Аз съм номер четири

Глава 3

Спираме за храна, бензин и нови телефони. Отиваме до една бензиностанция, където изяждаме по едно руло „Стефани“ и макарони с кашкавал. Те са сред малкото неща, които Анри признава за по-вкусни от всичко друго, което е ял на Лориен. Докато се храним, той прави новите ни документи на лаптопа си, като използва новите ни имена. Ще ги принтира, когато пристигнем, и оттам нататък всеки ще ни приема за тези, за които се представяме.

— Сигурен ли си за Джон Смит? — пита той.

— Да.

— Роден си в Тускалуза, Алабама.

Разсмивам се.

— Това пък откъде ти дойде?

Той се усмихва и прави знак към две жени, които седят на няколко сепарета от нас. И двете са адски привлекателни. Едната носи тениска, на която пише „В Тускалуза го правим по-добре“.

— И точно там отиваме сега — казва той.

— Колкото и извратено да звучи, надявам се да останем в Охайо за по-дълго.

— Наистина. Харесва ти мисълта за Охайо?

— Харесва ми мисълта да си намеря някакви приятели, да ходя на едно и също училище повече от няколко месеца, може би даже да имам живот. Това го започнах още във Флорида. Беше някак страхотно и за пръв път, откакто сме на Земята, се почувствах почти нормален. Искам да си намеря някое място и да остана на това някое място.

Анри изглежда замислен.

— Днес поглеждал ли си белезите?

— Не, защо?

— Защото тук не става въпрос за теб. Става въпрос за оцеляването на расата ни, която беше почти изцяло заличена, и за това как да те задържим сред живите. Всеки път, когато някой от нас умре — всеки път, когато някой от вас, гардовете, умре, — нашите шансове намаляват. Ти си номер четири; сега ти си на ред. Има цяла раса свирепи убийци, които те търсят под дърво и камък. Напускаме при първия знак за опасност и това няма да го обсъждам с теб.

Анри кара през цялото време. Ако се извадят почивките и правенето на новите документи, пътуването отнема около тридесет часа. Прекарвам повечето време в спане или над видеоиграта. Рефлексите ми са такива, че овладявам повечето игри много бързо. Мога да превъртя всяка максимум за около ден. Най ми харесват игрите с междупланетни войни в Космоса. Представям си, че съм отново на Лориен, че се боря с могадорианци, сека ги и ги правя на прах и пепел. Анри мисли, че това е странно, и се мъчи да ме отклони от игрите. Казва, че трябва да живеем в истинския свят, където войната и смъртта са реалност, а не наужким. Довършвам най-новата си игра и поглеждам нагоре. Уморих се да седя в пикапа. Часовникът на таблото показва 7:58. Прозявам се, разтърквам очи.

— Колко остава?

— Почти стигнахме — казва Анри.

Навън е тъмно, но на запад се вижда бледо сияние. Подминаваме ферми с коне и добитък, запустели полета, а след тях има дървета докъдето ти стига погледът. Това е точно каквото Анри искаше — тихо място, в което да останем незабелязани. Веднъж седмично той претърсва Интернет по шест, седем, осем часа без прекъсване, за да обнови списъка си със свободните къщи в страната, които пасват на критериите му: изолирани, в земеделски райони, с възможност да бъдат наети веднага. Каза ми, че само с четири опита — едно обаждане до Южна Дакота, едно до Ню Мексико и едно до Арканзас — е успял да наеме къщата, където отивахме да живеем.

Няколко минути по-късно виждаме нестройни светлини, които изписват името на града. Подминаваме табела с надпис:

— Уау! — казвам. — Това място е по-малко и от онова, в което живяхме в Монтана.

Анри се усмихва.

— За кого е рай този град според теб?

— За кравите може би? За плашилата?

Подминаваме стара бензиностанция, автомивка, гробище. Тогава започват къщите, къщи с дървена облицовка, разположени на около десетина метра една от друга. Украси за Вси светии висят по прозорците на повечето от тях. Тротоар пресича малките дворчета и достига до входните врати. В центъра на градчето има кръгово кръстовище, а по средата му се извисява статуя на конник с меч в ръката. Анри спира. И двамата го поглеждаме и се засмиваме, но се смеем само защото се надяваме никога да не видим наоколо някого с меч. Анри продължава по кръговото и след като го минаваме, джипиес системата ни казва да завием. Тръгваме на запад вън от града.

Караме още шест километра, преди да свием наляво по някакъв път с дребен чакъл, после минаваме покрай открити ожънати полета, които вероятно са пълни с царевица през лятото, и накрая прекосяваме около километър и половина гъста гора. И тогава я откриваме, скрита сред избуялата растителност, ръждясала сребриста пощенска кутия, на която от едната страна е написано с черни букви „17 Олд Мил Роуд“.

— Най-близката къща е на три километра оттук — казва той, отбивайки. Бурени са прорасли през дребния чакъл на алеята, която е покрита с дупки, пълни с червеникавокафява вода. Спира и гаси пикапа.

— Чия е тази кола? — питам аз, кимвайки към черния джип, зад който Анри току-що паркира.

— Предполагам, на агента по недвижими имоти.

Къщата се откроява на фона на дърветата. Тъмнината й придава тайнствен вид, сякаш последният, който е живял тук, е напуснал изплашен или прогонен, или бягайки. Излизам от пикапа. Двигателят цъка и мога да усетя топлината, която излъчва. Вземам си раницата от багажника и оставам с нея в ръце.

— Какво ще кажеш? — пита Анри.

Къщата е едноетажна. Дървена. По-голямата част от бялата боя се е олющила. Един от предните прозорци е счупен. Покривът е покрит с черни дъски, които изглеждат деформирани и паянтови. Три дървени стъпала водят до веранда, върху която се въргалят разнебитени столове. Самият двор е дълъг и обрасъл. Минало е много време, откакто тревата е била окосена за последно.

— Истински рай — казвам.

Тръгваме заедно към къщата. В този момент добре облечена руса жена някъде на възрастта на Анри излиза от вратата. Носи строг костюм и държи папка с клипборд, блекбърито й виси защипано на колана. Тя се усмихва.

— Г-н Смит?

— Да — казва Анри.

— Аз съм Ани Харт, агентът от „Недвижими имоти Парадайс“. Говорихме по телефона. Опитах се да ви звънна по-рано, но телефонът ви, изглежда, беше изключен.

— Да, разбира се. За нещастие батерията падна по пътя за насам.

— Досадна работа наистина — казва тя, тръгва към нас и стиска ръката на Анри. Пита ме за името ми и аз й го казвам, въпреки че се изкушавам както винаги да кажа просто „Четири“. Докато Анри подписва договора за наем, тя ме пита на колко години съм, и ми казва, че има дъщеря горе-долу на моята възраст, която учи в местното училище. Тя е много сърдечна, дружелюбна и е ясно, че обича да си бъбри. Анри й връща договора и тримата влизаме в къщата.

Повечето мебели вътре са покрити с бели чаршафи. Върху онези, които не са, има дебел слой прах и мъртви насекоми. Мрежите на прозорците изглеждат чупливи на допир, а стените са облицовани с евтина ламперия от шперплат. Има две спални, скромна кухня с отровнозелен линолеум, една баня. Всекидневната е просторна и правоъгълна, разположена в предната част на къщата. В другия край има камина. Минавам напред и хвърлям раницата си на леглото в по-малката стая. На стената виси огромен избледнял плакат на футболист в яркооранжев екип. Хванали са го, докато хвърля пас, и изглежда сякаш ще бъде смачкан от някакъв гигантски човек в екип в черно и златно. Пише „Бърни Косар, куотърбек, Кливлънд Браунс“.

— Ела да кажеш довиждане на г-жа Харт — провиква се Анри от всекидневната.

Г-жа Харт стои на вратата с Анри. Тя ми казва, че трябва да потърся дъщеря й в училище и че бихме могли да станем приятели. Усмихвам се и казвам: да, би било хубаво. Веднага щом си тръгва, започваме да разопаковаме пикапа. В зависимост от това колко бързо напускаме дадено място, ние пътуваме или със съвсем малко багаж — тоест с дрехите на гърба ни, лаптопа на Анри и сложно резбования Лориенски сандък, с който не се разделяме, — или успяваме да вземем няколко неща — обикновено допълнителните компютри на Анри и съоръженията, които използва, за да отцепи периметъра и да търси новини и събития в мрежата, които биха могли да бъдат свързани с нас. Сега идваме със сандъка, двата мощни компютъра, четири монитора и четири камери. Имаме и някакви дрехи, макар че повечето от тези, които носехме във Флорида, няма да бъдат подходящи за живота ни в Охайо. Анри отнася сандъка в стаята си и двамата прехвърляме цялото оборудване в мазето, където той ще го ползва далеч от погледите на посетителите. Веднага след като прибираме всичко вътре, той започва да монтира камерите и да включва мониторите.

— Няма да имаме интернет до сутринта. Но ако искаш да тръгнеш на училище от утре, мога да принтирам всичките ти нови документи.

— Ако остана, ще трябва ли да ти помагам с разчистването и дооправянето на това място?

— Да.

— Ще отида на училище — казвам.

— Тогава ще е по-добре да се наспиш.