носа си. — Мамка му!