Аз съм номер четири

Глава 9

Всеки мускул в тялото ми е стегнат, всичко е напрегнато. Анри скача през вратата, а аз съм готов да го последвам. Усещам това туп-туп-туп в гърдите си. Пръстите ми са стиснали до бяло пламтящото дърво. Вятърът се хвърля през вратата, огънят танцува по ръката ми и пълзи по китката ми нагоре. Там няма никой. Изведнъж тялото на Анри се отпуска и той се засмива, свел поглед към краката си. Там, завъртял очи нагоре към Анри, беше същият бигъл, който видях първия ден в училище. Кучето маха с опашка и тъпче на място с лапи. Анри посяга надолу и го погалва. Тогава кучето минава край него и с провесен език се шмугва в къщата.

— Какво прави тук? — питам аз.

— Познаваш ли това куче.

— Видях го в училище. Вчера ме следваше нагоре-надолу преди часовете.

Връщам дървото обратно и избърсвам ръката си в дънките. След нея остава следа от черни сажди отпред на крачола ми. Кучето сяда в краката ми и поглежда нагоре с очакване, а опашката му тупка по дървения под. Сядам на канапето и гледам как двата огъня горят. Сега, след като напрежението на ситуацията приключи, умът ми се връща към сцените от видението ми. Все още чувам виковете в ушите си, все още виждам как кръвта проблясва в тревата на лунната светлина, телата и повалените дървета, червеното сияние в очите на зверовете от Могадор и страха в очите на лориенците.

Поглеждам Анри.

— Видях какво се е случило. Поне в началото.

Той кимва.

— Предполагах, че ще го видиш.

— Чувах твоя глас. Говореше ли ми?

— Да.

— Не разбирам — казвам. — Това беше клане. Толкова много омраза, едва ли са искали само ресурсите ни. Имало е и нещо друго.

Анри въздъхва и сяда на масичката за кафе срещу мен. Кучето скача в скута ми. Погалвам го. Мръсно е, козината му е сплъстена и мазна под ръката ми. На нашийника му е закачен медальон във формата на топка за американски футбол. Медальонът е стар, кафявата боя се е изтъркала почти изцяло. Вземам го в ръце и виждам от едната страна числото 19, а от другата името БЪРНИ КОСАР.

— Бърни Косар — казвам. Кучето маха с опашка. — Същото име като на пича от плаката в моята стая. Явно тук е известен.

Прокарвам ръка по гърба на кучето.

— Не изглежда като да има дом — казвам. — И си гладно. Някак си мога да позная това.

Анри кимва. Поглежда надолу към Бърни Косар. Кучето се изтяга, обляга брадичка на лапите си и затваря очи. Щраквам запалката и прокарвам пламъка през пръстите си, след това минавам с него през дланта и по долната част на ръката си. Чак когато стига на три-четири сантиметра от лакътя, усещам парене. Каквото и да е направил Анри — подействало е и защитните ми сили са се разпрострели. Чудя се колко ли време ще отнеме, за да стана целият устойчив.

— Та какво се случи? — питам аз.

Анри поема дълбоко въздух.

— Аз също съм имал подобни видения. Толкова истински, че сякаш си там.

— Никога не съм знаел колко ужасно е било. Имам предвид, знам, че си ми разказвал, но преди да го видя със собствените си очи, не съм го разбирал наистина.

— Могадорианците не са като нас. Те са потайни и манипулативни, не вярват почти на нищо. Имат определени сили, но те не са като нашите. Живеят на общества и се чувстват най-добре в пренаселени градове. Колкото по-многолюдни са, толкова по-добре. Точно заради това двамата с теб избягваме големите градове, въпреки че в такъв град по-лесно бихме се изгубили в тълпата. Но тогава и на тях ще им е далеч по-лесно да се слеят с нея.

— Преди стотина години Могадор започна да замира, точно както стана с Лориен 25 000 години по-рано. Те обаче не реагираха като нас — не го разбраха по начина, по който човешката раса вече започва да го разбира. Игнорираха го. Унищожиха океаните си и заляха реките и езерата си с промишлени и органични отпадъци само за да продължат да разрастват градовете си. Растенията започнаха да умират, а с тях и тревопасните животни, след което дойде ред и на месоядните. Те знаеха, че трябва да предприемат нещо радикално.

Анри затваря очите си и млъква за цяла минута.

— Знаеш ли коя планета има среда на живот най-близка до тази на Могадор? — пита той накрая.

— Да, това е Лориен. Или поне беше такава.

Анри кимва.

— Да, това наистина е Лориен. И, убеден съм, вече разбираш, че те искаха именно нашите ресурси.

Кимвам. Бърни Косар надига глава и се прозява дълбоко. Анри стопля в микровълновата готови пилешки гърди, нарязва ги на ивици, занася чинията до канапето и я оставя пред кучето. То започва да яде настървено, сякаш не е яло от дни.

— На Земята има голям брой могадорианци — продължава Анри. — Не знам колко от тях са тук, но ги усещам, докато спя. Понякога ги виждам в сънищата си. Никога не мога да определя къде се намират или какво казват. Но ги виждам. И не мисля, че толкова много от тях са тук само заради вас шестимата.

— Какво имаш предвид? Защо иначе биха дошли тук?

Анри ме поглежда в очите.

— Знаеш ли коя е планетата с втора по близост среда на живот до тази на Могадор?

Кимвам.

— Земята, нали?

— Могадор е два пъти колкото Лориен, но Земята е пет пъти колкото Могадор. По отношение на отбраната размерите на Земята я правят много по-добре подготвена срещу атака. Могадорианците ще трябва да я опознаят, преди да могат да я нападнат. Не мога да ти кажа как точно ни победиха толкова лесно, защото има много неща, които все още не разбирам. Със сигурност мога да кажа обаче, че една от причините беше комбинацията от познанията им за планетата и народа ни, както и фактът, че нямахме друга защита, освен интелекта си и заветите на гардовете. Каквото и да си говорим за могадорианците, те са велики стратези, стане ли въпрос за война.

Отново настава мълчание, докато навън вие вятърът.

— Не съм сигурен, че искат да вземат ресурсите на Земята — казва Анри.

Въздъхвам и поглеждам нагоре към него.

— Защо не?

— Могадор все още загива. Въпреки че са закърпили по-належащите си проблеми, смъртта на планетата им е неизбежна. Те са наясно с това. Мисля, че планират да избият хората. Мисля, че искат да превърнат Земята в своя нов дом.

След вечеря започвам да къпя Бърни Косар. Използвам шампоан и балсам. Сресвам го със стар гребен, оставен от предишния наемател в едно от чекмеджетата. Изглежда и мирише по-добре, но нашийникът му все още смърди. Изхвърлям го. Преди да си легна, отварям предната врата за него, но той не иска да излезе обратно навън. Мога да усетя желанието му да остане в къщата с нас. Чудя се дали той усеща, че и моето желание е същото.

— Мисля, че си имаме нов домашен любимец — казва Анри.

Усмихвам се. Веднага щом го видях по-рано, ми се прииска Анри да ми позволи да го запазим.

— Май така изглежда — казвам аз.

Половин час по-късно налазвам в леглото, а Бърни Косар скача след мен и се свива на кълбо в краката ми. След няколко минути вече хърка. Лежа известно време по гръб с отворени очи, вторачен в мрака, и милиони различни мисли плуват в главата ми. Сцени от войната — алчният, изгладнял вид на могадорианците, зверовете със свиреп, безмилостен поглед, смъртта, кръвта. Мисля за красотата на Лориен. Дали отново ще може да поддържа живот, или Анри и аз ще останем да чакаме завинаги на Земята?

Опитвам се да изтласкам тези мисли и картини от съзнанието си, но те не изчезват задълго. Ставам и започвам да крача напред-назад. Бърни Косар надига глава и ме наблюдава, но после я отпуска и отново заспива. Въздъхвам, вземам телефона си от нощното шкафче и го преглеждам, за да съм сигурен, че Марк Джеймс не е прецакал нещо. Номерът на Анри все още е там, но вече не е единственият. Добавен е още един номер, записан под името Сара Харт. След последния звънец и преди да дойде до шкафчето ми, Сара е добавила номера си в телефона ми.

Затварям го, слагам го на нощното шкафче и се усмихвам. След две минути отново проверявам телефона си, за да се убедя, че не ми се привиждат някакви неща. Не ми се привиждат. Затварям го рязко и го оставям само колкото пет минути по-късно да го взема отново, за да погледна пак номера й. Не знам колко време ми отнема да заспя, но накрая успявам. На сутринта се събуждам с телефона в ръка, притисната до гърдите ми.