Аз съм номер четири

Глава 16

Сам ме избягва. Когато ме види в училище, той сякаш изчезва или внимава наоколо да има и други хора. По настояване на Анри — който отчаяно иска да се добере до списанието му, а вече прерови Интернет и не намери нищо подобно там — решавам просто да намина при Сам без предупреждение. Анри ме оставя, след като сме приключили с тренировката за деня. Сам живее в покрайнините на Парадайс в малка скромна къща. Никой не отговаря, когато почуквам, така че пробвам вратата. Оказва се отключена и аз влизам.

Подът е покрит с кафяв губер, а на облицованите с дървена ламперия стени висят семейни снимки, направени, когато Сам е бил много малък. Той, майка му и някакъв мъж, вероятно баща му, който носи очила точно толкова дебели, колкото тези на Сам. Тогава поглеждам по-отблизо. Изглеждат сякаш направо са същият чифт очила.

Промъквам се по коридора, докато не намирам врата, която би трябвало да води до стаята на Сам — табелка с думите ВЛЕЗ НА СВОЯ ОТГОВОРНОСТ виси на кабарче отпред. Вратата е леко открехната и аз надниквам вътре. Стаята е много чиста, всичко е сложено в ред с голямо внимание. Двойното му легло е оправено, а отгоре има дебел черен юрган, целият щампован на сатурнчета. Калъфките на възглавниците са в същия десен. Стените са покрити с плакати. Три са на НАСА, един — на филма „Пришълецът“, друг — на „Междузвездни войни“, а има и някакъв фосфоресциращ, със зелената глава на извънземно, заобиколена от тъмен филц. В средата на стаята, окачена на прозрачна нишка, виси Слънчевата система — всичките девет планети и Слънцето. Напомня ми за това, което Анри ми показа по-рано тази седмица. Мисля, че Сам ще полудее, ако види същото нещо. Тогава виждам и Сам, прегърбен над малко дъбово бюро, със слушалки на ушите. Бутам вратата и той поглежда през рамо. Не си носи очилата, а без тях очите му изглеждат много малки, като мъниста, почти като на анимационен герой.

— Какво става? — питам небрежно, сякаш съм у тях всеки ден.

Той изглежда втрещен и изплашен и бързо сваля слушалките, за да посегне в едно от чекмеджетата. Поглеждам към бюрото му и виждам, че чете брой на „Те се разхождат сред нас“. Когато поглеждам отново към него, той е насочил пистолет право към мен.

— Ау! — казвам и инстинктивно вдигам ръце пред себе си. — Какво правиш?

Той се изправя. Ръцете му треперят. Пистолетът е насочен към гърдите ми. Мисля, че си е загубил ума.

— Кажи ми какво си! — казва той.

— За какво говориш?

— Видях какво направи в онази гора. Ти не си човек.

Страхувах се точно от това — че е видял повече, отколкото се надявах.

— Това е лудост, Сам! Сбих се. Тренирам бойни изкуства от години.

— Ръцете ти светеха като фенерчета. Можеше да размяташ хора насам-натам, сякаш са нищо. Това не е нормално.

— Не ставай глупав — казвам, а ръцете ми все още са пред мен. — Виж ги. Виждаш ли някакви светлини? Казах ти, че това бяха ръкавиците, които Кевин носеше.

— Попитах Кевин! Той каза, че не е носел никакви ръкавици!

— Наистина ли мислиш, че ще ти каже истината след това, което се случи? Свали пистолета.

— Кажи ми! Какво си ти?

Въртя очи.

— Да, аз съм извънземно, Сам. Идвам от планета на стотици милиони километри оттук. Имам суперсили. Това ли искаше да чуеш?

Той ме гледа втренчено, ръцете му все още треперят.

— Осъзнаваш ли колко тъпо звучи това? Спри да бъдеш такъв ненормалник и свали пистолета.

— Това, което току-що каза, беше ли истина?

— Че се държиш глупаво ли? Да, вярно е. Прекалено си се вманиачил по тези неща. Виждаш извънземни и конспирации с извънземни навсякъде около теб, включително и в единствения ти приятел. Сега спри да сочиш със скапания пистолет към мен.

Той ме гледа и виждам, че мисли над това, което казах. Свалям ръцете си. Тогава той въздъхва и сваля пистолета.

— Съжалявам — казва той.

Поемам си дъх дълбоко и нервно.

— Да, би трябвало. Какво, по дяволите, си мислеше?

— Не беше зареден наистина.

— Трябваше да ми кажеш това по-рано — отбелязвам аз. — Защо искаш да вярваш в тези неща толкова много?

Той поклаща глава и прибира пистолета обратно в чекмеджето. Трябва ми минута, за да се поуспокоя и да се опитам да се държа по-небрежно, сякаш това, което току-що се случи, не е голяма работа.

— Какво четеш?

Той свива рамене.

— Поредните неща за извънземни. Може би трябва да го раздавам по-леко.

— Или просто го чети като литература, а не като факт — казвам аз. — Но сигурно тези неща са доста убедителни. Може ли да го видя?

Той ми подава последния брой на „Те се разхождат сред нас“ и аз сядам нерешително на леглото му. Мисля, че се е успокоил поне толкова, че да не изкара отново пистолета и да го насочи към мен. Ксерокопието отново не е добро и текстът стои леко изкривен на листа. Не е много дебело — осем страници, най-много дванадесет, копирано на стандартни листове А4. Датата най-отгоре е „декември 2010 г.“. Трябва да е най-новият брой.

— Тук има странни неща, Сам Гууд.

Той се усмихва.

— Странните хора си падат по странни неща.

— Откъде го взе? — питам аз.

— Абонирах се.

— Знам, но как?

Сам свива рамене.

— Не знам. Един ден просто започна да пристига.

— Абониран ли си за някакво друго списание? Може би са ти взели координатите оттам?

— Веднъж ходих на един фестивал. Там май се записах за някакво състезание или нещо такова. Винаги съм си мислил, че така са ми взели адреса.

Преглеждам корицата. Никъде не е записан уебсайт, а и не очаквам да бъде. Все пак Анри вече бе обърнал Интернет с хастара навън. Прочитам заглавието на топновината:

В средата на статията има снимка на човек, който носи торба с боклук в едната си ръка и капакът на боклукчийската кофа в другата. Стои на края на алея за коли и ние трябва да предположим, че в момента пуска торбата в кофата. Въпреки че цялото издание е в черно и бяло, в очите на мъжа има някакво сияние. Картинката е ужасна — сякаш някой е снимал нищо неподозиращ съсед и после му е дорисувал очите с пастел. Кара ме да се смея.

— Какво? — пита Сам.

— Това е ужасна снимка. Изглежда сякаш са я взели от „Годзила“.

Сам я поглежда. После свива рамене.

— Де да знам — казва той. — Може пък да е истинска. Както сам каза, виждам извънземни навсякъде и във всичко.

— Но аз си мислех, че извънземните изглеждат така — казвам и кимвам към фосфоресциращия плакат на стената.

— Не мисля, че всички изглеждат така — казва той. — Както каза, ти си извънземно със суперсили, а не изглеждаш така.

И двамата се смеем, но аз се чудя как ще ми се размине този път. Да се надяваме, че Сам никога няма да разбере, че му казах истината. Но част от мен иска той да разбере — за мен, за Анри, за Лориен — и се чудя как ли би реагирал. Дали ще ми повярва?

Разгръщам изданието, за да потърся страницата с издателското каре, каквато имат всички вестници и списания. Тук няма такава, само още истории и теории.

— Няма издателско каре.

— Какво имаш предвид?

— Нали знаеш как списанията и вестниците винаги имат страница, на която са написани съставителите, редакторите, авторите, къде се печата, такива работи? Сещаш се, нали — „За въпроси се свържете с този и този“. Всички издания ги имат, но това не.

— Те трябва да запазят анонимността си — казва Сам.

— От какво?

— От извънземни — казва той и се усмихва, сякаш признава абсурдността на ситуацията.

Кимвам.

— Имаш ли броя от миналия месец?

Той го взема от шкафа си. Бързо прелиствам страниците, надявайки се, че статията за могадорианците е в този брой, а не в някой от по-рано. Намирам я на четвърта страница.

Прочитам статията три пъти. Надявах се да разбера повече от това, което Сам вече ми беше казал, но без успех. И няма Девета галактика. Чудя се откъде ли са го научили. Два пъти преглеждам новия брой. Никъде не се споменава за могадорианците. Първата ми мисъл бе, че не е имало нищо повече за съобщаване, просто не е изникнала нова информация. Но нещо не ми се вярва това да е случаят. Втората ми мисъл бе, че могадорианците са прочели броя и са оправили проблема, какъвто и да е бил той.

— Имаш ли нещо против да го взема назаем? — питам аз с броя от този месец в ръка.

Той кимва отрицателно.

— Пази го обаче.

Три часа по-късно, в осем вечерта, майката на Сам още не се е прибрала. Питам Сам къде е и той свива рамене, сякаш не знае и отсъствието й не е нищо ново. През по-голямата част от времето играем видеоигри и гледаме телевизия, а за вечеря си стопляме готова храна на микровълновата. Докато съм там, той ни веднъж не си слага очилата, което е странно, тъй като никога преди това не съм го виждал без тях. Не ги свали дори по физическо, когато трябваше да тичаме километър и половина. Вземам ги от горния плот на гардероба му и си ги слагам. В този момент светът се превръща в мъгла и почти веднага ме заболява главата.

Поглеждам към Сам. Той е седнал по турски на пода, облегнал се е на леглото си и в скута му лежи книга за извънземни.

— Боже, зрението ти наистина ли е толкова зле? — питам аз.

Той ме поглежда.

— Бяха на баща ми.

Свалям ги.

— Всъщност ти нуждаеш ли се изобщо от очила, Сам?

Той свива рамене.

— Ами не.

— Тогава защо ги носиш?

— Бяха на баща ми.

Отново си ги слагам.

— Леле, не знам как изобщо ходиш в права линия с тези.

— Очите ми са свикнали с тях.

— Знаеш, че ще ти прецакат зрението, ако продължиш да ги носиш, нали?

— Тогава ще мога да виждам това, което баща ми е виждал.

Свалям ги и ги оставям обратно там, където ги намерих. Не ми е много ясно защо Сам ги носи. По сантиментални причини? Наистина ли мисли, че си струва?

— Къде е баща ти, Сам?

Той поглежда нагоре към мен.

— Не знам — отговаря той.

— Какво имаш предвид?

— Изчезна, когато бях на седем.

— Не знаеш къде е отишъл?

Той въздъхва, отпуска глава, а после продължава да чете. Очевидно не иска да говори за това.

— Вярваш ли въобще на нещо от тези работи? — пита той след няколко минути мълчание.

— За извънземните ли?

— Да.

— Да, вярвам в извънземни.

— Мислиш ли, че наистина отвличат хора?

— Нямам представа. Предполагам, че не можем да го изключим като възможност. Ти вярваш ли, че го правят?

Той кимва.

— Почти винаги. Но понякога самата идея ми звучи глупаво.

— Това мога да го разбера.

Той ме поглежда отново:

— Мисля, че баща ми е бил отвлечен.

Напряга се и в момента, в който думите излизат от устата му, сянка на ранимост преминава по лицето му. Това ме кара да си мисля, че и преди е споделял теорията си, но с някой, който далеч не е реагирал толкова мило.

— Защо мислиш така?

— Защото просто се изпари. Отиде до магазина да купи мляко и хляб и никога не се върна. Пикапът му бе паркиран точно пред магазина, но никой не го беше видял. Просто изчезна, а очилата му бяха на тротоара до пикапа.

Той спира за секунда.

— Страхувах се, че си дошъл, за да ме отвлечеш.

Трудно е да се повярва на такава теория. Как така никой не е видял отвличането на баща му, след като се е случило в центъра на града? Може би баща му е имал причина да напусне и сам е скроил изчезването си. Не е трудно да изчезнеш. Анри и аз го правим от десет години насам. Изведнъж обаче интересът на Сам към извънземните се превърна в нещо съвсем лично. Възможно е Сам да иска да вижда света като баща си, а може би част от него искрено вярва, че последното, което баща му е зърнал през очилата, се е запазило в тях, някак си гравирано в лещите. Може би смята, че с упорство някой ден и той ще успее да го види и че последната картина пред очите на баща му ще потвърди това, което вече си е намислил. Или може би вярва, че ако търси достатъчно дълго, накрая ще попадне на статия, която ще докаже, че баща му не само е бил отвлечен от извънземни, но може да бъде и спасен.

И кой съм аз, че да кажа, че някой ден той няма да открие това доказателство?

— Вярвам ти — казвам. — Мисля, че отвличанията от извънземни са съвсем възможни.