Аз съм номер четири

Глава 4

Още една нова самоличност, още едно ново училище. Толкова много съм ги сменял през годините, че вече им изгубих броя. Петнадесет? Двадесет? Винаги малко градче, малко училище, винаги се повтаря едно и също. Новите ученици привличат внимание. Понякога изпитвам съмнение към стратегията ни да се придържаме към малките градове, защото е трудно, почти невъзможно да останеш незабелязан. Но знам и основния аргумент на Анри: за тях също е невъзможно да останат незабелязани.

Училището е на пет километра от къщи. Анри ме закарва сутринта. По-малко е от повечето други, които съм посещавал, и представлява една невзрачна, едноетажна, продълговата и ниска сграда. Голяма рисунка с пират, стиснал нож между зъбите си, покрива външната стена до входа.

— Значи сега стана пират, а? — казва Анри до мен.

— Така изглежда — отговарям аз.

— Знаеш процедурата — казва той.

— Това не ми е първото родео.

— Не им показвай интелекта си. Ще ги накара да те намразят.

— През ум не ми минава да го направя.

— Не изпъквай и не привличай прекалено много внимание.

— Ще бъда просто мушица на стената.

— И не наранявай никого. Ти си много по-силен от тях.

— Знам.

— Най-важното, винаги бъди готов. Готов да си тръгнеш на момента. Какво носиш в раницата?

— Сушени плодове и ядки, достатъчни за пет дни. Резервни чорапи и термобельо. Дъждобран. Преносим джипиес. Нож, маскиран като химикалка.

— Без него да не излизаш — той си поема дълбоко въздух. — И се оглеждай за знаци. Тези дни ще се появят заветите ти. Скрий ги на всяка цена и ми се обади веднага.

— Знам, Анри.

— Тези дни, Джон — повтаря той. — Ако пръстите ти започнат да изчезват или пък да се носиш из въздуха, или да се тресеш с все сила, или да изгубиш контрол над мускулите си, или пък ако започнеш да чуваш гласове, когато никой наоколо не говори — каквото и да е, обаждаш се.

Потупвам раницата си.

— Телефонът ми е точно тук.

— Ще те чакам тук след училище. Успех там, хлапе — казва той.

Усмихвам му се. Той е на петдесет години, което значи, че е бил на четиридесет, когато сме пристигнали. Възрастта е направила прехода му по-труден. Той все още говори със силен лориенски акцент, който често бъркат с френския. Това беше добро алиби в началото, затова той се нарече Анри и си остана с това име оттогава, променяйки единствено фамилията си, за да пасва на моята.

— Хайде, отивам да превземам училището.

— Дръж се прилично.

Тръгвам към сградата. Както е при повечето гимназии, и тук има тълпи от момчета и момичета, които се размотават наоколо. Те са разделени на групички — спортягите и мажоретките, музикантите от училищния състав, помъкнали инструментите си, зубърите с техните очила, учебници и блекбърита, напушеняците, скупчени отстрани, забравили за всички останали. Някакво момче, длъгнесто и с дебели очила, стои само̀. Носи черна фланелка на НАСА и дънки и едва ли тежи повече от петдесет кила. Държи ръчен телескоп и изучава небето, което до голяма степен е затъмнено от облаци. Забелязвам и едно момиче, което снима, придвижвайки се с лекота от една групичка на друга. Тя е невероятно красива с правата си руса коса, която се спуска под раменете й; има кожа с цвят на слонова кост, високи скули и нежни сини очи. Изглежда, всички я познават и я поздравяват и никой не възразява да го заснеме.

Тя ме вижда, усмихва се и ми махва. Чудя се защо, и се обръщам да видя дали няма някой зад мен. Има наистина — три хлапета, които обсъждат някакво домашно по математика, но никой друг. Обръщам се пак. Момичето тръгва към мен и ми се усмихва. Никога досега не съм виждал толкова красиво момиче, още по-малко пък съм говорил с такова и определено не ми се е случвало то да ми маха и да ми се усмихва, сякаш сме приятели. Веднага ме хващат нервите и започвам да се изчервявам. Но си оставам и подозрителен, както са ме научили да бъда. С приближаването си тя вдига фотоапарата и започва да ме снима. Размахвам ръце, за да скрия лицето си. Тя снижава фотоапарата и се усмихва.

— Не се срамувай.

— Няма такова нещо. Просто се опитвам да предпазя обектива ти. Лицето ми може да го счупи.

Тя се разсмива.

— С тази намръщена физиономия може и да успее. Дай една усмивка.

Усмихвам се леко. Толкова съм нервен, имам чувството, че ще експлодирам. Усещам как вратът ми гори, как ръцете ми се сгорещяват.

— Това не е истинска усмивка — казва тя шеговито. — Усмивката изисква да си покажеш зъбите.

Усмихвам се широко и тя снима. Обикновено не позволявам на никой да ме снима. Ако се появя после в Интернет или в някой вестник, откриването ми ще стане далеч по-лесно. В двата случая, когато това стана, Анри побесня, добра се до снимките и ги унищожи. Ако знаеше какво правя в момента, щях да си навлека големи неприятности. Само че не мога да се сдържа — това момиче е толкова хубаво и толкова чаровно. Докато ме снима, някакво куче идва към мен на бегом. Бигъл с увиснали светлокафяви уши, бели крачета и гърди, със стройно черно тяло. Той е измършавял и мръсен, сякаш е безстопанствен. Потърква се в крака ми, скимти, опитва се да привлече вниманието ми. Момичето решава, че това е много сладко, и ме кара да коленича, за да ме снима с кучето. Веднага щом започва да щрака с фотоапарата, то се дръпва назад. Всеки път, когато пробва отново, то се отдръпва още повече. Накрая тя се отказва и ми прави още няколко снимки. Кучето седи на десетина метра от нас и ни гледа.

— Познаваш ли това куче? — пита тя.

— Никога не съм го виждал.

— Определено те харесва. Ти си Джон, нали?

Тя си подава ръката.

— Да — казвам. — Откъде знаеш?

— Аз съм Сара Харт. Майка ми е вашият агент по недвижими имоти. Каза ми, че вероятно ще започнеш училище днес и че ще е добре да те наглеждам. Ти си единственият нов ученик днес.

Разсмивам се.

— Да, срещнах майка ти. Много мила жена.

— Ще ми стиснеш ли ръката?

Тя стои срещу мен с протегната ръка. Усмихвам се и я поемам и това буквално е едно от най-великите усещания, които съм изпитвал.

— Ау! — казва тя.

— Какво?

— Ръката ти гори. И то яко, като че ли имаш температура или нещо такова.

— Едва ли.

Тя ме пуска.

— Може би просто си топлокръвен.

— Да, може би е това.

Звънецът бие в далечината и Сара ми обяснява, че това е предупредителният звънец. Имаме пет минути, за да стигнем за часа. Казваме си чао и я гледам как се отдалечава. Миг по-късно нещо ме удря отзад по лакътя. Обръщам се и виждам групичка футболисти, всичките със спортни якета, да профучават покрай мен. Един от тях ме гледа свирепо и аз разбирам, че той ме е ударил с раницата си, докато ме е подминавал. Съмнявам се да е било случайно и тръгвам след тях. Знам, че няма да направя нищо, въпреки че бих могъл. Просто не харесвам побойници. В този момент виждам, че и момчето с тениската на НАСА върви с мен.

— Знам, че си нов, така че ще те въведа в нещата — казва той.

— По кой въпрос? — питам.

— Това е Марк Джеймс. Тук той е голяма работа. Баща му е шерифът на града, а той е звездата на футболния отбор. Преди излизаше със Сара, когато тя беше мажоретка, но тя приключи с мажоретството и го заряза. Още не го е преживял. На твое място не бих се замесвал.

— Мерси.

Момчето избързва нататък. Отправям се към кабинета на директора да се запиша за часове и да почвам. Обръщам се, за да видя дали кучето е още наоколо. Тук е, седи си на същото място и ме гледа.

Името на директора е г-н Харис. Той е дебел и почти изцяло плешив, ако не броим няколкото дълги кичура коса отстрани и отзад на главата му. Шкембето му излиза над колана. Очите му са малки като мъниста, разположени прекалено близо едно до друго. Ухилва ми се през бюрото и сякаш усмивката му глътва очите.

— Значи си гимназист втора година от Санта Фе? — пита той.

Кимвам, казвам „да“, въпреки че никога не сме били в Санта Фе или дори в Ню Мексико. Проста лъжа, която да ни предпази от преследвачи.

— И какво те води в Охайо?

— Работата на баща ми.

Анри не ми е баща, но винаги казвам, че е, за да разсея подозренията. Истината е, че той е моят пазител, или както е прието да се казва на Земята — мой настойник. На Лориен има два вида жители: такива, които развиват завети — сили, които могат да бъдат абсолютно всякакви — от невидимост до способността да четеш мисли, от умението да летиш до властта над стихии като огъня, вятъра или светкавиците. Тези със заветите се наричат гардове, а тези без — сепан или пазители. Аз съм един от гардовете. Анри е сепан. На всеки гард бива определен сепан още в най-ранна възраст. Сепаните ни помагат да разберем историята на нашата планета и да развием способностите си. Сепаните и гардовете — група, която да управлява планета, и друга, която да я защитава.

Г-н Харис кимва.

— И той какво работи?

— Писател е. Искаше да живее в малко, тихо градче, за да завърши това, над което работи — казвам аз и това е нашата стандартна версия за пред другите.

Г-н Харис кимва и присвива очи.

— Приличаш ми на силен младеж. Смяташ ли да спортуваш нещо тук?

— Ще ми се да можех. Но имам астма, сър — казвам аз обичайното си извинение, за да се предпазя от всякакви ситуации, които биха издали моята сила и бързина.

— Жалко наистина. Постоянно търсим способни спортисти за футболния отбор — казва той и хвърля поглед към етажерката на стената, върху която стои футболен трофей с гравирана миналогодишна дата.

— Спечелихме юношеския турнир — казва той и засиява от гордост.

Той се пресяга, издърпва два листа от картотеката до бюрото си и ми ги подава. Първият е училищната ми програма с няколко оставени празни места. Вторият е списък с наличните избираеми предмети. Избирам си предмети и ги попълвам и след това му подавам листовете. Той ми дръпва едно въведение и аз имам чувството, че ми говори часове наред, пояснявайки всеки малък детайл от всяка страница на ръководството за ученика. Първият звънец бие, после вторият. Когато най-накрая приключва, пита дали имам някакви въпроси. Казвам, че не.

— Отлично. Остават още тридесет минути от втория час, а ти си избрал астрономия с г-жа Бъртън. Тя е прекрасен учител, от най-добрите. Веднъж спечели наградата на щата, подписана от самия губернатор.

— Това е страхотно — казвам аз.

След като с мъка успявам да стана от стола, напускаме кабинета му и тръгваме по коридора. Обувките му потракват по току-що излъскания под. Въздухът мирише на свежа боя и препарат за почистване. Покрай стените са подредени шкафчета. Много от тях са покрити с флагчета на футболния отбор. Едва ли има повече от двадесет класни стаи в цялата сграда. Броя ги, докато ги подминаваме.

— Ето че стигнахме — казва г-н Харис. Протяга ръка. Стискам я. — Радваме се, че си при нас. Обичам да мисля за нас като за едно сплотено семейство. Щастлив съм да те приветствам с „добре дошъл“ в него.

— Благодаря ви — отговарям.

Той отваря вратата и си пъха главата в стаята. Чак тогава осъзнавам, че съм малко нервен, че ме обзема някаква замаяност. Десният ми крак трепери. Чувствам пърхане на пеперуди под лъжичката. Не разбирам защо. Едва ли е заради идеята, че ще вляза в първия си час. Правил съм го прекалено много пъти, за да усещам някакви нерви. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да се стегна.

— Г-жо Бъртън, извинявам се, че ви прекъсвам. Вашият нов ученик е тук.

— О, чудесно! Нека влезе — казва тя на висок глас, пълен с ентусиазъм.

Г-н Харис задържа вратата отворена и аз преминавам. Стаята е съвършен квадрат, запълнен с плюс-минус двадесет — двадесет и пет ученици, седнали на правоъгълни чинове с размерите на кухненски маси, по трима на чин. Всички са се вторачили в мен. Поглеждам ги, преди да обърна погледа си към г-жа Бъртън. Тя е на около шестдесет, носи розов вълнен пуловер и червени пластмасови очила, закачени на верижка около врата й. Усмихва се широко, косата й е прошарена и къдрава. Дланите ми са потни и усещам прилив на кръв в лицето си. Надявам се да не е червено. Г-н Харис затваря вратата.

— И как се казваш? — пита тя.

В притеснението си едва не казвам „Даниел Джоунс“, но се хващам навреме. Поемам си дълбоко въздух и казвам „Джон Смит“.

— Чудесно! А откъде си?

— Фл… — започвам аз, но се спирам, преди думата да се е материализирала напълно. — Санта Фе.

— Ученици, нека го приветстваме с едно топло посрещане.

Всички ръкопляскат. Г-жа Бъртън ми показва с жест да седна на празното място в средата на стаята между двама ученици. Изпитвам облекчение, че не ми зададе никакви други въпроси. Тя се обръща, за да се върне на бюрото си, а аз тръгвам между чиновете право към Марк Джеймс, който седи до Сара Харт. Докато минавам покрай него, той си подава крака навън и ме спъва. Губя равновесие, но оставам на крака. Подхилквания се процеждат из стаята. Г-жа Бъртън се обръща бързо и ме поглежда.

— Какво се случи? — пита.

Не й отговарям, вместо това поглеждам свирепо към Марк. Всяко училище си има по един от тези — хулиган, побойник, както искате го наричайте, но такъв никога не ми се е изпречвал толкова бързо. Косата му е черна, цялата в гел, внимателно нагласена така, че да стърчи във всички посоки. Има прилежно оформени бакенбарди и набола брада. Гъсти вежди над чифт тъмни очи. От футболното му яке разбирам, че е трета година, а името му е избродирано в златен курсив над годината. Погледите ни остават впити, а от класа се чуват подигравателни дюдюкания.

Поглеждам към мястото си на три чина оттук и после отново към Марк. Бих могъл буквално да го пречупя на две, ако исках. Бих могъл да го запратя в друга държава. Ако тръгнеше да бяга с кола, бих могъл да надбягам колата му и да я метна на върха на някое дърво. Но освен че това би било изключителна свръхреакция, думите на Анри кънтят в главата ми: „Не изпъквай и не привличай прекалено много внимание“. Знам, че трябва да последвам съвета му и да пренебрегна сегашната случка — така както винаги съм правил. В това ни бива — да се вписваме в обстановката и да живеем в сенките й. Само че се чувствам леко странно, неспокойно и преди да размисля, въпросът е вече зададен.

— Искаш ли нещо? — питам.

Марк поглежда встрани и хвърля бърз поглед на стаята наоколо, намества се на стола и пак ме поглежда.

— За какво говориш? — пита той.

— Сложи си крака на пътя ми, докато минавах. И навън ме блъсна. Стори ми се, че искаш нещо.

— Какво става тук? — пита г-жа Бъртън зад мен. Обръщам се и я поглеждам през рамо.

— Нищо — казвам й. Обръщам се пак към Марк. — Е?

Ръцете му се стягат около чина, но запазва мълчание. Продължаваме да се гледаме в очите, докато накрая той въздъхва и поглежда встрани.

— Така си и мислех — казвам надолу към него и си продължавам по пътя. Останалите ученици не знаят как да реагират и повечето от тях все още зяпат, когато сядам на мястото си между червенокосо момиче с лунички и пълно момче, което ме гледа със зинала уста.

Г-жа Бъртън се изправя пред класа. Изглежда малко нервирана, но след това се освобождава от чувството и ни разяснява защо има пръстени около Сатурн и как те са направени най-вече от ледени частици и прах. След време спирам да я слушам и почвам да оглеждам другите ученици. Изцяло нова група хора, които отново ще се опитвам да държа на разстояние. Винаги е трудно да намериш златната среда, да общуваш достатъчно с тях, колкото да останеш загадъчен, без обаче да се отчуждиш и пак да изпъкнеш. Вече се провалих тотално с днешната си задача.

Поемам си дълбоко въздух и издишвам бавно. Все още имам пеперуди в корема си, все още чувствам натрапчивото треперене на крака ми. Усещам ръцете си по-топли. Марк Джеймс седи на три чина пред мен. Обръща се веднъж и ме поглежда, а после прошепва нещо в ухото на Сара. Тя се обръща. Изглежда готина, но фактът, че е излизала с него и седи до него, ме кара да се чудя. Усмихва ми се топло. Искам да й отвърна на усмивката, но съм парализиран. Марк отново се опитва да й прошепне нещо, но тя поклаща глава и го отблъсква. Слухът ми е много по-добър от човешкия, ако се концентрирам, но съм толкова развълнуван от усмивката й, че не успявам. Ще ми се да можех да чуя какво си казват.

Свивам и разпускам ръцете си. Дланите ми са потни и започват да горят. Още едно дълбоко вдишване. Зрението ми се замъглява. Минават пет минути, после десет. Г-жа Бъртън все още говори, но не я чувам какво казва. Стисвам юмруци и ги разтварям отново. Докато го правя, дъхът ми се спира на гърлото. Дясната ми ръка излъчва бледа светлина. Поглеждам надолу към нея втрещен, смаян. След няколко секунди светлината засиява по-ярко.

Стисвам юмруци. Първоначалният ми страх е, че се е случило нещо с някого от останалите. Но какво би могло да се случи? Не могат да ни убият, без да следват реда. Така работи заклинанието. Но това означава ли, че не може да им се причини някаква друга вреда? Да не би нечия дясна ръка да е била отрязана? Няма как да разбера. Но ако нещо се беше случило, щях да го усетя по белезите на глезените ми. И чак тогава ми просветва. Вероятно първият ми завет се проявява.

Вадя телефона от раницата си и изпращам съобщение на Анри, което гласи ИВФАЙ, въпреки че исках да напиша ИДВАЙ. Прекалено съм замаян, за да изпратя нещо друго. Стисвам юмруци и ги слагам в скута си. Горят и треперят. Разтварям ги. Лявата ми ръка е яркочервена, дясната ми все още свети. Поглеждам часовника на стената и виждам, че часът приключва скоро. Ако успея да се измъкна оттук, ще мога да намеря празна стая, за да се обадя на Анри и да го попитам какво се случва. Започвам да броя секундите — шестдесет, петдесет и девет, петдесет и осем. Чувствам се сякаш нещо ще експлодира в ръцете ми. Концентрирам се върху броенето. Четиридесет, тридесет и девет. Сега са изтръпнали, сякаш някой ми забожда малки иглички в дланите. Двадесет и осем, двадесет и седем. Отварям очи и се вторачвам пред себе си, фокусирайки се върху Сара с надеждата, че видът й ще отвлече вниманието ми. Петнадесет, четиринадесет. Поглеждам я и това влошава нещата. Сега усещам игличките като гвоздеи. Пирони, пъхнати във фурна и нагорещявани, докато не засветят. Осем, седем.

Звънецът бие и в този момент ставам и изскачам от стаята, избързвайки пред другите ученици. Вие ми се свят, краката ми са нестабилни. Замъквам се надолу по коридора, но нямам представа къде да отида. Усещам, че някой ме преследва. Вадя програмата от задния си джоб и проверявам номера на шкафчето си. За щастие то се оказва точно от дясната ми страна. Спирам пред него и облягам глава на металната врата. Разтърсвам глава, осъзнавайки, че в желанието си да се разкарам колкото се може по-бързо от стаята съм забравил раницата си с телефона вътре. И тогава някой ме блъска.

— К’во става, смелчага?

Залитам няколко крачки, обръщам се. Там стои Марк и ми се хили.

— Нещо не е наред ли? — пита той.

— Не — отговарям.

Вие ми се свят. Струва ми се, че ще изгубя съзнание. А ръцете ми горят. Каквото и да се случва, не би могло да е в по-лош момент. Той отново ме блъска.

— Май не си толкова смел без учители наоколо, а?

Прекалено неустойчив съм, за да остана на крака, спъвам се в собствените си ходила и падам на земята. Сара застава пред Марк.

— Остави го на мира — казва тя.

— Това няма нищо общо с теб — отговаря той.

— Нали? Виждаш някой нов, който си говори с мен, и веднага тръгваш да се биеш с него. Това е само една от причините вече да не сме заедно.

Започвам да се изправям. Сара се пресяга, за да ми помогне, и в момента, в който ме докосва, болката в ръцете ми избухва и сякаш светкавица ме удря през главата. Обръщам се и се втурвам по коридора в обратна посока на кабинета по астрономия. Знам, че всички ще ме помислят за страхливец, но съм на ръба на припадъка. После ще благодаря на Сара и ще се разправям с Марк. В момента трябва да намеря само една стая с ключалка.

Стигам до края на коридора — там, където той се разклонява към главния вход на училището. Опитвам се да си припомня въведението на г-н Харис, което включваше и разположението на различните стаи в училището. Ако си спомням правилно, аудиторията, помещенията на оркестъра и кабинетите по изобразително изкуство са в края на този коридор. Затичвам се към тях толкова бързо, колкото мога в това състояние. Зад себе си чувам Марк да крещи след мен и Сара да му крещи на него. Отварям първата врата, която виждам, и я затварям след себе си. За щастие има ключалка и пускам резето.

Намирам се в тъмна стая. Редици от негативи висят по въжета. Сгромолясвам се на пода. Вие ми се свят, а ръцете ми горят. Откакто видях светлината за пръв път, държа ръцете си стиснати в юмруци. Сега поглеждам надолу към тях и виждам, че дясната ми ръка все още свети, пулсира. Започвам да се паникьосвам.

Седя на пода, потта смъди на очите ми. Ужасна болка гори и двете ми ръце. Знаех, че трябва да очаквам заветите си, но нямах представа, че ще включват това. Разтварям ръце и дясната ми длан грее ярко, като светлината й започва да се концентрира. Лявата смътно блещука, а парещото усещане е почти непоносимо. Ще ми се Анри да беше тук. Надявам се, че пътува насам.

Затварям очи и увивам ръце около тялото си. Клатушкам се напред-назад на пода и всичко ме боли. Не знам колко време минава. Една минута? Десет минути? Звънецът бие, сигнализирайки за началото на следващия час. Чувам как някакви хора си говорят пред вратата. На няколко пъти бравата се раздрусва, но е заключена и никой не може да влезе. Просто продължавам да се клатя, а очите ми са здраво стиснати. Заваляват нови почуквания. Приглушени гласове, които не разбирам. Отварям очи и виждам, че светлината от ръцете ми огрява цялата стая. Стисвам ръцете си в юмруци, опитвайки се да спра сиянието, но то се процежда между пръстите ми. Тогава вратата започва наистина да се тресе. Какво ще си помислят за светлината от ръцете ми? Няма как да я скрия. Как ще го обясня?

— Джон? Отвори вратата, аз съм — чува се глас.

През мен преминава вълна от облекчение. Гласът на Анри, единственият глас в целия свят, който искам да чуя.