Антипапата

1

Унищожителят на кръчмарски часовници Джим Пули седеше в библиотеката „Мемориъл“, заровен сред древни томове в безкрайното търсене на космическите истини, които биха могли да поведат човек по тясната, криволичеща пътечка към самоусъвършенстването и пълното просветление. „Колкото да попълни бланка-заявка и да се скрие от дъжда“ — така наричаше присъствието му главната библиотекарка.

— Господин Пули — обърна се тя към него с онзи приглушен, но остър тон, характерен за професията й, — господин Пули, защо не отидете с вестника си в букмейкърския пункт и там да го проучвате в атмосфера, която ще е далеч по-подходяща за намеренията ви?

Вторачил поглед във вестника си като в транс, Пули промълви:

— Чудесно тяло разхождате, госпожо Нейлър.

Госпожа Нейлър, която прочете по устните му всяка думица, както и в хиляди други подобни случаи, се изчерви леко, но запази достойнство.

— Защо поне от време на време не погледнете книгите, просто за вид.

— Аз си имам свои книги — отвърна тихо Джим, — но идвам тук, за да се потопя в атмосферата на тази благородна сграда и да се насладят очите ми на вашите елегантни крайници.

— Вие дори нямате фиш, господин Пули.

— Дайте ми една френска целувка — рече високо Джим.

Госпожа Нейлър бързешком се върна зад писалището си и остави Пули на мира. Погледът му бягаше по безкрайните колони на състезателните коне. Знаеше, че някъде в този обширен списък съществуваха шест коня, които щяха да спечелят днес при добър залог, а ако бъдат подредени по системата „Янки“, щяха да донесат най-малко 250 000 паунда. Подобно познание е, разбира се, твърде общо, тънката подробност да узнаеш кои коне да избереш прави нещата трудни.

Пули облиза крайчеца на химикалката си, специално благословена за целта от отец Мойти. Вдигна я към снопа светлина, който изведнъж най-неочаквано нахлу през горния прозорец. Беше изписана почти цялата, повече от половината от черните й жизнени сокове бяха изсмукани, и за какво? За попълване на фишове със зле подбрани коне, ето за какво. Пули въздъхна, беше изгубил концентрацията си. Крехкото равновесие бе нарушено и всичкото това — заради брътвежа на госпожа Нейлър.

Е, добре, помисли си Пули, слънцето вече се е издигнало до нока на първата рея. Стана от мястото си и изтръгна от гумените тапички на краката на стола такова скърцане, което сякаш прободе с рапира сърцето на госпожа Нейлър. Тръгна решително към вратата, но като стигна до нея, се завъртя на пета.

— Ще намина довечера, веднага щом съпругът ви замине за нощна смяна — обяви той.

Госпожа Нейлър припадна.

Докато Невил стоеше в рамките на вратата на „Летящия лебед“, замислен за необикновения ден, един просяк с ужасен вид и жалки обуща се затътри към него откъм улица „Спрайт“ и дока. Невил забеляза без да се замисля, че самотният странник бе обгърнат от някаква тъма и мрачни предчувствия.

— Уф! — рече той.

Усети двете тръпки, които тръгнаха от вътрешността на украсените с монограми чехли, преминаха през настръхналите косми на краката му и се срещнаха на кръста му, откъдето в една обща вълна продължиха нагоре, докато накрая (макар че всичко това отне само секунда или две) излетяха от главата му, оставяйки няколко набрилянтени кичура в пълно неподчинение на закона на гравитацията. Невил усети неочаквана потребност да се прекръсти и изпълни това действие с донякъде слисваща неловкост.

Върна се в бара в очакване на самотния пътник. Мина обаче доста време и никаква сянка не помрачи входа на „Лебеда.“ Невил се наведе през вратата и предпазливо огледа улицата. Нямаше и следа от вещаещия зла поличба скитник.

Невил почеса великолепните си ноздри с пожълтял от никотина пръст и сви величествено рамене.

„Глей ти каква работа“ — рече си той.

— Мога ли да получа чаша вода, моля? — рече някакъв глас току зад рамото му.

Невил успя да овладее пикочния си мехур само благодарение на чист късмет.

— Боже, опази! — ахна и се обърна потресен към учуденото лице на материализиралия се скитник.

— Извинете, сепнах ли ви? — попита съществото с на пръв поглед искрена загриженост. — Това е мой лош навик, трябва да го овладея.

По същото време Невил вече беше зад бара, резето на плота бе спуснато и треперещите му ръце държаха маша и бутилка уиски.

— Какво искаш?

— Чаша вода, ако може.

— Това да не ти е шибана общинска чешма — отвърна грубо Невил. — Това е бирария.

— Извинете — рече скитникът. — Май разговорът ни не потръгна както трябва. Може би ще взема пайнт някакво пиво.

Невил обърна голямото си уиски с добре отработено врътване на китката и посочи редицата емайлирани дръжки на бирените помпи със сребърни наконечници.

— Определи предпочитанията си — рече той и в тона му се прокрадна горделива нотка. — Предлагаме осем вида бира. С четири повече, отколкото се предлагат при Джак Лейн, и с три повече, отколкото в „Новата гостилница.“ Мисля, че в това отношение ще е много трудно някой да надмине „Лебеда“.

Скитникът изглеждаше смаян от тези сведения.

— Цели осем, а?

Той пое бавно покрай бара и осемте блестящи, емайлирани и подредени като стражи дръжки на бирените помпи. Десният му показалец се влачеше по бронзовия ръб на барплота и за ужас на Невил сръчно премахваше полировката му, оставяйки на нейно място следа, която приличаше на слуз. Като спря на края на бара, той усети погледа на Невил и видя, че барманът неволно свиваше и разпускаше юмруци.

— Извинете — рече той, вдигна показалеца си и го разгледа с отвращение, — изглежда пак оцапах тетрадката си по краснопис.

Невил тъкмо щеше да посегне към боздугана си, когато дружелюбната и окуражително позната фигура на Джим Пули се появи на вратата, подсвирквайки фалшиво някакъв погребален марш, докато си потупваше дясното коляно с вестника за конните надбягвания. Джим се покатери с придобита от дългогодишната практика лекота на любимия си стол до бара и се обърна към Невил с веселото „За мен пайнт «Лардж», моля, Невил, и добро утро.“

Нещатният барман отвърна погледа си от противния скитник и наточи на Джим Пули една хубава халба от истинската горчива вода.

— Оха — рече Джим, след като опразни половината халба на една глътка, — първата е винаги най-хубава.

След като положи върху барплота точната сума от страх, че цените може и да са скочили за една нощ, той потърси отново вдъхновението — негово божествено право, което съвсем наскоро му бе отнето в библиотеката „Мемориъл.“

— Усещам, че се задава печалба — рече тихо той.

Понякога това бе начин да му допълнят халбата безплатно в такъв ранен час на деня.

Невил не отвърна нищо.

— Мисля, че при това би могла да бъде голямата — продължи Джим.

Невил пазеше каменно мълчание. Сякаш дори не дишаше.

— Хич няма да се учудя, ако…

В този миг Джим Пули вдигна очи от вестника и забеляза мъртвешкия вид на бармана.

— Какво става, Невил?

Невил едва пое дъх и рече на пресекулки:

— Видя ли го да си тръгва?

— Кой да си тръгва? Не видях никого.

— Той… — Невил се надвеси над бара да погледне ръба на плота. Бронзът блестеше неизцапан, „девствен“ — такъв, какъвто си беше преди петнайсет минути, след като го бе полирал.

— Един скитник.

— Какъв скитник?

Невил си наля още един голям скоч и го ливна в гърлото си.

— Е, изобщо не съм виждал някакъв скитник — рече Джим Пули, — но мисля, че онова, което ще ти кажа, ще ти се види много смешно.

— Какво е то? — попита разтрепереният Невил.

— Ами, когато влязох тук преди малко, изпитах най-странно разкаяние и се почувствах така, сякаш ми се искаше да се прекръстя.

Стържещо звънче, свирене на спирачки, изтрополяване на предното колело върху бордюра, след което последва сърдечното „Здрасти, О’Силвър!“ и Джон Омали пристигна в „Летящия лебед.“

— Ти ще стоиш тук и ще се радваш на слънцето, аз ще дойда след малко — рече той на велосипеда си и с жизнерадостното „Господ да пази всички тук, ще взема пайнт «Лардж», моля, Невил“, нахлу в бара.

Невил внимателно наблюдаваше приближаването му и със задоволство забеляза, че Омали не проявяваше склонност да се прекръства. Невил наточи на ирландеца пайнта му и се усмихна доволно, докато Омали подаваше точните пари през бара.

— Как си, Джим? — попита Омали.

— Чувствам, че се задава голямата печалба — довери се на висок глас Пули.

— Е, след като това е факт, тогава си голям късметлия.

Омали пое халбата си и на три глътки я преполови.

— Днес закъсня — рече Пули, колкото да поддържа разговора.

— Имах малък проблем с колелото, докато бях на градината. Марчънт и аз нещо не се разбираме.

Пули кимна.

— Твоето колело Марчънт ще се почувства по-добре, ако го посмазваш от време на време с „Три в едно“ и евентуално го водиш понякога на специалист.

— Вярно, старото момче вече не е онова, което беше. Наложи се да го заплаша с преждевременно погребение, преди да разбера, че се нуждае от нови накладки на предните спирачки и лепенка на задната гума.

— Сегашните велосипеди не са като предишните — рече Джим. След което допи халбата си. — Тоя вече е взел-дал.

— Май е така — каза Джон Омали.

— Чий ред е? — попита Джим.

— А чий беше предният? — отвърна Джон.

Джим Пули се почеса по главата:

— Ей сега ме хвана натясно.

— Мисля, че двамата си платихте поотделно — каза Невил, който бе чувал подобни спорове да продължават с часове, преди някой от юначагите да рухне от непосилното напрежение.

— Заеми ми една лира, Джон — рече Джим Пули.

— Я не ме бъзикай, бе момче — отвърна другият.

— Е, хайде, нека бъдат десет шилинга.

— Ще го наречем добър опит и веднага ще забраним.

Джим Пули с неудоволствие се потупа по джобовете и за изненада на всички присъстващи извади банкнота от една лира. Невил наточи на Джим още един пайнт и след като взе банкнотата с две ръце я отнесе с благоговение до касата, където я положи като току-що починал мъртвец. Джим Пули преброи веднъж, а после още веднъж рестото си. Ужасяващата информация, че Джим държеше в джобовете си стойността на още два пайнта бира, накара Омали да бъде по-общителен отвсякога.

— Е, как вървят нещата, Джим? — попита ирландецът, без да може да откъсне поглед от джобчетата на жилетката на Пули.

— Имам известни проблеми с паричните потоци — отвърна Пули. — Всъщност на път съм да платя няколко важни и с изтичащи срокове дългове, които ако не бъдат платени на минутата, ще поставят под угроза широко известни политически фигури.

— Аха, ти винаги си бил човек със силно социално съзнание, Джим.

Пули кимна мъдро:

— Ти самият си човек с изключителни възприятия, Джон.

— Знам как да се изразя ясно — рече Джон Омали.

— Да, за това те бива.

Докато се водеше този вълнуващ разговор, Невил, който дотогава бе убеден, че злощастният скитник изобщо не бе напускал „Летящия лебед“, а че се криеше някъде вътре в очакване на часа на затваряне, за да омаскари ръба на барплота, че се мотаеше някъде из бара, и затова оглеждаше с присвити очи тъмните ъгли и тавана на помещението. И изведнъж доби усещането, че някой го наблюдава.

— Ще ида да проверя помпите — промърмори той и изчезна по стъпалата към избата.

Пули и Омали известно време посръбваха в мълчание.

— Той има видения — рече Джим.

— Така ли? — каза Джон. — Един мой чичо имаше видения. Твърдеше, че някакво грамадно прасе на име Черния Тони го издебвало и бутало ръката му, докато попълвал фишовете си за конните надбягвания — хвърляше вината за калпавите си резултати върху прасето, тоя мой чичо.

— При Невил са скитници — довери Джим.

— Какво, скитници ли му бутат ръката?

— Не, просто му се явяват.

— О!

Двамата понечиха да отпият отново в мълчание, но установиха, че халбите им са празни. Спогледаха се объркани.

— Време е да вървя да си гледам работата — рече Джим и се изправи.

— Няма ли да останеш за още една? — попита Джон.

Невил, който се издигаше като титан из дълбините на избата, долови репликата; като барман той бе свикнал на всякакви изражения на неочакван шок.

— Още по едно от същото, момчета? — попита той.

— Две от същото — отвърна Джон.

Джим го погледна с открито съмнение.

— Десет шилинга и шест пенса — каза Невил, докато точеше две нови халби.

— Джим? — рече Джон.

— Джон? — рече Джим.

— Не знам как да се изразя, Джим.

Джим вдигна ръка, сякаш за благословия. Невил си помисли за един отвратителен миг, че онзи ще се прекръсти.

— Джон — рече Джим, — Джон, знам какво ще кажеш; ще кажеш, че би искал да ме почерпиш едно питие и че това ще ти достави удоволствие, тъй като доброто приятелство е като безценен скъпоценен камък. Ти ще ми кажеш всичко това, Джон, защото вече си го казвал и преди, а след като направиш тези красноречиви и обичливи бележки, ще започнеш да оплакваш жребия си, да проклинаш съдбата, че се отнася към теб по такъв подъл начин, че постоянно те измъчва и те малтретира, че те докарва до самия край на търпението, че по своя метафизичен и дяволски начин те лишава от изкараните честно и с пот на челото пенита, а след като направиш това, ще споделиш пълното си объркване, ще помолиш земята да се разтвори и да те погълне и евентуално ще пророниш някоя сълза, а след това, едва след това, ще помолиш, ще призовеш, ще поискаш и с върховно достойнство ще се обърнеш към мен да ти заема същите тези десет шилинга и шест пенса, наскоро споменати тук от нашия уважаван стопанин на бара.

— Знам, че тази молба за средства ще бъде направена по най-учтивия и красноречив начин и че злочестието, което ще изпиташ, ще бъде дълбоко и остро, и като имам всичко това предвид и факта, че Невил не се слави като човек, който дава на кредит, и че си моят най-благороден приятел и че опитът да пием и да избягаме без да платим ще хвърли петното на социален позор върху главите и на двама ни, аз с радост ще платя този ред.

По време на този речитатив Омали стоеше прав със склонена глава. Нищо повече не бе казано, а Невил получи своите десет шилинга и шест пенса по най-уважителен начин. Двамата изпиха халбите си, Джим се извини тихичко и изчезна в посока към букмейкърския пункт.

Невил пусна халбата на Джим в миялната машина и заговори тихо на замисления Омали:

— Добър приятел ти е този Джим Пули.

Джон кимна:

— Неведоми са пътищата Божии.

— Защо го каза?

— Ами… — тук Омали също изпи халбата си до дъно, — бях трогнат от думите на Джим за купуването на тези питиета, но странното за човек като него е, че изобщо не бе разбрал онова, което му бях рекъл.

— О, така ли? — рече Невил.

— Да — отвърна Джон. — Нямах намерение да му давам назаем пари за питие или за каквото и да е.

— Само исках да му спомена по най-дискретния начин, че ципът на панталона му е разкопчан, но вече няма защо да се безпокоя.

Джон Омали пожела на Невил всичко хубаво през остатъка от деня и излезе от бара.