Антипапата

11

Беше четвъртък. Слънцето грееше ярко през витрината на Невил и блещукаше върху белия каубойски костюм, който висеше в найлоновия си чувал на вратата на спалнята. Невил повдигна сънливо клепач и се прозя широко. Днешният ден беше ден, който щеше да се помни. Той хвърли едно око на костюма, девствен като булчинска рокля. На стола до него висяха сребърните пистолети в късите им кобури и бялата широкопола шапка с ресни. Бръкна под възглавницата и измъкна хромираната шерифска звезда. Присвил здравото си око, той забеляза как тя улавяше светлината и как огледалните й повърхности блестяха като редки скъпоценни камъни. Да, не ще и дума, тази вечер щеше да изглежда доста напет.

Все още обаче хранеше известни съмнения относно предстоящите празненства. Никога не бе възможно да се прецени какво точно можеха да сторят местните хора. Знаеше, че някои щяха да присъстват, дори само заради шанса да спечелят скоча и да се възползват от евтиното пиене и удълженото работно време. Но играчите на дартс вече бяха дезертирали, а старите пиячи бяха готови да го сторят, писнало им беше да бъдат измествани от заслужените с времето места на бара от постоянния поток туристи и търсачи на сензации, които напоследък изпълваха „Лебеда.“ И все пак, ако се появеше дори само малък процент от болните наблюдатели на канала, вечерта никак нямаше да бъде скучна.

Невил стана от леглото и постави почтително звездата си върху нощното шкафче. Потисна поредната прозявка, изправи рамене и отиде до прозореца. От призрачната височина под стрехите на „Лебеда“ Невил разполагаше с отлична гледка към околността. С помощта на малкия телескоп можеше да вижда отвъд жилищните блокове, чак до детската въртележка и реката. Можеше да види бензиностанцията и музея на пианото, че и по-нататък. В ранната омара виждаше колите, които вече пъплеха бавно по надлеза.

Това беше изглед, който никога не преставаше да го вдъхновява. Невил притежаваше духа на истински брентфордец. Само от този прозорец можеше да види пет от осемнайсетте кръчми на Брентфорд, можеше да наблюдава ларвовидните обитатели на жилищните блокове, които мърдаха в бетонните си пашкули, млекарската платформа на Анди Джонсън, която трополеше по „Кю роуд“, и вестникарчето, застанало в сянката на автобусната спирка, което пушеше открадната цигара и четеше едно от изданията за изящни изкуства на Норман, предназначено за някой заклет ценител от улица „Спрайт.“

Тази сутрин, докато поемаше дълбоки глътки кислород през носа си, главата на Невил се изпълни със злокобен и обсебващо познат аромат. Беше го усещал едва-едва, понесен от вятъра много седмици наред, и бе забелязал с растящо опасение, че с всеки ден той ставаше все по-силен, все по-близък и все по-ясно определим. Не знаеше какъв бе и какво означаваше този аромат, знаеше само, че беше злокобна поличба. Невил щипна ноздрите си, за да отхвърли това обезпокоително чувство. Може би се дължеше само на нерви. Нахлузи чехлите си и слезе два етажа по-надолу до бара.

Вестникарчето, което видя, че в бара светна, изостави проучванията си върху женските форми и прекоси „Ийлинг роуд“, за да занесе вестника на Невил.

Омали се размърда в гнезденцето си. Разтъркал очи с мърлявия ръкав на пижамата, за да прогони съня, мъжът от Зеления остров се надигна — неохотен феникс из пепелта на изминалата нощ. В тази рядка птица се виждаше твърде малко огън и ако не беше неотложността на предстоящия ден, той със сигурност щеше да се върне в обятията на първия морфей-подпалвач, който би запалил отново оперението му. Запали цигарката преди овесените ядки и сред пристъпите на ужасна кашлица, отдаде сутрешната си почит на статуетката на Дева Мария, която стоеше безмълвна върху лавицата над камината.

Апартаментът на ирландеца в никакъв случай не можеше да се опише като разкошен. Шансовете му да попадне на страниците на списание „Дом и градина“, освен евентуално под рубриката за вътрешно обзавеждане „Някога“, бяха твърде малки. Но точно тази сутрин монотонността на декора бе нарушена от нелеп и много шарен предмет, поставен върху масата в трапезарията на Омали. Беше голяма и крещяща кутия, върху чиито украсени стени се виждаше емблемата на карнавалния магазин.

В тази необичайна опаковка, която Омали бе пренесъл тайно у дома в чувал от картофи, се намираше не какво да е, а точно копие, точно до най-малката подробност — чак до върховете на шпорите и на маската — на онази тъй добре позната и толкова обичана рейнджърска премяна, повлияна от „Самотния рейнджър.“7 Освен това той бе абсолютно идентичен на онзи, който Джим Пули бе наел по-малко от час преди потайното посещение на Омали в карнавалния магазин.

Господин Джефрис, който въртеше този западащ бизнес, дълго щеше да помни този ден. А как се бе сдобил с десет еднакви костюма, това бе въпрос, който той предпочиташе да забрави. Но фактът, че в този ден само за няколко часа той не само даде под наем двата костюма, но и другите осем, надхвърли всичките му очаквания. Навярно старият сериал се бе завърнал отново на малкия екран и бе предизвикал този ренесанс. Както и да е, каквато и да беше причината, той не даваше и пет пари; касовият апарат весело звънеше и той скоро щеше да е в състояние да плати сметката за двете дузини костюми на Супермен, които по подобен начин бе поръчал по грешка.

Невил вдигна вестника от изтривалката с надпис „Добре дошли“ и огледа бара. Беше станал още в три сутринта, за да свърши последните, довършителните неща. Малко бе останало от оригиналния вид на „Лебеда“; целият бар сега приличаше по интериора си на уестърн салон тъй, както си приличат фордовете модел „Т.“ Талашът, който през последните няколко дни попадаше в бирата на всички, вече напълно бе покрил пода. По стените бяха окачени плакати с надписи „Търси се“, бизонски рога, кожени седла и други каубойски принадлежности.

Ниските чашки бяха подредени на пирамиди зад бара, а цялата зала бе залята от крещящи реклами, лансиращи „Олд шейкбели“ — „Напитката, която накара Югът отново да възкръсне.“ Това съмнително питие бе единствената причина за ексцентричното превъплъщение на „Лебеда“. Идеята бе рожба на най-големия син на собственика на пивоварната, който бе ходил на двуседмична организирана екскурзия в Щатите и се бе върнал с акцент от Средния Запад и слабост към превъплъщенията на Рандолф Скот. Това не бе най-доброто качество на духа, който да обладае някой бар, и сигурно би свършил повече работа, ако бе насочен към почистването на катрана от ботушите на някой лодкар или шлепаджия. Старият пивовар обаче не само бе човек, склонен да задоволява находчивите приумици на потомъка си, но и хитър и ловък предприемач, който винаги можеше да оцени един хубав начин да се избегнат данъците.

Обедната консумация в „Летящия лебед“ бе обезпокоително слаба. Двама намусени професионални пиячи седяха упорито до бара и, сърдито вторачени в халбите си, измъкваха люспи талаш от зъбите си. Стария Пийт влезе в бара около дванайсет, хвърли един поглед на украсата и направи забележка, любима на джентълмените на неговите напреднали години. Младият Чипс разрови с крака покрития с талаш под и двамата напуснаха заведението, всеки мърморейки под носа си.

Когато Невил затвори в три часа следобед, в чекмеджето на касата имаше по-малко от две лири. Невил преброи дребните монети с треперещи пръсти; бе сигурен, че злокобната миризма, която бе засякъл сутринта, бе започнала да прониква в просмуканата с аромат на бира зала на кръчмата.

Всичко започна насериозно в три и петнайсет, когато една камионетка от отдела за кетъринг на пивоварната спря пред „Лебеда“. Начело на екипа бе млад мъж в напреднал стадий на акне и с каубойска шапка. Дребосъкът ходеше важно напред-назад, обут в чифт ботуши с тъй наречените насмешливо от американците „повдигнати токове.“ Представи се като младия господар Робърт и каза, че поема лично ръководството над събитието. Невил бе потресен, бе очаквал всичко това от седмици, беше се сдобил с шерифска звезда и сега, в последния миг, това парвеню…

А за да добави и обида към раната му, младежът отиде право зад бара и си наля един голям скоч. Невил гледаше зяпнал как пред него в постоянен и непрекъснат ритъм манифестираха запаси, достатъчни за половината британска армия. Имаше пакети с наденички, телешки бургери, бургери с боб и бекон, телешка кайма, сандвичи само с бекон и някакви заоблени и съмнителни неща, наричани стекчета. Имаше огромни консервени кутии с боб, които носачите търкаляха като бирени бурета. Имаше чували с френски франзели, буркани с туршии от лук, репички, цвекло, коктейлни и кисели краставички. И множество петдесеткилограмови чували с въглища.

— Все подценявам олиото за пържене — обясни младия господар Робърт на зяпналия Невил, който гледаше как двама носачи прекарваха огромен варел през входната врата на бара.

Младият господар Робърт си наля още един скоч и обясни ситуацията:

— Чуй сега — обърна се той с глас, който бе весела пародия на Алдо Рей в някакъв неразбираем филм за подводничари, — ние тук, се намираме не в еднократна, а в продължаваща ситуация.

— В какво?

— Разполагаме с продукта, тоест „Олд Шейкбели.“ — Той вдигна бутилка от дяволското питие. — Имаме място — обгърна с жест заведението, — и имаме мотивация.

Тук той посочи знамето, което висеше над бара, увило се над проядената от молци бизонска глава. Върху него пишеше: „ГОЛЯМО КАУБОЙСКО УВЕСЕЛЕНИЕ. НАГРАДИ, НАГРАДИ, НАГРАДИ.“

Невил кимна важно.

— Много съм мислил по въпроса, умнико — продължи младежът. — Предложих няколко идеи и всички те бяха приветствани, и като ти казвам, значи е така — ПРИ-ВЕТ-СТВА-НИ.

Невил сви ноздри, тая работа никак не му се нравеше. Младежът определено бе мономаниак от най-висша проба. На вратата се появи носач в омърляна престилка, с ръчно свита цигарка, увиснала на долната му устна.

— Къде ще искаш да стоварим този бълвоч, шефе? — попита той и посочи с пръст през дясното си рамо.

— А, да, продукта — каза младия господар Робърт и като изтласка Невил от пътя си, последва носача към улицата.

Имаше 108 кашона с „Олд шейкбели“ и когато ги складираха, те покриха точно половината от наличното пространство на току-що построения вътрешен двор.

— Няма къде другаде да ги сложим — обясни Невил. — В избата няма място, а като са тук, онзи, който ще готви, поне ще може да ги държи под око.

Младият господар Робърт инспектираше барбекюто.

— Кой е построил това нещо? — попита той.

— Двама местни зидари.

Младежът закрачи важно около конструкцията от червени тухли.

— В тази конструкция има нещо, което никак не е наред.

Невил сви рамене; и без това нищо не разбираше от скари, а и не си бе дал труда да погледне изпратените от пивоварната планове.

— Барбекюто е изградено според плана и има одобрението на градския съвет относно безопасността — излъга Невил.

Младият господар Робърт, който също не разбираше нищо от скари, но бе майстор на психическото въздействие, кимна замислено и рече:

— Ще видим.

— Кога ще пристигне допълнителният персонал за бара? — попита Невил.

— В 18,30 — отвърна младият господар, — двечки напълно подходящи за целта мацинки.

Той очевидно още не бе усъвършенствал напълно най-изтънчените моменти на американската терминология.

Към шест и половина младият господар още не бе успял да запали барбекюто. Откъслечните покашляния и мъчителните викове, които долитаха от вътрешния двор, подсказваха на нещатния барман, че младежът поне не се отказваше лесно.

Когато стенният часовник „Гинес“ удари седем без четвърт, още нямаше и следа от допълнителния персонал на бара. Невил прекоси залата до кратката пътечка към вратата, водеща към вътрешния двор. Предпазливо я открехна. Младият господар Робърт не се виждаше никъде; огромна плътна плащеница от черен дим изцяло покриваше двора; нищо не се виждаше. Невил вдигна глава, присви очи в мрака, решен да открие някакво движение в непроницаемата мъгла.

— Всичко наред ли е? — извика весело той.

— Да, добре, добре — долетя до него задавен глас. — Мисля, че му намерих цаката.

— Добре — рече Невил.

Той безшумно затвори вратата и се преви в пристъп на смях. Избърса сълзите от очите си и се върна в залата, където се озова пред две млади дами от типа „Мацката на трета страница“8 на определени вестници, които стояха притеснени и едновременно надменни. Бяха облечени в съвсем оскъдни костюми, изглеждаха като бегълци от някакъв весел чикагски бардак от деветдесетте години.

— Ти ли си шефът? — попита едната от хубавиците и го изгледа косо. — Само че ние само ще се моткаме тук насам-натам, нали?

Невил изправи рамене и изпъчи пилешкия си гръден кош.

— Добър вечер — рече той, — с най-добрата си имитация на Роналд Коулман. — Доколкото виждам, вие сте двете млади дами, изпратени от пивоварната да помогне в делата ми.

— Ти си… какво? — рече едната.

— Да ти помагаме зад бара?

— А мога ли да попитам за имената ви?

— Аз съм Сандра — каза едната.

— А аз съм Манди — каза спътницата й.

— Невил — рече Невил и протегна ръка.

Сандра се изкикоти. Манди каза:

— Тук малко бие на дупка, нали?

Невил върна неръкуваната си ръка в джоба си.

— Нали не дойдохте направо в тези костюми от улицата?

— Не-е-е — отвърна Манди, — дойдохме с кола, нали така?

— И, надявам се, сте наясно как се върти един бар?

Сандра се прозя и започна да лъска ноктите си. Манди рече:

— Работили сме в най-прочутите клубове, ние сме „домакини“, н’ъл тъй?

Невил бе очарован да отбележи, че двете красавици не можеха да вържат и едно просто изречение, което да не завършва с въпросителна.

— Е, оставям ви да водите нещата, докато се преоблека.

— Можем да се справим, нали?

Каубойският костюм висеше зад вратата на спалнята в найлоновия си чувал. Невил го взе много внимателно и го постави върху леглото. Леко разтвори найлона и притисна нос о тъканта на костюма, вдишвайки горчиво-сладкия аромат на химическото чистене.

Той нежно притисна с палци перлените копчета и освободи сакото от закачалката. Въздъхна дълбоко и с достопочтеността на свещеника към официалните му одежди, облече сакото. Материята бе свежа и чиста, ръкавите леко изпукаха, докато мушкаше ръце в тях, а колосаните маншети обхванаха китките му като нежни белезници. Без повече колебания нещатният барман нахлузи и панталоните, препаса колана с пистолетите и накриви шапката като стар развратник. Закачи блестящата служебна значка внимателно на гърдите си и пристъпи към очуканото огледало на гардероба, за да се наслади на цялостния ефект.

Беше, най-меко казано, поразителен. Ослепителното бяло на костюма придаваше на по природа анемичния Невил почти загорял тен. Стетсънът покриваше плешивото петно на темето му и подчертаваше тъмните му бакенбарди, коланът с пистолетите добавяше контур към тесните му бедра, а кройката на панталоните изваждаше изненадващо и доста впечатляващо на показ определените части от анатомията му.

— Много хубаво — рече Невил, мушна палци под токата на колана и зае стойката на самия покоен и легендарен „Дюк“. Нещо обаче липсваше, един последен щрих. Той сведе поглед надолу и като видя чехлите си, веднага се сети какво бе то — каубойските ботуши. Неочаквана топка се сви в стомаха му — не си спомняше костюмът да бе снабден с ботуши, когато пристигна. И така си беше — нямаше ботуши.

Невил изстена отчаян и се отпусна на леглото си — един съкрушен мъж. Образът в огледалото се смачка и заедно с него — и мечтите на Невил; каубой по домашни чехли, хайде де! Една сълза се появи в здравото око на Невил и се търкулна по бузата му.

Беше седем и половина. Барът още беше празен. Двете сервитьорки се бяха сгушили до единия ъгъл на барплота, посръбваха бира, смесена с лимонада, и обсъждаха сексуалния живот на съвременничките си с приглушен и доверителен тон. Крещящо украсеният бар се бе превърнал в мрачно, обитавано от духове място. От време на време някой минувач хвърляше по един бегъл поглед към гравираната стъклена врата на бара, разговорът спираше и двете красавици поглеждаха в боязливо очакване.

Невил се спусна по стълбите на пръсти. Момичетата от страница трета видяха чехлите на Невил преди да видят самия Невил. Би трябвало да се разсмеят, да се посбутат, да сочат с пръст и да се кикотят и навярно при други обстоятелства щяха да сторят именно това, но когато нещатният барман слезе от последното стъпало, видът му излъчваше такова трагично отчаяние, че двете момичета бяха трогнати безмерно.

Невил огледа празния бар с присвити очи.

— Никой ли още не е дошъл? — попита.

Манди поклати напудрената си главица.

— Тц — отвърна Сандра.

— Изглеждаш страхотно яко — рече Манди. — Отива ти.

— Мязаш на онези типове от филмите — добави Сандра.

Невил се усмихна едва-едва и рече:

— Благодаря.

Точно в този миг откъм вътрешния двор долетя тътенът на приглушена експлозия. Вратата се отвори с трясък и по късия коридор се заклатушка почернената фигура на Младия господар Робърт. Придружаваше го порив от гадно вонящ черен дим, който направи появата му да заприлича на Принца демон от популярната пантомима.

Когато залитна към бара, Невил чевръсто се отдръпна встрани, за да не изцапа костюма си. Красавиците от трета страница бяха вцепенени от изненада. Младия господар Робърт заобиколи бара. Изтръгна бутилката с уиски от дупката й, грабна половин пайнтова халба и я напълни до ръба.

— Два шибани часа — изкряска той с измъчен глас — два шибани часа пуфкане, духане и веене на шибаното нещо. И чак тогава го виждам, чак тогава го виждам, мамка му!

— Така ли? — рече Невил.

— Клапите, човече, къде са шибаните клапи?

Невил сви рамене. Нямаше никаква представа.

— Аз ще ти кажа къде са шибаните клапи, ще ти кажа аз! — Устните на Невил започнаха да се изкривяват в ужасна, неуравновесена усмивка. Успя да я сдържи с голямо усилие. — Отгоре, ето къде са шибаните клапи!

Невил рече:

— Това не може да бъде!

— Не може ли? И аз казвам, че не може, но някой негодник е построил барбекюто наопаки!

Невил затисна с длан устата си. Младият господар Робърт вдигна половин пайнтовата халба с очернената си ръка и изля уискито в гърлото си.

— И какво ще правим тогава? — попита Невил, който вече губеше битката с обзелото го веселие. — Да го отложим ли?

— Да отложим ли? Не и през този шибан живот, не, аз го оправих, най-добре го оправих шибаното нещо, дадох му онова, от което се нуждаеше. Един истински коктейл Молотов и сега си има клапи, ето какво ще ти кажа.

— О, добре — рече Невил, — значи няма щети.

Младият господар Робърт изгледа свирепо нещатния барман.

— Предупреждавам те — заекна той, — предупреждавам те, мамка му! — Чак тогава той забеляза, че барът бе празен. — Ха! — рече. — Къде са хората?

Невил се размърда неловко в каубойските си панталони. Младият господар го фиксира с маниакален поглед. Манди видя как пръстите му се свиват около дръжката на половин пайнтовата халба. Тя застана между двамата мъже.

— Хайде, Боби — рече, — дай да погледнем тези изгаряния, не искаме да хванем някоя инфекция, нали така?

И с утешаваща, но твърда ръка отведе почернелия барбекюрист към дамската тоалетна.

Невил не можеше да се сдържа повече. Улови се за стомаха, извъртя очи и изпадна в пристъп на буен смях. Сандра също се кикотеше иззад вдигната си длан, но успя да се наведе над нещатния барман и да му прошепне дрезгаво:

— Внимавай с този дребосък, може да ти докара маса неприятности.

— Благодаря ти — отвърна Невил и двамата изпаднаха отново в конвулсиите на смеха.

Изведнъж се чу шум откъм вратата на бара. Усмивките замръзнаха на устните им, защото точно този миг бе избрал за появата си Самотния рейнджър.

Оказа се малко дребноват Самотен рейнджър, а и възпълничък. Невил мигновено разпозна зад маската, че това не бе някой друг, а Уоли Уудс, превъзходният брентфордски доставчик на жива риба. Уоли се спря за малко в рамката на вратата, огледа празния бар със студения и подозрителен поглед на моруна. В един ужасен миг Невил си помисли, че ще промени решението си и ще поеме към залеза по онзи, много често практикуван в Стария Запад начин.

— Какво да бъде, страннико? — попита бързешком барманът.

Уоли изправи рамене и важно-важно пристъпи към бара, съпроводен от характерната миризма на рибено масло, която никога не го напускаше, ако ще и камъни да завалят.

— Налей ми два пръста „Олд шейкбели“ — рече мъжествено Уоли.

През следващия половин час „Летящия лебед“ започна бавно да се пълни. Идваха на малки „порции“, по един, по двама, някои — стеснителни и навлечени с тежки връхни палта, въпреки мекия сезон, други нахлуваха през вратата наперени, сякаш цял живот са били каубои. Трима крадци на добитък наченаха незаконна на вид игра на покер на една маса в ъгъла, а вече бяха избухнали не по-малко от шест престрелки.

Невил зареди бара с още една каса „Олд шейкбели“. Младият господар Робърт се върна от дамската тоалетна с доволно изражение на лицето, което приличаше на същинско бойно поле с множеството си лепенки. Манди бе облякла роклята си наопаки. Пристигнаха още двама Рейнджъри и така бойният им строй достигна осмина души.

— К’во става тук бе, да няма някакъв шибан конгрес? — попита един от тях.

Стария Пит пристигна в костюм на Супермен и обясни:

— Рейнджърите свършили.

Неколцина непоколебими професионалисти се придържаха към обичайните си питиета, но повечето се възползваха от намалените цени и обръщаха солидни количества „Олд шейкбели“, което се оказваше, че има очаквания ефект на огнената вода на бледоликите.

Последните Самотни рейнджъри завиха откъм двата края на „Ийлинг роуд“ и поеха към „Летящия лебед“. Единият беше от ирландски произход, другият — местна знаменитост, комуто оставаха само няколко часа и един кон, за да спечели 250 000 лири. Двамата се забелязаха взаимно, едва когато от вратата на бара ги деляха само двайсетина метра. И двамата спряха. Самотния Пули запремигва изненадан. Самотния Омали придоби изражение на обърканост. Това сигурно е някакъв номер на осветлението, помисли си той, някаква температурна инверсия или огледален образ. А може би кой знае как бе пристъпил в някакво изкривяване на пространствено-времевия континуум и се бе изправил пред свой двойник. Подобна мисъл пробяга и из съзнанието на Самотния Пули.

Закрачиха напред, всеки — в пълен синхрон със своя близнак. Самотния Пули посегна към колана с пистолетите, същото стори и близнакът му. Улицата бе пуста, ако не се броят двете самотни фигури. Слънцето залязваше зад газометрите и дългите и сходни сенки на двамата маскирани разбойници се бяха проточили по тротоара и нагоре по стените на малките къщурки с тераси.

Това бе гледка, която да накара Зейн Грей да се улови за химикалката, или Серджо Леоне да пусне един петдесетфутов кадър. Все по-близо идваха Рейнджърите, стиснали решително челюсти, мушнали палци в сребърните токи на коланите си.

Спряха се още веднъж.

На улицата бе тихо, ако не се брои шумът от уестърн веселбата, който идваше от бара. Ято гълъби изпърха от покривите на жилищните блокове и кацна върху покрива на църквата. Самотно куче притича през улицата и изчезна в странична уличка.

Рейнджърите се гледаха без да премигнат.

— Този град не е достатъчно голям за двама ни — рече Самотния Омали.

— Върви по дяволите, омбре — отвърна Самотния Пули и посегна към шестзарядните си револвери. Но посягането трябваше да бъде прекалено дълго, защото те бяха у дома му, забравени върху кухненската маса, където ги бе лъскал.

— О, мамка му — рече Самотния Пули.

Избухнали в силен смях, близнаците Рейнджъри влязоха в „Летящия лебед.“

— Ха, глей ти — рече Манди — още двама от същия сорт.

— Господи — извика Пули, — десетима Самотни рейнджъри и нито един Тонто между нас.

— Два пъти от доброто „Олд шейкбели“, ако обичате, госпожице — рече Омали и огледа с копнеж допълнителния персонал на бара. Манди изпълни поръчката му и след като прие точната сума в монети, я прибра на най-невероятното място в оскъдния си костюм.

— Ей това е жена, дето ми пада на сърце — усмихна се мъжът от Смарагдовия остров.

Събитията в „Летящия лебед“ бяха започнали да набират скорост. Стария Пит бе на пианото и дрънкаше „Бих искал да съм в Дикси“ на изнемощелия инструмент. Младия Чипс ревеше както винаги фалшиво. Между разбойниците бе избухнала юмручна свада и Невил размахваше боздугана си, но някак си без желание да излезе иззад бара.

Младият господар Робърт вдигна ръце, за да направи съобщение. Тъй като не познаваше навиците и поведението на Брентфорд, никой не му обърна внимание.

— Дами и господа — крещеше той, а видимите части от лицето му бяха станали морави. — Моля за вашето внимание.

Невил стовари боздугана си върху полираната повърхност на барплота с оглушителен трясък. Последва кратка тишина.

— Дами и господа — изрева младият господар и високият му глас отекна гротескно в притихналия бар. — Дами и господа аз…

Толкова му беше, временната тишина свърши тъй бързо, както и се бе появила и тътенът на полупиянските разговорки, дрънчащите струни на жалващото се пиано и общият свадлив фон се върнаха с още по-голяма сила.

— Време е господа, МОЛЯ9 — изкрещя Невил и това ги накара да замлъкнат веднъж и завинаги.

Младият господар Робърт направи своето съобщение:

— Дами и господа, както вече казах, като представител на пивоварната — в този момент младият Чипс издаде един груб звук, който бе приет с общи овации — като представител на пивоварната, бих искал да кажа колко съм впечатлен от това голямо присъствие, от този ентусиазъм.

— Ентусиазъм ли рече? — попита Омали.

— Както може би знаете, тази вечер бе уредена за сметка на пивоварната, за да се лансира нова идея в удоволствието от пиенето. — Той вдигна бутилка „Олд шейкбели.“ — Както с радост виждам, вие вече я одобрявате. Скоро ще имаме барбекю, където ще се сервират деликатеси в уестърн стил, също за сметка на пивоварната. Ще се разиграе безплатна лотария, ще има награди за най-добре облечените каубои…

Докато говореше, младият господар Робърт бавно осъзнаваше, че събралата се компания от каубои вече не го слушаше; главите започнаха да се извръщат, появи се шепот, сбутване с лакти. В бара бе нахлул Духът на Стария Запад.

На входа на „Лебеда“ бе застанал Норман с блестящия си костюм. Пайетите и изкуствените скъпоценни камъни блещукаха и присвяткаха. Беше добавил още четири комплекта лампички по ръцете и краката си и те проблясваха в пулсиращ ритъм.

Норман пристъпи напред, вдигнал ръце така, сякаш да въздаде папска благословия. Омагьосана, досущ както Червено море от жезъла на Мойсей, тълпата се разтваряше да му стори път. Обръщайки се бавно, за да постигне максимален ефект, Норман щракна ключе на токата на колана си и светлините затанцуваха в неистова въртележка. Ту осветяваха, ту затъмняваха златистия надпис, тъчаха най-невъобразими шарки и променяха контурите на костюма, подчертавайки незабелязани преди това негови украси.

Ето, сега изваждаха на преден план тъканото украшение за глава на индиански вожд, после пък — избродираното с изкуствени скъпоценни камъни колело на покрита каруца, после пък — каубой от пайети, приклекнал в поза „Готов за стрелба.“ Да се каже, че беше удивително, е все едно да се каже, че Вселената е голяма. Докато светлинките танцуваха, Норман се завъртя на изолираните бронзови проводници на подметките си и насъбралата се компания започна да го аплодира. Първо заръкопляскаха по един, по двама, а след това аплодисментите набраха сила, придобиха ритъм и скорост, а Стария Пит удари на пианото гръмовните акорди на „О, тези златни чехлички!“

Каубоите аплодираха и хвърляха шапки във въздуха, Самотни рейнджъри от всякакъв цвят сключиха ръце като хористи и закрещяха „Да живей!“ докато всички до един не посиняха. Пули и Омали се впуснаха в импровизиран и бърз жътварски танц, а Духът на Стария Запад подскачаше в средата на кръга като оживял крайбрежен фар. И точно тогава се случи най-необичайното.

Талашът започна да се надига от пода към костюма на Норман. Първо се сгъсти около краката му и закри лъснатите му ботуши, след това запълзя нагоре като някаква злокобна паразитна плесен по краката му, докато не обгърна цялото му тяло.

— Това се дължи на статичното електричество — ахна Омали и спря танца си насред крачка. — Той се е заредил като кондензатор.

Норман бе толкова смаян от посрещането си, че чак когато вече не можеше да помръдне, кашляйки и плюейки, и бършейки талаш от ушите и очите си, му светна, че нещо не бе наред. Тълпата, която бе убедена, че това не бе нищо друго, освен друга фаза на уникално и оригинално представление, ревеше от смях и стреляше с шестзарядните револвери във въздуха.

Омали пристъпи напред. Очите на Норман бяха изскочили от орбитите си и той се държеше за гърлото. Талашът го обгръщаше все по-плътно, превръщайки го в своего рода талашен снежен човек. Омали посегна да избърше талаша от лицето на измъчващия се мъж, но бе възнаграден от токов удар, който го вдигна заедно с наетите му каубойски ботуши и го отхвърли назад през барплота.

Джим Пули грабна сифон със сода и без да се замисли за последиците го изпразни върху лицето на Духа на Стария Запад. Онова, което последва, бе оприличено от Стария Пит на фойерверките, които някога наблюдавал в Кристъл палас като юноша. От ръцете и краката на Норман хвърчаха искри, малките крушки изскачаха от фасонките си и прекосяваха салона като трасиращи куршуми. Народът се прикри кой както може, младият Чипс навря главата си в плювалник, а по-възрастният му господар приклекна зад пианото и засрича молитви, момичетата от трета страница залегнаха зад барплота, където Омали лежеше в безсъзнание, ухилен като идиот. Норман подскачаше из залата, от раменете му се вдигаше пушек, а ръцете му се въртяха като крилете на престаряла вятърна мелница. Последната крушка на допреди малко гордия му костюм изпращя с все сила и Норман се строполи на пода, където си и остана като тлееща развалина.

След миг-два на болезнена тишина каубоите се надигнаха боязливо иззад укритията си, избърсаха праха от наетите си костюми и се заоглеждаха в облака от талаш, изпълнил салона. Пули пристъпи напред с омекнали колене и изгаси падналия герой с остатъка от сифона със сода.

— Добре ли си, Норман? — попита глуповато той.

— О, мамка му! — изстена Духа на Стария Запад и изплю храчка талаш. — О, мамка му!