Антипапата

7

Като основател и единствен член на дружеството от Брентфорд и Западен Лондон „Куха земя“, Соуп Дистант реши, че е крайно време да изясни твърдо нещата.

— Напоследък се говори много и се разпространяват най-противоречиви сведения за пристигането на някакво необикновено същество по нашите улици — обяви той пред съботната обедна тълпа в „Лебеда.“

Невил кимна замислено. Скитникът се бе превърнал до голяма степен в единствената тема за разговор в градчето вече почти цял месец, макар че за последен път бе забелязан преди повече от две седмици.

— Знам, че всички разбирате кого имам предвид — продължи Соуп.

Онези, които разбираха, кимнаха. Онези, които разбираха, но нямаха никакво желание да изслушат поредната безкрайна философия на Соуп за обитателите на вътрешния свят, изведнъж засилиха интереса си към дъната на халбите си.

— Преобладават спекулациите — продължи отново Соуп, — но досега пазех мнението си за себе си, докато фалшивите пророци измежду вас спориха до изнемогване. А сега и само сега съм готов да ви съобщя единствената и несъмнена космическа истина.

Омали изстена.

— Имах на времето един чичо — рече той с надеждата да смени темата, — който глътна топка за голф, помислил я за яйце на калугерица.

— Не думай — каза Стария Пийт, който мразеше Соуп Дистант и „проклетите му тъпи идеи.“ — И какво стана с чичо ти?

— Почувства се малко зле — отвърна ирландецът.

— Няма по-глухи от онези, които не искат да чуят — каза Соуп.

— Хей, хайде, успокойте се — намеси се Норман.

— Колко пъти съм ви предлагал за разискване моите теории относно долните земи и техните вътрешноземни обитатели и колко пъти съм ви предлагал неоспорими доказателства за тяхното съществуване, само за да се превърна в прицел на насмешките и гаврите на онези псевдоинтелектуалци, сгушили се в креслата си на овластени, изникнали като плесен върху гниещия труп на нашето днешно общество?

— Много пъти — рече Омали. — Страшно много пъти.

— Слушай — Соуп изтрака възбудено с халбата си по барплота. — Знам всичко за възгледите по въпроса, ти си филистимлянин.

— Протестирам — каза Джон. — Аз съм от юга.

— Под повърхността на планетата — продължи Соуп с благоговеен тон, — се намира обширната и красива земя на Агарта и в това потънало царство в самия център на планетата е Шамбала, столицата на Земята. Там в невъобразим блясък живее Ригденджиепо, Цар на Света, чиито емисари, подземните монаси на черните обичаи, сноват по безкрайната мрежа от катранено тъмни коридори, свързващи столиците на древния свят.

— Това е популярната будистка доктрина — рече Омали.

— Ригденджиепо е в постоянна връзка с Далай Лама — каза Соуп.

— Ламата рядко пие по тези места — отвърна Джон.

Обезсърченият Соуп вдигна ръце.

— Когато дойде великият ден и портите се отворят, усмивката ще изчезне от лицето ти като плъх от потъващ кораб.

Усмивката на Омали достигна пълната си забележителност.

— Винаги съм смятал, че повечето кораби — рече той остроумно, — особено онези, които плават под флага на „Езотерик лайн“, обикновено потъват, поради прекаленото струпване на плъхове, особено на носа.

— Бабината ти трънкина — каза Соуп, блъсна ирландеца настрани и се затътри към тоалетната.

— Мисля, че може би го обиди — рече Невил.

Омали сви рамене.

— Ще се върне. Наточи ми още една от същата, ако обичаш, Невил. И моля те, наточи една и на себе си. И какво е обяснението за онзи плакат на витрината ти?

Невил, донякъде изненадан от щедростта на ирландеца, се изчерви при споменаването на табелата. Наточи мълчаливо два пайнта.

— Плакат ли? — рече най-сетне, след като Омали получи халбата си.

— Плакатът на витрината, върху който е написано, цитирам по памет: „Четвъртък вечерта ще е каубойската вечер в «Летящия лебед», «Яху», «Барбекю», «Кънтри музика», «Състезание за най-добре облечения каубой», «Големи награди», «Костюми под наем».“

Невил сведе засрамен глава.

— Пивоварната — рече той. — След оная работа с прецапването на Ламанша изглежда проявява неприличен интерес към делата на „Лебеда“.

Омали отпи голяма глътка от халбата си и рече:

— Твърде жалко.

— Зачислиха ми снаряжение — рече Невил с приглушен тон.

— Снаряжение ли?

— На каубой, кожени гащи и тъй нататък.

— Мили Боже!

— Има награди за най-добре облечения каубой — бутилка скоч, двеста цигари и купон, с който можеш да вечеряш в някоя от лицензираните от бирарията закусвални.

Омали повдигна настръхнала вежда.

— Бутилка скоч, така ли? — Тонът му бе на небрежна незаинтересованост. — Пули мяркал ли се е днес?

Невил поклати отрицателно глава. Омали му даде знак, че иска да сподели нещо тайно и дискретно.

— Най-добре ще е — рече той, — да не вдигаме голяма дандания с тая каубойска работа. Постоянните посетители могат да се разядосат, след като „Лебеда“ е заведение, прочуто с консерватизма си.

Омали подръпна многозначително долния си клепач.

Невил кимна замислено.

— Мога да споделя чувствата ти, Джон — рече той, — но и трябва да разбереш, че пивоварната дърпа конците, както си е било винаги, и аз трябва да се съобразявам с желанията им, независимо колко непристойно могат да изглеждат те.

— Непристойни едва ли е думата. А каква е тази история с барбекюто?

— Ще го построим във вътрешния двор на бирарията на открито.

— Бирария на открито ли? — Омали се наведе напред над бара и фиксира застрашително Невил. — Аз употребявам алкохолни напитки в това заведение от момче, вече петнайсет години. Може би страдам от някакво странно нарушаване на зрителните си органи, което ме лишава от гледката на открити бирарии и вътрешни дворове, но ако имаш предвид онова мъничко задно дворче зад тоалетната, където складираш празния амбалаж, мога ли да ти предложа да преосмислиш терминологията си?

— Пивоварната извърши преустройство — отвърна Невил.

— О, преустройство, така ли? Да не би това преустройство да е извършено от онези двама майстор-строители, известни на местната общественост като Джон Джунглата и Косматия Дейв? — Нещатният барман кимна. — И този вътрешен двор бе преустроен с онези тухли и хоросан, за които бяхме подведени да смятаме, че са предназначени за ремонт на тръстиковия покрив?

Невил отново сведе засрамено глава. Той бе виновник за измамата, така си беше.

— Целта бе приятна изненада — рече той, леко засегнат.

— Можем ли да погледнем тази приятна изненада? — попита ирландецът.

— Не и преди четвъртък — отвърна барманът. — И, Омали, трябва да те помоля да не заформяш никакви скандали за този вътрешен двор. На събитието ще присъства представител на пивоварната и всякакви спорове могат да се отразят неблагоприятно върху положението ми тук.

Омали сръбна замислен от халбата си.

— Колко души очаквате да дойдат?

— Около двеста.

Омали се задави в халбата си и издуха гейзер от пяна в носа си.

— Двеста?

— От пивоварната казват, че подобно посещение е средно като бройка, пуснали са и някакви реклами в местните вестници.

— Като си помисли човек, че тези двеста каубоя скоро ще нахлуят скоро в „Летящия лебед“ да прекопаят вътрешния двор с площ от десет квадратни фута — рече Омали. — Можем ли да очакваме да чуем свистенето на камшици, грохота на 45-калиброви колтове, дрънченето на дървени колела, плющенето на брезент, докато покритите каруци препускат през прерията към Брентфорд, тропота на конски копита по асфалта и похотливи вокални версии на „Мюл скинър блус“ и „Не ме напускай, мила моя!“

— Ще има евтино пиене и удължено до единайсет и трийсет работно време — каза Невил.

— „Не ме напускай, мила моя!“ — припя Джон и размаха въображаемия си стетсън във въздуха.

Соуп Дистант, който най-сетне се бе върнал от тоалетната, рече:

— При бутилка скоч за награда, пиене с намалени цени и удължаване на работното време до единайсет и половина можем да очакваме да видим поне един ирландец, превъплътен като Джон Уейн да влезе важен-важен през вратите на бара, запасан с шестзаряден патлак, да поръча два пръста „червено око“.

Омали се усмихна снизходително.

— А може би, Соуп — рече той, — ти ще поканиш неколцина от приятелчетата си от Долната земя. Я ми кажи, добрият стар Ригденджиепо дали хваща по двайсетинчовия си телевизор филмчета като „Ларами“, или сигналът там, долу, е малко „на черти“?

Соуп се изправи решително на крака, като се полюшваше напред-назад, уловил се за барплота за опора.

— Вие, господине, сте невеж ирландски дърдорко — изрече той и вдигна треперещ юмрук да удари Омали.

— Соуп ми каза, че летящите чинии били проява на статичните души от изчезнали цивилизации — рече Невил, който не само бе доволен да бъде забравена темата за каубойската вечер, но и бе голям подбудител.

— Чувал съм този бисер неведнъж — каза Джон, но ти и аз знаем, че точно за това явление има логично и пряко обяснение.

— Има ли?

— Разбира се. Летящите чинии всъщност не са нищо друго, освен хромираните шлемове на високи пет мили невидими вълшебници.

Ирландецът, който бе и по-трезвен, а и внимаваше за предстоящото насилие върху себе си, отстъпи бързо извън обсега на кухоземеца. Юмрукът на Соуп профуча безвредно покрай ухото му.

Невил тъкмо посягаше към боздугана си, когато вратата се отвори широко, за да се появи — кой мислите — самият Джим Пули. Джим стоеше в рамката на вратата, мушнал палци в колана си, в ъгълчето на устните му висеше свита цигарка.

— Здрасти, ортаци — рече провлачено той.

Омали изстена и скри лице в шепите си.

— Здрасти, Соуп — продължи Джим, — ти, подземен кротале, ми се виждаш решен да съдереш кожата на този ирландски омбре.

Соуп бе заел боксова стойка за нов удар към брадата на Омали; но юмрукът му увисна неподвижен във въздуха, сякаш освободен от гравитацията.

— Ти, какво… — успя да каже само той.

Невил се наведе над барплота.

— Преди да попиташ, Джим — рече той, — тъкмо свърших бърбъна „Бъкскин“, ликьора „Мисисипи ликинг“, ръженото от Кентъки, уискито „Червено око“ и всякакви други марки огнена вода на бледоликите.

— Тогава ще взема един пайнт от обичайното, Невил — рече Джим, настани се между двамата бойци и извади точната сума от джоба си.

Невил му наточи пайнт от най-хубавата си бира.

Соуп положи пиянски ръка върху рамото на Джим.

— Радвам се, че дойде, Джим Пули, защото сега ще можеш да присъстваш на бързото унищожение на тази ирландска въшка.

Пули подсвирна през зъби.

— Тази гледка наистина ще си струва да се гледа.

— Ще бъде ужасна, но поучителна — каза Соуп.

— Соуп… — рече Джим. — Соуп, мога ли да попитам кой велик майстор на източните бойни изкуства изучаваш?

— А? — сепна се Соуп.

— Ами, доколкото разбирам, си запознат с уменията на господин Омали в това отношение, така ли?

Соуп поклати глава и хвърли над рамото на Джим подозрителен поглед към ирландеца.

— Сигурно знаеш — продължи Джим, — че този Омали е ученик и тълкувател на Димак, най-смъртоносната форма на бойно изкуство, позната на човечеството, и че може мигом да те превърне в инвалид, тъй като краката и ръцете му са смъртоносни оръжия.

Върху лицето на Соуп се изписа изражение на пълно объркване, докато Джим продължаваше да бръщолеви:

— Че е лично обучаван от граф Данте, наричан и от приятели, и от врагове Най-смъртоносния човек на Земята. Че е майстор на Отровната ръка, най-ужасното от злокобните умения да се осакатява, чиито техники за осакатяване, обезобразяване, разкъсване и раздиране извикват ужас в сърцата на носителите на най-високи данове и на най-черните колани представители на кунгфу, карате и джиу-джицу. Само с едно сръчно докосване, той…

— Стига, стига — рече Соуп, — имахме само дребни различия в мненията, нищо повече. Виж, Джон, дай да не говорим повече за това, а пийни с мен един пайнт.

Джон разклати пръсти в движение, което предполагаше изключителна сръчност.

— Ще се радвам да го сторим — рече той, — а навярно, тъй като нашият приятел Джим изигра ролята на арбитър, ще поискаш да покажеш благодарността си с подобен жест на добра воля.

След това Омали изпука силно с кокалчетата на ръката си.

— Три пайнта, ако обичаш, Невил — рече Соуп, — и наточи един и за себе си.

С дълго отекващи „Наздраве“ и „За здравето на всички“, тримата се заеха с вечерното си пиене.

Така Омали установи дълбока и съдържателна връзка със Соуп Дистант. Това, че двамата се отнасяха един към друг с абсолютно и пълно презрение вече не бе от значение. И ето, че след като Невил избута тримата скъпи приятели на улицата и спусна резето, Соуп Дистант, Джим Пули и Джон Омали се озоваха, клатушкащи се, прегърнали се през рамене, да пеят една от собствените композиции на Пули, озаглавена „Ако върху захарното кубче няма петънца, значи съм пуснал в чая си зарче.“

Омали се спря да се изпикае върху вратата на книжарницата на Норман.

— Това е за всички прецапвачи до Франция — рече той.

— И за прекалено високите цени на вносните публикации за изящното изкуство — додаде Пули и го последва.

— Не гоня никакъв карез на собственика на това заведение — каза Соуп, — но ще изпълня тази функция, поради чиста биологична потребност и в духа на истинската лошотия!

— Добре казано, Соуп — рече Омали — аз определено не съм те оценявал правилно като индивид.

— Един за всички, всички за един — обяви Джим Пули, когато златистите им рапири се кръстосаха под лунната светлина.

След продължително вдигане на ципове и три скъсани предници на ризи, Соуп каза:

— В избата ми отлежават няколко бутилки домашно приготвено бордо, което може би господата ще намерят за най-удовлетворително.

— Ако чрез това ново красноречие — каза Омали, — имаш предвид онова домашно леко гориво, което наричаш „Шато Дистант“, тогава ще се присъединим с удоволствие за чашка-три.