Антипапата

3

Никой не би могъл да обвини съпруга на Пег от книжарницата, че е тъп. Жена му, когато клиентите я питаха за последното му начинание, полагаше длани върху необикновените си бедра и казваше: „Тук никога не скучаем, нали?“ Риторичният въпрос караше повечето хора да се подвоумят какво да отговорят, затова любезната душица добавяше: „Човек трябва да се посмее, нали?“, при което обикновено следваше отговор, или пък „Животът е страхотен, ако човек не се разхлаби“, при което отговор не следваше.

Мъжът й обаче избягваше подобни баналности и предпочиташе по време на интензивна мозъчна активност да се изразява предимно чрез поговорки. В случай, че велосипедът му изчезнеше за тринайсети път от определеното му място пред каучуковата фабрика, го чуваха да мърмори: „Времето лекува.“ А през онова особено горещо лято, когато някой бе подпалил пълзящия фасул в парцела му — „Всяко зло за добро.“

Поговорките на Норман никога не подхождаха на ситуацията, за която се отнасяха, ала по някакъв странен начин изглежда му помагаха да намери решение на изключително тъпи проблеми. Това му придаваше излъчването на мистик, поради което пияниците постоянно го търсеха за съвет. Неговите „начинания“, както ги наричаха, никога не бяха лишени от интерес. Например — „Прецапването до Франция“, което започна, както множество приказки имат навика да започват, един ден по обедно време в салона на „Летящия лебед.“

— Напоследък много се говори за преплувалите Ламанша — бе казал Омали, колкото да поддържа разговора, докато прелистваше броя на „Брентфорд мъркюри.“ — Казват, че горките хорица изгубвали почти по петнайсетина кила от плуването. — След последвалото умно кимане, Омали продължи: — Но в тази работа сигурно има големи пари, ако човек реши да я погледне от тази страна.

Норман, който слушаше и в момента се намираше между две начинания, изведнъж бе обзет от силно съжаление, че никога не се бе научил да плува.

— Не по врат, ами по шия — рече той, което накара мнозина да заподозрат, че имаше някаква нова идея.

— Ти не можеш да плуваш, нали, Норман? — попита проницателният Омали, усетил във въздуха мириса на пари.

— За съжаление, не — отвърна Норман, — но мога да прецапвам.

И след тези многозначителни думи той излезе от бирарията.

Няколко седмици след това за Норман не се чу нищо, а жена му отговаряше на постоянните въпроси на Омали с „Човек винаги има някаква цел“ или „Светът може да бъде устроен по най-различен начин.“

Ирландецът почти беше изгубил надежда, когато зърна една кратка дописка на вътрешна страница в „Брентфорд мъркюри“: „Местен жител ще прецапва Ламанша.“ Омали прочете дългия само един абзац текст веднъж, след това още веднъж — по-бавно; а накрая, решил, че нещо не е доразбрал, го подложи на задълбочен анализ дума по дума.

Норман Хартнъл, майстор в местната фабрика за каучукови изделия (да не се бърка с другия Норман Хартнъл), заяви вчера в ексклузивно интервю за „Мъркюри“, че има намерението в близкото бъдеще да конструира специален морски апарат, чрез който да стане първият човек, прецапал от Англия до Франция. Господин Хартнъл (да не се бърка с другия Норман Хартнъл) заяви в ексклузивното си интервю пред „Мъркюри“ в отговор на въпроса за причината, породила идеята му: „Много приказки — на бунището.“ Господин Хартнъл е на 43 години.

— Какъв друг Норман Хартнъл? — запита се Джон Омали, чиито познания по модата се заключаваха в това непрекъснато да напъхва ризата в панталона си, независимо дали носеше сако или не. Още не се чуваше нищо за Норман, затова Омали дори си направи труда да звъни всекидневно в редакцията на „Брентфорд мъркюри“ за новини. Той не беше човек, когото лесно могат да излъжат за пари, и колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждаваше, че каквито и планове да се крояха в тъпия череп на Норман, той, Омали, заслужаваше поне част от приходите, които щяха да дойдат от тяхното осъществяване.

— Аз прочетох онова за преплуването на Ламанша, от което започна всичко, нали така? — попита той.

Присъстващите в бара закимаха сериозно.

— Имаш моралното право — каза Невил.

— Трябва да сключите договор — добави Джим Пули.

— Той ти е длъжник — рече Арчрой.

Онази събота вестник „Брентфорд мъркюри“, който от няколко дни отказваше телефонните разговори на Джон Омали за своя сметка, обяви с тлъст и впечатляващ шрифт: „ПРЕЦАПВАЧЪТ ОТ БРЕНТФОРД ОБЯВЯВА ДЕНЯ.“ Омали зърна това сепващо заглавие иззад рамото на собственика на вестника и ахна, сякаш не можеше да повярва на очите си. „Ще обявява деня и още не ме е включил в тази работа!“

— Моля? — рече непознатият.

— Билети, моля — извика кондукторът на автобуса.

Омали, който стискаше в ръка толкова пари, колкото да си плати билета, или да си купи вестник „Брентфорд мъркюри“, извика:

— Спрете онова куче — и скочи от автобуса на първия светофар.

Седнал на излъсканата пейка пред библиотеката „Мемориъл“, той разгърна вестника. Под заглавието имаше снимка на Норман, противно ухилен, а под нея бе изписан текстът: „Всички пътища водят към Рим, казва смелият брентфордец.“

Омали зачете дописката абзац по абзац, като отчаяно търсеше да се захване за нещо съществено, което би довело до правни последици. Да, смелият брентфордец от месеци работел върху някакъв морски апарат, подходящ за изискванията му. Направил няколко неуспешни опита (Омали повдигна вежди при тази информация). Определил точния си курс чрез внимателно проучване на крайбрежната топография и подводните карти, които му заел Кралският морски музей. Взел под внимание пролетните приливи и отливи, теченията, промените в посоката на вятъра и дори рибните стада, които би могъл да срещне по пътя си. Бил сигурен в успеха. Получил картбланш от Кралския военноморски флот, който се съгласил да го ескортира с вертолет и торпеден катер, както и да поддържа връзка с него чрез някакви усъвършенствани и свръхсекретни уреди, които Норман се съгласил най-любезно да тества за флота по време на прецапването си до отсрещния бряг.

Смятало се, че това прекосяване ще постави началото на нова ера в международния транспорт. Задавал се истински златен век и без съмнение държателят на патента за тези водни крачни приспособления седеше буквално върху (или по-скоро в) баснословна златна мина, да не говорим за мястото му в историята. Омали изстена: „Баснословна златна мина“, този израз му хареса. Колкото повече четеше, толкова по-малко му се нравеше прочетеното и толкова по-измамен и по-яростен се чувстваше. Разходката през Ламанша бе планирана за следващата събота; щяха да я отразяват и двата телевизионни канала, а „Спортен свят“ щеше да я предава на живо. Същата вечер Норман щеше да гостува в шоуто на Ръсел Харти.

Омали накъса вестника на малки парченца и ги пръсна във всички посоки.

Разстоянието между библиотеката и книжарницата на Пег не е голямо, достатъчно е само човек да завие надясно по „Бремър роуд“, точно до футболното игрище, после наляво по булевард „Мейфкинг“ и пак наляво — по „Олбъни роуд“ и „Ийлинг роуд.“ Джон Омали взе това разстояние за време, което би накарало Роджър Банистър да окачи шпайковете си на стената. Спря се задъхан пред вратата и се опита да се успокои.

От магазина излязоха двамина пенсионери.

„Баснословна златна мина“ — каза единият, „Място в историята“ — рече другият.

Омали се опита да влезе, но за свое учудване установи, че обикновено празното и потънало в прах помещение бе придобило весел и тържествуващ вид и преуспяваше, ако се съди по броя на клиентите. Над вратата висеше знаме, а на витрината бе провесен изрисуван върху ролка тоалетна хартия надпис „На добър час, Норман“. На самата витрина, лишена от вечните цигари „Уудбайн“ (Орлов нокът), сега блестеше със снимки на кръстосвачи от Кралските ВМС и пощенски картички на капитан Уеб. „Продават се сувенирни панталони за пресичането на протока“ пишеше върху една от табелите. „Бутилирана вода от протока“ — бе написано върху друга. Под тях бяха изложени морски раковини и няколко буркана, очевидно пълни с морска вода, „бутилирана от самия Прецапвач“ с цена по една кинта на буркан.

Омали направи нов опит да влезе, но отново пътят му се оказа препречен, този път от няколко ученички, навлекли тениски с надпис „Норман прецапва, Окей.“

„Какво означава всичко това?“ мърмореше си под носа ирландецът, докато се опитваше да си пробие път напред. Над главите на тълпата можа да види, че Пег бе наела допълнително две щандистки. Гаргантюанските й форми, обгърнати от фланелка е големината на алпийска палатка и с надпис „Норман прецапва, Окей“, се виждаха да разнасят снопове от броеве на „Брентфорд мъркюри“ върху тезгяха и да раздават сувенирни книжни въртележки и флагчета на всички клиенти. Касовият апарат звънеше непрекъснато като алармата на пожарна кола. От Норман обаче нямаше и следа. Омали се промъкна по-близо до тезгяха и направи известни опити да привлече вниманието на Пег.

— Куклите „Норман“ са по четири лири, мила — чу я той да казва. — Да, точно така, ако вземете три, ще ви струва десетачка.

Омали се улови за тезгяха, за да не падне.

— Пег… — заекна той. — Пег.

Пег най-сетне забеляза потресения ирландец.

— Изчакай малко Джон, мили, ей сега ще дойда — рече тя. — Да, мила, бутилираната вода от протока може да се вземе и за износ на едро.

В зачервените очи на Омали започна да се появява пословичната светлина в края на тунела, за която Норман без съмнение бе загатнал в някой от своите мигове на неадекватност.

— Мога ли да разменя някоя дума с Норман, Пег, моля те? — попита той.

— В момента е на конференция с представители на пресата, преди да започне принудителна ламаична медитация, която му е необходима, за да постигне правилното космическо състояние, за да успее в прецапването си — рече неочаквано проникновената Пег.

Омали кимна замислено.

— Не ще и дума, че нито ще се покаже, нито ще покаже вече легендарните си крачни приспособления преди голямото събитие.

— Малко вероятно е, мили — рече Пег, след което додаде: — Извини ме за миг. Да, мога да ви направя отстъпка на едро за тези зелени шапки с надпис „Прецапването срещу нацистите“, ако искате да сключим договор за филмовите права.

Омали се измъкна тихомълком от магазина и пое към „Летящия лебед.“ Не обърна внимание на флага с надпис „Прецапване за слава на Британия“, което висеше над бара, както и на кутията за дарения за „Военноинвалидите прецапвачи“, която Пули раздруса под носа му. Поръча си халба „Лардж.“

— Отнеха ми с измама мястото в историята — каза той на Невил.

— Обикновена „Лардж“ ли искаш, или „Юбилейната бира на Прецапвача“? — попита нещатният барман. — Само дето пивоварната надцени търсенето и ми се налага да моля хората да си вземат от новата.

Един поглед върху застрашителното изражение на Омали бе достатъчен за Невил да влезе в релсите. Наточи на Омали една халба от обичайната за него бира и привлече вниманието на ирландеца към фигурата в бял комбинезон, която човъркаше старинния джубокс.

— И него го пратиха от пивоварната, казаха, че сме имали нужда от няколко подходящи за случая мелодии и така, плюс допълнителните продажби, които кръчмата щяла да направи, щели да оценят високо усилията ни да се присъединим към празненствата.

Омали вдигна въпросително вежда, докато поглеждаше към древната машина.

— Искаш да кажеш, че машината работи? Беше споменал, струва ми се, че не може да се поправи.

— Подозирам, че на онзи няма да му отнеме много време, за да открие, че й липсва само един бушон.

Върху лицето на Омали се изписа необичайно гузно изражение.

— Видях комплекта от плочи, който възнамерява да сложи — рече сериозно Невил. — И се боя, че е по-тъжен и от онзи, от който ти така дълго пази ушите ни.

— Предполагам, че ще има морски привкус.

— Работата не е само в морските песнички.

— Сигурно ще я има и „Корабът на негово величество «Пайнафор»“, нали?

— И нея.

— Мисля си — рече Омали, без изобщо да му се говори, даже да си поеме дъх, — дано в джубокса да няма някое и друго парче на „Норман Хартнъл сингърс“ или на „Норм и прецапвачите.“

— На теб определено ти идват мигове на редки психични предчувствия — каза нещатният барман.

В този момент се състоя събитие, надхвърлящо всякаква реалност, за което в „Летящия лебед“ още се говори. Джон Омали, редовен пияч в заведението в продължение на петнайсет дълги години, се изправи от стола си и остави недокосната цяла половинлитрова халба от най-добрата бира на кръчмата, поръчана и платена от самия него. Нали разбирате — нямаше дупка в дъното на халбата му, нито в нея бе изтърсена пепел от пура след напрегнат двубой на дартс, а ставаше дума за недокоснат, девствен пайнт от онази благотворна и животворна напитка, тъй обичана от пияниците в цели пет околни графства.

Някои казват, че през следващите месеци Джон Омали се присъединил към Ордена на трапистите, други твърдят, че по онова време временно се бил записал в Чуждестранния легион. А трети пък намекват, че ирландецът бил усвоил, благодарение на опита на предишни поколения, някаква форма на забавен живот, високо ценена от древните за целите на зимния сън по време на повсеместен глад. Какъвто и да бе случаят, господин Омали изчезна от Брентфорд, оставяйки подире си вакуум, който никой не можеше да запълни. Трудно бе да се запълни загубата му в бара на „Летящия лебед“, времето сякаш спря между стените. Пули заприлича на капчук, виснал сам до бара, пиеше в мълчание и извършваше само онези движения, които са породени от нуждата.

Ами какво да кажем за Норман Хартнъл (да не се бърка с другия Норман Хартнъл)? Както вече споменахме, начинанията на Норман бяха характерни с това, че имаха тенденцията да са все на ръба на чудатостта. А поредното, най-новото, пък бе надхвърлило всички граници на нормалното. Когато Пег бе изрекла надутото си изявление за пресконференциите на мъжа си и за склонността му към ламаична медитация, може да се каже, без да изпадаме в противоречия, че дебеланката просто се бе попрефърцунила с метафорични хвалби. Норман, който бе безвреден по природа, макар и екстравагантен на думи, най-сетне бе попаднал право в ръчичките на онази неуравновесена и винаги готова да затвори очите си дебелана. Тя бе наблюдавала нощ подир нощ експериментите с надуваеми гумени обувки, с осигуряващо плаваемост бельо и с кокилите му. Беше наблюдавала как непрекъснато изчезваше в тъмните води на канала Гранд Юниън, само за да се появи отново и отново, зареден с още по-голям ентусиазъм. Едва при последния му „полуфинален“ опит тя осъзна безсмислието на стремежите му; и ако можеше да се припечели нещо от всичко това, тогава тя трябваше да го стори.

Тъй като бе два пъти по-тежка от съпруга си, за нея бе проста работа една тъмна вечер да го усмири и да го настани във въглищната изба, където, ако изключим постоянното схващане и обезпокоителните набези на любопитни гризачи, той бе в идеално положение да се отдаде на ламаичната си медитация, щом това бе желанието му.

Дългосрочната прелюбодейска връзка, която Пег имаше с редактора на „Брентфорд мъркюри“ бе достатъчна, за да реши съдбата на Норман. Когато полицията, след множество телефонни обаждания от граждани, неполучили вестниците и пакетчетата си цигари, нахлу в книжарницата на Пег, намериха завързания, със запушена уста прословут Прецапвач на протока. Примигващ на слънчевата светлина, той изглежда не бе в състояние да отговори на питанията на различните телевизионни компании, вестникарски синдикати и чуждестранни информационни агенции, всяка от които бе платила голяма сума пари в брой за изключителните права по отразяването на прецапването на океана. Зададени бяха много въпроси, но малко получиха отговор.

Пег бе духнала окончателно и безвъзвратно със своя вестникар и никога повече нямаше да чуят нещо за нея. Норман просто сви рамене и обяви:

— Търкалящият се камък мъх не лови, а сговорна дружина планина повдига.

Тези пословични и космични истини не означаваха нищо за сметките на кредиторите, които всеки ден обсаждаха книжарницата, но тъй като Норман не носеше никаква правна отговорност, а жена му бе подписвала всички договори, не можеше да бъде сторено почти нищо.

Освен Пег и любовникът й, някоя пара успяха да изкарат и други хора; Джим Пули успешно бе размахвал кутията под достатъчно носове, за да купи на Омали няколко пайнта утешение след завръщането му.

Невил изпита големи затруднения да продаде „Юбилейната бира на Прецапвача“, която се купуваше само от гръмогласни хора с извратено чувство за хумор. Въпрос на късмет беше, че едно случайно събитие — нощ, изпълнена със силен дъжд, — спаси положението, като отми етикетите на „Юбилейната“ от бутилките, за да се разбере, че те съдържаха най-обикновена тъмна бира.

Норман изглеждаше необичайно равнодушен към всичко случило се, като се има предвид, че жена му го бе оставила без пукната пара. Може би от значение се оказа и фактът, че го бе лишила и от себе си. Навярно той още тайничко лелееше идеята да прецапа до Франция и единствено принципът му забраняваше да сподели тази информация с някого другиго. И все пак както се изрази Джим Пули, „Времето и приливът очакват Норман.“