Антипапата

18

Септември вървеше към огнения си край, ала жегата не даваше признаци да намалее. Сега нощите бяха станали ужасни от непрестанните електрически бури. След като прочете за велосипедист, ударен една нощ от връхлетяла го изневиделица гръмотевица, Омали прибра Марчънт в бараката на парцела си.

Вече не можеше да има съмнение за местоположението на Църквата на Второто пришествие. Всяка нощ сиволикото й паство се промъкваше по обрамчените с дървета улици на имението „Бътс“ към нечестивите й порти. Отец Мойти бе изпълнен от мъчителни самосъмнения, след като енориашите му го напускаха на тълпи.

Професорът стоеше до прозореца си и ги гледаше как минават покрай дома му. Поклати тъжно глава и спусна щорите. Мнозина бяха виждали петте червени монаха, които кръстосваха мистериозно улиците посред нощ. Носеха се слухове, че те извършвали обредите в новата църква. Професорът усети как космите на врата му настръхнаха, когато си помисли за извънземните ужаси, които се криеха зад онези непорочни червени раса. Беше ги видял отново предишната вечер; сбрани в олюляваща се група пред самата градинска порта, те нещо си шепнеха помежду си.

Една светкавица ги бе осветила за миг и Професора видя ужасните сипаничави лица — размазани, лишени от светлина маски на страха. Тогава той бе затворил вратите и бе спуснал стоманения екран от щори, който бе монтирал за по-голяма сигурност. Къщата му вече бе почти в обсадно положение и той бе убеден, че следяха отблизо всеки негов ход.

Омали действаше като куриер и момче за поръчки, пренасяше големи количества книги по магьосничество, които пристигаха всекидневно в пакети от насмолена хартия в ъгловия магазин на Норман. Старикът вече спеше съвсем малко, повечето му време бе посветено на запаметяването на огромни пасажи на мрачен латински.

— С всеки ден се приближаваме все повече — каза той на измъчения ирландец, докато Омали стоварваше поредната половин дузина тежки томове в кабинета.

— Сигурно вече разполагате тук с половината от запасите на Британския музей — отвърна изпотеният Джон.

— Вече разполагам с почти всичко, което ми е нужно — обясни Професора, — но трябва да изпратиш още едно писмо.

— Като стана дума за книги — рече Омали, — заех вашия наръчник по Димак на Арчрой.

Професорът се усмихна леко.

— А какво стана с твоя?

— Никога не съм притежавал такъв — отвърна Омали, — това бе слух, пуснат от Пули. Така избягвахме побоите.

— Е, на добър час на Арчрой, той пострада повече от всички от тази работа. Чух, че освен дето изгубил колата си, магическите си бобени зърна и ранил палеца си, имал нещастието да го връхлети някакъв лунатик в пуловер от остров Феър, да му строши ръката и да нарани главата му.

Омали, който вече не ходеше облечен точно в такива дрехи, кимна болезнено.

— Благодарен съм, че моите сътрапезници в „Лебеда“ бяха дискретни по този въпрос и трябва да благодаря на добрия си приятел Джим, че ми зае за постоянно втория си костюм.

Професорът подсвирна през зъби.

— Два костюма… този Пули наистина се оказва заможен.

Омали сръбна замислен от питието си и сбърчи чело.

— Скоро ли ще свърши всичко това? — попита той. — Вижда ли се светлина в дъното на тунела?

Професорът стоеше пред отворените френски прозорци, залязващото слънце удължаваше сянката му чак до отсрещната стена на стаята.

— В действие са велики сили — каза той с отчужден глас, — а е казано: „Мелничните камъни на Бог мелят бавно, но изключително ситно.“

Ако това бе отговор на въпроса на Омали, то ирландецът не го разбра, но щом старикът се обърна гърбом, той се възползва от възможността да си налее още един много голям скоч.

— Уусаа! — Страхотен вик и стряскаща фигура, облечена в копринено кимоно, черни панталони, завързани здраво около глезените и окаляни гуменки изскочи от бараката в парцела, прелетя над високите метър и половина колчета на градинския боб с единствен скок и се приземи с оглушителен трясък върху купчина обърнати наопаки куполообразни оранжерийни капаци.

— По дяволите! — Силуетът отстъпи от руините, поправи перуката си и… Банзай! — засили се напред, демонстрира удивителна ката и заби пръстите на дясната си ръка в ръждясалата стена на бараката.

Тази фигура принадлежеше на Арчрой и той беше вече доста напреднал в овладяването на тайните на легендарния граф Данте. Територията около бараката му бе маса от струпани руини, ръчната количка бе на трески, а кофата за поливане бе напълно обезобразено кълбо от поцинкована ламарина.

Арчрой продължи напред с пружиниращата си походка в търсене на неща за разрушаване. Наръчника Димак бе отворен на страница, озаглавена „Изкуството на желязната ръка.“

— А-а-а-р-у-у-у! — Арчрой скочи във въздуха и изрита ветропоказателя от покрива на бараката на Омали, след което се приземи върху пружиниращите си крака. Засмя се високо и смехът заехтя над пустошта, отекна от стената на мисията и изчезна над главата му по посока на реката.

— Желязната ръка — рече той, — ще им покажа аз.

Беше изчел наръчника Димак от кора до кора и го бе научил наизуст. „Най-смъртоносната форма на бойно изкуство, известна на човечеството — пишеше в него, — чиито техники на брутално разкъсване, раздиране, обезобразяване и осакатяване години наред са били известни само на тибетските монаси, където те, в снежната пустош на Хималаите, са довели до съвършенство тайното изкуство Димак.“ Граф Данте бе нарушил свещената клетва на мълчание, поета във високите зали на Потала, никога да не разкрива тайната наука и бе пренесъл познанието и уменията на Запад, където само за долар и деветдесет и осем цента техниките на осакатяване и обезобразяване ставаха достъпни и за най-обикновения любител. Арчрой изпитваше вечна благодарност към графа с черната маска, най-смъртоносният човек на Земята, който сигурно живееше в страх да не би тайните пратеници на Лхаса да го открият.

Арчрой сви ръка в поза „Лапата на Черния орел“ и я стовари с все сила върху затворената с катинар врата на бараката на Омали. Конструкцията се разхвърча на всички страни и се разпръсна по земята в купчина изкривени железа, разкривайки желязната рамка и кормилото на Марчънт.

— Какъв късмет — рече Арчрой, кикотейки се безмилостно.

Вдигна стария черен велосипед от руините на бараката и го подпря на кутии със семена, които дотогава бяха избегнали разрушителното му внимание.

— Отдавна те чакаше това — каза той на Марчънт. Велосипедът го изгледа с мълчаливо презрение. — Реката те очаква, момчето ми. — Седалката на Марчънт изскърца нервно. — Но първо ще те накажа.

Арчрой улови дръжките и ги изви яростно на една страна.

— Спомняш ли как веднъж ме препъна пред входа на „Лебеда“?

Арчрой вдигна крак на равнището на главата си, завъртя се върху дясната си пета и го стовари върху задното колело на Марчънт; дузина спици излетяха във въздуха и въртейки се паднаха на седем-осем метра разстояние.

Марчънт вече бе разбрал зловещото си положение и започна отчаяно да дрънка звънчето си.

— О, не, недей.

Арчрой сграбчи с желязна хватка дразнещата го камбанка и я откъсна от мястото й. Смаза палеца й и я хвърли силно през рамо.

Звънецът излетя високо във въздуха, описа дъга и се стовари право върху главата на Джон Омали, който бе поел прекия път през парцелите към пощенската кутия на ъгъла на „Ийлинг роуд.“

— Оу! Ох! Ух! Мамка му! — изпищя Омали, улови се за хлътнатината на черепа си и заподскача от болка. Замахна с крак към нещото, което бе помислил за метеорит и погледът му спря върху него — макар и доста очукано, мигновено го разпозна като собственото си велосипедно звънче. Омали прекрати отчаяните си подскоци и насочи поглед към парцела. Необходими бяха само две секунди преди разширените му зеници да фокусират Арчрой. Момъкът бе вдигнал Марчънт високо във въздуха и го носеше към реката.

Омали си плю на петите и ги насочи към бъдещия унищожител на двуколесния му другар.

— Чакай! — извика той. — Престани! Пусни този велосипед!

Арчрой чу отчаяните викове на ирландеца и отпусна хватката си. Марчънт се прекатури в прахта и спиците му се разхвърчаха. Омали се устреми към Арчрой, върху лицето му бе изписана мрачна решителност, беше свил юмруци, а маншетите на туидовите му панталони плющяха около глезените като ветрилата на двумачтов боен кораб.

— Що за подлост е това? — изкрещя с приближаването си той.

Арчрой се обърна към него. Ръцете му изпълниха серия от светкавични движения, които бяха придружени от звуци, подобни на шума, вдиган от излитането на флотилия самолети джъмбо джет.

— Защитавай се както можеш — рече той.

Омали сграбчи счупения сап на градинска вила и докато ученикът на легендарния граф приближаваше към него като размазан образ от въртящи се юмруци, стовари сопата върху главата на разбойника с огромна сила.

Арчрой се свлече на колене, улови се за главата и застена жалостиво. Омали вдигна сапа отново, за да довърши работата си.

— Не, не — проплака Арчрой, — стига!

Омали го остави свит на кравай като ембрион и се наведе да огледа пораженията, нанесени на верния му железен жребец.

— Ще си платиш за това — рече мрачно той. — Ще трябва ново задно колело, верига, звънец и пребоядисване.

Арчрой стенеше унило.

— Как успя да ме повалиш с тази проклета сопа? — попита той. — Изчел съм наръчника от кора до кора.

Омали се ухили.

— Имах усещането, че не беше на сто процента искрен с мен, когато ти заех наръчника, затова ти дадох само том първи. А втори том се занимава с изкуството на защитата.

— Копеле!

Омали вдигна отново сопата.

— Какво каза?

— Нищо, нищо.

— Ще платиш ли за възстановяването на велосипеда ми?

— Да, да.

Омали тогава видя купчината трески и изкривени железа, останали от онова, което някога бе вторият му дом.

— И за бараката ми?

— Да, каквото кажеш.

— От основи — нови греди, а и винаги съм си мечтал за една малка веранда, където да посядам в края на летния ден.

— Ти, копе…

— Какво каза? — размаха заплашително сопата Омали.

— Нищо, нищо, остави на мен.

— Добре, сбогом тогава. Желая ти всичко най-хубаво и, моля те, предай най-добрите ми благопожелания на скъпата си съпруга.

Омали закрачи към пощенската кутия и остави майстора на железния юмрук върху прашната земя, да блъска с ръце и с крака и да ругае през здраво стиснатите си зъби.

След като писмото на Професора бе прилежно изпратено, Омали пое към „Летящия лебед.“ Вдигна поглед към пустото небе, синьо като очите на мома дъблинчанка. Всъщност той наистина би се насладил на необичайното лято, ако не бе въвлечен в тази злокобна работа. Като наближи „Лебеда“, той налетя на Норман. Беше денят, в който затваряше по-рано, и досущ като Омали, и той бе жаден за пайнт охлаждаща бира „Лардж“ и за удоволствията в салона. Двамата влязоха в бара, където ги посрещна най-необичаен спектакъл.

Капитан Карсън, когото никой не бе виждал от няколко месеца, стоеше до тезгяха, очевидно в състояние на напреднало опиянение и в твърде окаяни одеяния. Беше облечен в пижама и халат и бе заобиколен от, както изглеждаше, натрупаното му през целия живот имущество в торби и вързопи, пръснати по пода.

— Трийсет проклети години — кълнеше той, — трийсет проклети години да служа на закъсалите и на бедняците, да върша работа, достойна за Нобелова награда, без да има и едно оплакване, една дума срещу мен, и ето ме сега — изхвърлен изведнъж без пукната пара, унизен и разорен.

Омали последва Норман към лакирания барплот и момъкът поръча чифт бири „Лардж“.

— Какво става тука? — прошепна Омали на нещатния барман.

Невил дръпна дръжката на бирената помпа.

— Получил е спешни заповеди за мисията. Превръща се в църква и няма нужда от неговите услуги.

Омали, който се чувстваше доста по-смел след скорошния си сблъсък с Арчрой, се замисли дали не му бе дошло времето да повдигне въпроса за ръчната си количка, но абсолютно окаяното състояние на Капитана пропъди тези мисли от съзнанието му.

— Кой го е изхвърлил, Попечителският борд на мисията ли?

— Не, новият викарий там, някакъв абсолютен боклук, както изглежда.

Един висок боклук, помисли си Омали, де да знаеха другите истината. Ала съдбата сигурно си знаеше работата, след като Капитана би трябвало да съзнава какво прави, като допуска кукувицата в гнездото си.

— Налей му един голям ром за моя сметка — каза Омали. — Струва ми се, че се нуждае от него.

Капитана улови чашата с две ръце и я обърна наведнъж в гърлото си.

— Бог да те благослови, Омали — рече той и обърса устни с ръкава на халата си. — Ти си добър човек.

— Виждам, че времето те е подгонило — рече Джон.

— Подгонило ли ме е? Ти как мислиш, какво правя тук с тези проклети одежди, да не би да съм на маскарад?

— Е, случвало се е.

— Чуй ме. — Капитанът удари със сила празната си чаша върху тезгяха. — Онзи негодник ме прогони от дома ми, изгони мен — мен, човек, служил трийсет години на нуждаещите се и бедните, който би могъл да спечели шибаната Нобелова награда за усилията си, аз, който…

— Да, да — рече Омали. — Виждам, че си човек, който е бил жестоко измамен, но кой те постави в това ужасно положение?

— Онзи проклет папски старик, ето кой. Дойде в мисията ми като вонящ стар скитник, а виж какъв се оказа.

Невил наостри уши.

— Скитник ли каза? — попита нещатният барман. — Кога беше това?

— Преди около три месеца, почука на вратата ми, аз му предложих гостоприемството, което се очаква от мен, а трябваше да го изритам колкото е възможно по-надалеч, това трябваше да направя.

Невил се наведе по-близо до пияния капитан далечно плаване и попита:

— Как изглеждаше?

— Ужасно, мърляво, изпаднало, зло същество, дрипаво като шофьор на такси от Кайро.

— И тук ли е той сега? — продължи Невил.

— Ами… — Капитана се поколеба, залюля се, неустойчив в чехлите си и се улови за барплота. — Може да се каже, че е тук, а може да се каже, че не е. Беше по-дребен, когато пристигна — Капитана посочи гърдите си, сиреч дотам стигал скитникът. — Дребен беше, но сега е огромен, грамаден проклет негодник, дано зло го порази. — Ръката му се издигна високо над главата, а погледите на насъбралата се компания проследиха движението й.

— О, я се махай оттук — рече Невил и се зае отново с полирането на халбите си. — Никой не може да порасне толкова за няколко месеца.

— Аз ли пък не знам, бе — изкрещя Капитана и строши чашата си върху барплота. — Тъкмо аз трябва да знам, нали аз го храних, чистих му, метох му, отнасях се с него като към някакъв Господ Бог през всичките тези месеци. Държеше ме като корабен плъх, попаднал в капан, никой не може да се възправи срещу него, но сега съм вече навън, изритан от моята мисия, и аз ще го довърша, ще кажа всичко, което знам, нещата, които е сторил, нещата които накара мен да сторя…

Гласът му притихна, а очите му се изцъклиха.

— Да? — рече Омали. — Какво си сторил?

Капитан Карсън не промълви и дума. Невил, който се бе прикрил зад тезгяха, се надигна отново, размахал боздугана си.

— Марш навън! — изкрещя той. — Отстранен си от този бар.

Старикът не премигна. Устата му бе отворена, сякаш искаше да произнесе някаква дума, но тя така и не излетя от устните му.

— Какво му стана? — рече Невил. — Не е умрял, нали?

Омали приближи бавно облечената в халат парализирана фигура. Щракна с пръсти и размаха ръце пред отворените очи. Но Капитанът не искаше да помръдне, беше като замръзнал на мястото си. Онези пиячи, които досега бяха правили вяли опити да се разговорят насаме или да прелистят спортната преса, сега също бавно приближиха да погледнат странната „жива картина.“ Започнаха да валят предложения.

— Запали запалка пред очите му, това ги стряска.

— Кофа вода, ето какво ви трябва.

— Кубче лед във врата му.

— Опитайте да вземете портфейла му, това ще го събуди.

Омали подаде празна винена чаша към устните на Капитана. Завъртя я между пръстите си и после я огледа на светлината.

— Престанал е да диша — обяви той. — Нашият човек е мъртъв.

— Махнете го от тук — изписка Невил и се прехвърли през барплота. — Не искам трупове в бара си.

— По-бързо тогава — каза Омали — помогни ми да го изнесем на слънце, може би там ще успеем да го съживим.

Омали хвана Капитана под мишници, а Невил се опита да повдигне обутите му с чехли крака. Онова, което последва, бе дори още по-чудно от случилото се дотогава. Старикът не помръдваше; сякаш бе залепен за пода на салона. Омали не можеше да помръдне старите и увиснали рамене и на един сантиметър, а Невил издаде едно „Ох!“ и се изправи, уловил се за кръста.

Няколко мъже пристъпиха напред и се опитаха да разклатят и да дръпнат Капитана, но той не искаше да помръдне — нито със стъпка, нито със сантиметър, нито на йота.

— Направете нещо — пискаше ужасен Невил, — той не може да остане тук завинаги да ме зяпа, в тази жега ще се разложи, ще съсипе бизнеса ми, да имаш труп в салона на бара си е лоша поличба.

Омали побутна с пръст халата на Капитана.

— Той май се вкочанява — рече Джон, — материалът на халата му тук е корав като дъска, не може да се помръдне.

— Не ме интересува! — Невил вече започваше да се паникьосва. — Не може да остане тук, изкарайте го. Изкарайте го навън!

Омали се върна до бара и взе чашата си, докато останалите се скупчиха около Капитана.

— Това със сигурност е най-странното нещо, което съм виждал — рече той. — И то може да направи човек прочут.

Мозъкът на Омали изведнъж защрака. От тази работа можеха да се изкарат добри парици, това бе ясно. Той надигна халбата си с „Лардж“ и пое към вратата, но нещатният барман бе очаквал това и с боздуган в ръка бе препречил пътя на ирландеца към изхода.

— О, не, няма да го направиш — рече той.

Омали започна да го убеждава:

— Хайде, Нев — рече той, — не можем да направим нищо повече за него сега и определено не можем да го игнорираме. Не можеш да му метнеш една покривка върху главата и да се преструваш, че е купчина сандвичи със сирене.

— Никаква публичност — рече Невил и размаха ръце, — щял съм да се прочуя, а? Това може да ме разори. „Вкочанен труп в салона на бар — скандал“, мога да си представя заглавията. (Което можеше и Омали, но би формулирал по-добре заглавието.) Ще кажат, че е от бирата, или че съм го отровил, или Бог знае какво още. Пивоварната ще се стовари отгоре ми като тон червени тухли, точно това ще е поводът, който им трябва.

Омали сви рамене и рече:

— Добре, няма да казвам нищо, но за тези там — той посочи през рамо — не мога да гарантирам.

— Ами да ги пускаме навън, направи нещо, спри ги, отстрани ги от него.

— Кое от всичките неща искаш да направя първо?

— Последното.

— Добре — рече Омали, стисна брадичката си между палеца и показалеца и се замисли за миг. — Само ме подкрепяй, каквото и да кажа. — Пое дълбоко дъх и се мушна в средата на тълпата. — Никой да не го докосва — извика, — за Бога, не го докосвайте. — Пръстите, които опипваха Капитана, се отдръпнаха мигновено. — Кой го е докосвал?! — попита загрижено Омали. — Кой от вас?

Последва доста въртене и мрънкане.

— Всички сме го пипали — отвърна гузно някой.

— О, не! — Омали се улови за челото в жест на огромно отчаяние.

— Какво му има? — попита някой. — Хайде, Омали, изплюй камъчето.

Омали се подпря на тезгяха и рече тежко:

— Това е Зловонния синдром… Замразената смърт!

Невил кимаше трезво.

— Чувал съм за това — рече той. — Когато служих в Бирма, един колега го улови, страхотна смърт.

Някой от тълпата, защото в тълпата винаги ще се намери някой, рече:

— Така е, и един мой набор го хвана.

Омали удари с юмрук по тезгяха.

— Какъв глупак! — рече той. — Какъв глупак съм, само ако го бях разбрал по-скоро.

— Заразно ли е? — попита някой.

— Заразно ли? — Омали се изсмя театрално. — Заразно… повече от чумата. Ще трябва да влезем в карантина. Затвори вратата, Невил.

Невил отиде до вратата и спусна бронзовите резета.

— Но за колко време? — попита един посетител, чиято съпруга вече бе сервирала вечерята.

Омали погледна към Невил.

— Два дни? — попита той.

— Двайсет и четири часа — отвърна Невил. — Дванайсет, ако времето се задържи такова.

— И въпреки всичко — ухили се Омали, — трябва да гледаме на нещата и откъм хубавата им страна. Той определено ще охлажда бара, все едно сме отворили вратите на хладилника.

— О, така е — рече без особен ентусиазъм Невил, — по-добре е, отколкото да окача надпис: „Летящия лебед“ ви приветства с добре дошли. Отпуснете се в мъртвешката хладина на салона.

Омали огледа върха на показалеца си. Имаше неприятна пришка, която ирландецът определи като последица от измръзване.

— Ако се вкочани още повече, ще можем да го разтрошим с чук и да изметем останките му на улицата.

Посетителите на „Лебеда“, около десетима на брой в добавка към Омали, Норман, който не бе проронил и дума, откакто бе влязъл в бара, и Невил, му показаха най-неприлична комбинация от пръсти и започнаха да се оттеглят към стените и към най-далечните ъгли. Повечето разглеждаха пръстите си и им духаха, някои вече бяха започнали да треперят. Омали знаеше колко лесно можеше да избухне масовата истерия и се питаше дали бе постъпил мъдро с разпространяването на небивалиците си. Но какво се бе случило с Капитана? Ясно бе, че това не беше естествено заболяване, то трябваше да е дело на разбойника, който сам се именуваше като папа Александър VI. Очевидно силата му можеше да въздейства и от значително разстояние.

Невил взе една покривка за маса и покри Капитана с нея. И той си остана там, по средата на бара, досущ като изкуствен манекен на витрината на магазин, очакващ смяна на дрехите си.

— Ако ми помогнеш да го изхвърлим, това ще е от полза и за двама ни — каза Невил.

Омали разклати празната си халба.

— Ще трябва да се заема сериозно с проблема, сигурен съм, че ще намерим изход от ситуацията, ама цялата тази работа ще изисква бая пиене.

Невил сграбчи празната му халба и я напълни.

— Ако можеш да ме отървеш от това нещо — рече той — може и да си помисля да ти отпусна за в бъдеще известен кредит.

Омали повдигна тъмните си вежди.

— Ще отделя на въпроса необходимото внимание — рече той и се върна на една странична маса.

Мина известно време. Трупът, въпреки нежеланото си присъствие, излъчваше приятна хладина в атмосферата на бара, макар че никой не оценяваше това. Към три часа, когато барът трябваше да затвори, в него се възцари опасна тишина. От време на време, по един или по двама, поставените под карантина посетители отиваха до бара, като заобикаляха отдалеч Капитана, и поръчваха питиета, чието сервиране те смятаха за свое основно човешко право. Невил, макар и човек, който бе противник на пиенето извън позволените часове, не можеше да направи нищо друго, освен да изпълни желанията им.

Имаше няколко безуспешни опита да се организира малко хорово пеене, но Невил ги пресече в зародиш от страх, че ще мине някой обхождащ района си полицай. Двамина юначаги от постоянното присъствие наченаха игра на дартс. Имаше няколко опита да се стигне до телефона на кръчмата, но Невил бе наложил вето на използването му въз основа на това, че безотговорни разговори18 могат да костват човешки животи.

— Измисли ли вече нещо, Джон? — попита той, докато сервираше на ирландеца поредната халба бира.

— Питах се дали не можем да изрежем с трион тази част от пода, върху която стои и да го метнем в избата, така, ако не можем изобщо да се отървем от него, поне няма да е пред очите ни, а и ако остане завинаги в ледения си пашкул, ще направи чудеса за запазването на резервните ти запаси.

Невил поклати глава.

— В никакъв случай, нямам никакво желание да се срещам с него всеки път, когато сляза долу да сменя някое буре.

— Добре, де, добре, това беше просто едно предложение.

Към девет часа народът, вече изключително пиян и изгладнял до смърт, започна лека-полека да се чумери. Чу се ропот, че цялата тази работа била постановка и че Омали и Невил се били сговорили да измъкнат от играчите изкараните им с тежък труд пенита. В ъгъла двама бивши затворници формираха комитет за бягство.

Тогава, малко след десет часа, един от затворниците се прехвърли през оградата. Бе прекарал в тоалетната повече от двете отредени му минути и когато Невил отиде да провери, от него нямаше и следа.

— Прехвърлил се е през големия покрив — рече задъхан нещатният барман, когато се върна в салона — скочил е в страничната уличка и дим да го няма.

— Кой бе той? — попита Омали.

— Рег Уотис, от кооперацията.

— Не се безпокой тогава.

— Да не се безпокоя ли? Сигурно се майтапиш.

— Слушай — рече Омали, — познавам жена му и ако той се опита да се оправдава с някакви си вкочанени трупове в „Летящия лебед“, онази добра жена бързо-бързо ще го изповяда. Хрумна ми, че можем да ги пуснем да избягат. Ако проговорят, и без друго никой няма да им повярва.

— Но те винаги могат да се върнат тук и да докажат приказките си.

— Няма кой знае какви възможности това да стане, нали така?

— Е, какво ще правим?

— Предлагам аз и ти да се оттеглим в покоите ти и да им дадем възможността да избягат.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — рече Невил и удари с боздугана си по барплота. — Омали и аз имаме една неотложна работа горе — обяви той. — Няма да се бавим много и разчитам на вашата честна дума да не напускате заведението.

Разговорите секнаха, погледите на посетителите щъкаха от Омали към Невил, а после — към заключената врата, и отново — към Невил.

— Кълнем се — отвърнаха те в суматоха от кръстене и скаутски отдавания на чест.

Омали извика с пръст Норман.

— Можеш да дойдеш и ти, без друго подслуша всичко.

Тримата излязоха от бара и се заизкачваха по стълбите към спалнята на Невил.

— И сега какво? — попита нещатният барман.

— Ще изчакаме. Държиш ли още запаси от скоч в гардероба си?

Невил кимна уморено.

— Ама и ти никога не си оставяш магарето в калта, а, Джон?

Отдолу, откъм салона долетя неочакваният шум от отваряни резета, последван от тропота на припкащи стъпки. Невил, който бе донесъл бутилката, отново я запуши.

— Е, това вече няма да ни трябва, нали?

Омали повдигна вежди.

— И защо не?

— Ами, те си заминаха, нали?

— Да, и какво от това?

— Значи можем да слезем и да се отървем от Капитана.

— А, така ли, и като как ще го сторим?

Невил, който дотогава седеше на ръба на леглото си, се надигна и размаха бутилката с уиски.

— Значи това бе предателство, така ли, Омали? — изрева той. — Нямал си никакво намерение да се отървем от него.

— Аз ли? Не. — Изражението на Омали бе смесица от веселост и обидена невинност. — Не можем да направим нищо, той е залепен към пода по най-неподвижен начин. Ако бях човек, изкушен от научната фантастика, бих рекъл, че е обграден от извънземно силово поле.

Невил отново поклати бутилката си към Омали.

— Не ми пробутвай подобни глупости, настоявам веднага да действаш, да предприемеш нещо.

— Ще ти бъда много благодарен, ако ми отпуснеш минутка-две да ти обясня нещата.

Невил извади часовника си.

— Две минути — рече той, — а след това ще похабя тази бутилка върху главата ти.

— Осъждам подобни загуби — каза Джон, — затова ще се старая да говоря бързо.

— Остават минута и петдесет и три секунди — рече Невил.

Джон се успокои и каза:

— След като и двамата видяхме какво се случи с Капитана, не смятам да те поучавам за това, каква абсолютно необяснима аномалия бе всичко. Ясно бе, че не е дело на смъртен, нито е някакво природно бедствие, поне аз не съм чувал за подобни неща.

— Това е Зловонния синдром — рече Норман.

— Млъкни, Норман — сопна се Невил.

— Причината, според мен — каза Омали, — беше да се затвори устата на Капитана. Той тъкмо бе готов да изпее всичко, което се е случвало в мисията, и затова му бе запушена устата.

Невил се почеса по намазания си с брилянтин скалп.

— Добре — рече той, — но какво ще правим с него, не можем да го оставим там завинаги.

— Не, нито пък могат те. Сега, искам да ви кажа, че чух някои предположения, изложени от професор Слокъм.

Невил кимна:

— Добър и достоен човек.

— Точно така, та той смята, че сред нас напоследък се е появил индивид, който може да влияе върху законите на шанса и вероятностите, за да постигне целите си. Този индивид в момента се е укрил в Морската мисия и нарича себе си папа Александър VI. Аз смятам, че той е виновен за случилото се с Капитана, освен това мисля, че не може да си позволи да бъде замесен и ето защо ще уреди отърваването от същия.

— Надхвърли двете минути — каза Невил, — но ако всичко е така, както казваш, ще ти трябва много време да обясниш някои неща, които ме озадачават вече няколко месеца. Говорил ли съм с тебе за шестото чувство?

— Много пъти — отвърна Омали, — много, много пъти, но ако искаш отново да ми разкажеш, предлагам да го сториш на чаша-две скоч.

— Разбира се.

— А мога ли да предложа да водим непрекъснато наблюдение на пътя?

— Аз ще се заема с това — рече Норман, — защото и без друго имам малко да казвам или правя с тази глава.

Нощта се спусна. Почти изведнъж небето се превърна в черен покров за зрелищните пиротехнически изпълнения на светкавиците. Светлините в бара бяха изгасени и вкочаненият Капитан стоеше призрачно и гротескно, покрит с ленена покривка. Норман стоеше на прозореца на Невил и гледаше „Ийлинг роуд“, а Омали наля последните капки скоч в чашата си. Невил вдигна часовника си към мъждивата светлина. Ярка светкавица освети циферблата.

— Вече е почти полунощ — каза той. — Колко още ще чакаме?

Часовникът „Гинес“ удари безшумно дванайсет долу в бара, а в стаята на Невил, Норман каза изведнъж:

— Вижте, какво е това?

Джон и Невил отидоха при него до прозореца.

— Долу, при кръчмата на Джак Лейн — рече Норман. — Виждате ли, че приближава.

Откъм реката, движейки се безшумно на осемте си колела, приближаваше огромен катраненочерен камион. Нито един от тримата не бе виждал подобно возило, защото то нямаше фарове, матовата му повърхност отразяваше светлината от уличните лампи, които светеха от двете му страни. Не се виждаше предно стъкло, нито процепи, които да загатват за врати или вентилационни отвори. Приличаше на гигантски калъп. Спря пред „Летящия лебед.“

Омали протегна врат да го разгледа, но стряхата на триъгълния покрив скриваше мистериозното возило. Познатото изскърцване на входната врата обаче съобщи на тримата, че някой бе влязъл в бара.

— Ами сега какво ще правим? — попита Невил — Онзи там, долу, може да пребърка и касата.

— Слез долу тогава — рече Омали, — и му го кажи.

Нещатният барман направи няколко крачки към вратата, но спря.

— Май ще е най-добре да не го правя, а?

— И аз мисля, че ще е най-добре — отвърна Омали.

Вратата на бара изскърца отново и след малко Норман се обади от прозореца:

— Тръгва си.

Тримата видяха как дяволският черен камион излезе отново на улицата, мина по железопътния мост и изчезна покрай футболното игрище.

Тримата се спуснаха заедно по стълбите. Барът бе празен, осветен само от слабата светлина, идваща от улицата. С пристигането на големия камион светкавиците бяха прекратили бесния си танц и нощта отново бе ясна и тиха. На пода, в средата на салона, лежеше на купчинка бялата ленена покривка за маса. Невил включи осветлението на бара. Норман вдигна покривката. Разтвори я пред себе си, нададе ужасен вик и я пусна на пода. Омали се наведе да я вземе и я вдигна към светлината. Върху плата се виждаше нещо, което приличаше на негативно фотографско изображение. Беше ясно и кафеникаво като графика в цвят сепия и представляваше лицето на капитан Карсън.

— Ето — рече Омали на нещатния барман, — сега имаш какво да закачиш зад бара си. Брентфордската плащеница.