Аз съм номер четири

Глава 27

Не мога да заспя. Лежа си в леглото и зяпам през мрака в тавана. Обаждам се на Сара и си говорим до три. Затварям и оставам да лежа с широко отворени очи. В четири се измъквам от леглото и излизам от стаята. Анри седи на кухненската маса и пие кафе. Поглежда към мен, под очите му има торбички, косата му е разрошена.

— Какво правиш? — питам аз.

— И аз не можах да заспя — отговаря той. — Тършувам из новините.

— Намери ли нещо?

— Да, но все още не съм сигурен какво означава за нас. Хората, които са писали и публикували „Те се разхождат сред нас“, хората, които срещнахме, са били измъчвани и убити.

Сядам срещу него.

— Какво?

— Полицията ги е открила след сигнал от съседите, които чули писъци от къщата.

— Те не знаеха къде живеем.

— Не, не знаеха. За щастие. Но това означава, че могадорианците стават все по-нагли. И са близо. Ако видим или чуем нещо друго извън обичайното, ще трябва да заминем незабавно, без въпроси, без уговорки.

— Добре.

— Как ти е главата?

— Боли — казвам. Бяха нужни седем шева, за да затворим раната. Анри ги направи сам. Нося широко горнище на анцуг. Сигурен съм, че една от раните на гърба ми също се нуждае от шевове, но за това ще трябва да си сваля блузата, а как бих обяснил на Анри останалите рани и драскотини? Със сигурност ще разбере какво се е случило. Белите ми дробове още горят. Даже болката е станала по-силна.

— Значи пожарът е започнал от мазето?

— Да.

— А ти беше в хола?

— Да.

— Как си разбрал, че е започнал от мазето?

— Защото всички момчета тичаха да се спасяват оттам.

— И си знаел, че всички други са вън от къщата, преди да излезеш и ти?

— Да.

— Как?

Виждам, че се опитва да ме хване в противоречие, че е подозрителен към историята ми. Явно не вярва, че просто съм си стоял навън и съм гледал пожара като всички останали.

— Не съм влизал — казвам. Мъчно ми е да го правя, но го гледам в очите и го лъжа.

— Вярвам ти — казва той.

Събуждам се малко преди обед. Птички чуруликат навън пред прозореца, а слънчевата светлина струи навътре. Въздъхвам с облекчение. Фактът, че ме е оставил да спя толкова до късно, означава, че не е имало никакви новини, които да противоречат на версията ми. Ако имаше такива, щях да бъда издърпан от леглото и вече да си събирам багажа.

Обръщам се по корем и тогава ме удря болката. Усещам гръдния си кош, сякаш някой му е стъпил отгоре. Не мога да си поема напълно въздух. А щом се опитам, ме прорязва остра болка. Това ме плаши.

Бърни Косар хърка, свит на кълбо до мен. Събуждам го с боричкане. Отначало изсумтява, но след това ми отвръща на боричкането. Така започва денят ни. Будя хъркащото куче до себе си. Размаханата му опашка и провисналият му език веднага ме карат да се почувствам по-добре. Няма да обръщам внимание на болката в гърдите си. Няма да обръщам внимание на това, което денят може да донесе.

Пикапът на Анри го няма. На масата има бележка, на която пише „Отскачам до магазина. Ще се върна към един“. Излизам навън. Боли ме глава, а ръцете ми са червени и на петна, раните са леко изпъкнали, сякаш ме е драла котка. Не ме вълнуват ни раните, ни главоболието, ни паренето в гърдите ми. Това, което ме вълнува обаче, е, че все още съм тук, в Охайо, че утре отивам на същото училище, на което ходя вече три месеца, и че тази вечер ще се видя със Сара.

Анри се прибира в един. Има измъчен поглед, което ми говори, че не е лягал да спи. Разтоварва продуктите, прибира се в стаята си и се затваря. Бърни Косар и аз отиваме на разходка в гората. Опитвам се да тичам и за кратко ми се удава, но след по-малко от километър болката става непоносима и ми се налага да спра. Извървяваме още пет-шест километра по мои изчисления. Гората свършва при друг междуградски път, който прилича на нашия. Обръщам към къщи. Когато се прибирам, Анри все още си е в стаята на затворена врата. Сядам на верандата. Напрягам се всеки път, когато мине кола. Все си мисля, че някоя от тях ще спре, но никоя не го прави.

Увереността, която ме изпълваше тази сутрин, се отронва късче по късче с напредването на деня. „Парадайс газет“ не излиза в неделя. Ще има ли статия утре? Предполагам, че очаквах да ме потърсят по телефона, да се появи на вратата ни снощният репортер или някой от полицаите да дойде с още въпроси. Не знам какво толкова се стягам от някакво мижаво репортерче, но той беше настоятелен — прекалено настоятелен. И знам, че не повярва на историята ми.

Никой не се появява обаче. Няма обаждания. Очаквах нещо и когато това нещо не идва, ме обзема страх, че ще бъда разобличен. „Ще разбера истината, г-н Смит. Винаги я разбирам“, каза Бейнс. Чудя се дали да не изтичам до града, да го намеря и да го убедя, че такава истина не съществува, но знам, че това само ще засили подозренията му. Всичко, което мога да направя, е да стискам палци и да се надявам на най-доброто.

Не съм бил в тази къща.

Нямам какво да крия.

Сара идва същата вечер. Отиваме в стаята ми и аз я държа в ръцете си, докато лежа по гръб на леглото. Главата й е облегната на гърдите ми, а кракът й е увит около моя. Пита ме за това кой съм, за миналото ми, за Лориен, за могадорианците. Все още съм удивен колко бързо и лесно Сара повярва на всичко и как го прие. Отговарям на въпросите й честно и това с много приятно след всичките лъжи, които й наговорих през последните няколко дни. Но когато се заприказваме за могадорианците, започвам да се плаша. Страхувам се, че ще ни открият. Че това, което направих, ще ни издаде. Бих го направил отново, защото, ако не бях, Сара щеше да е мъртва, но съм уплашен. Също така се страхувам какво ще направи Анри, ако разбере. Ако не биологичен, то във всяко друго отношение той е мой баща. Обичам го и той ме обича и не искам да го разочаровам. И докато си лежим тук, страхът ми започва да стига съвсем нови нива. Не мога да понеса да не знам какво ще ни донесе утрешният ден — несигурността ме прерязва на две. В стаята е тъмно. На перваза на прозореца на няколко метра от нас блещука свещ. Поемам си дълбоко въздух, кое го ще рече толкова дълбоко, колкото съм в състояние да си поема.

— Добре ли си? — пита Сара.

Прегръщам я.

— Липсваш ми — казвам.

— Липсвам ти? Но аз съм тук.

— Това е най-гадният начин да ти липсва някой. Когато е точно до теб и все пак ти липсва.

— Говориш луди работи.

Тя се пресяга, придърпва лицето ми към нейното и ме целува, нежните й устни върху моите. Не искам да спира. Не искам никога да спира да ме целува. Докато го прави, всичко ще бъде добре. Всичко ще бъде наред. Ако можех, бих останал в тази стая завинаги. Светът може да мине без мен, без нас. Само да можем да си останем тук, заедно, прегърнати.

— Утре — казвам.

Тя ме поглежда.

— Утре какво?

Поклащам глава.

— Честно казано, не знам — отговарям. — Предполагам, че просто ме е страх.

Тя ме поглежда объркано.

— Страх те е от какво?

— Не знам — казвам. — Просто ме е страх.

Когато се прибираме с Анри, след като сме оставили Сара у тях, аз се връщам в стаята си и лягам на същото място, където беше тя. Все още усещам миризмата й на леглото ми. Тази нощ няма да спя. Дори няма да се опитвам. Крача напред-назад из стаята. Когато Анри си ляга, излизам, сядам на кухненската маса и започвам да пиша на светлината на свещ. Пиша за Лориен, за Флорида, за нещата, които видях, когато започнаха тренировките ми — войната, животните, картините от детството ми. Надявам се на някакво катарзисно избавление, но то не идва. Само ме прави по-тъжен.

Когато ръката ми се схваща, излизам от къщата и заставам на верандата. Студеният въздух облекчава болката ми, докато дишам. Луната е почти пълна, съвършен кръг, фино резнат от едната страна. Изгревът ще дойде след два часа, а с този изгрев идват и новият ден, и новините от уикенда. Вестникът пада пред вратата ни в шест, понякога в шест и половина. Вече ще съм в училище, когато пристигне, и ако съм в новините, отказвам да си тръгна, без да видя Сара отново, без да кажа сбогом на Сам.

Влизам в къщата, преобличам се и си стягам раницата. Връщам се на пръсти и внимателно затварям вратата след себе си. Правя три крачки на верандата, когато чувам драскане по вратата. Обръщам се, отварям я и Бърни Косар излиза, подтичвайки. Добре, мисля си, нека тръгнем заедно.

Вървим, спираме често, стоим и слушаме тишината. Нощта е мрачна, но не след дълго бледо сияние плъзва нагоре по източното небе, точно когато стъпваме на територията на училището. Няма коли на паркинга и всички светлини в сградата са изгасени. Точно пред училището, пред стенната рисунка на пирата има голям камък, оцветен от предишни завършили класове. Сядам на него. Бърни Косар ляга на тревата на няколко метра от мен. Стоя там половин час, преди да пристигне първата кола, някакъв микробус, и аз приемам, че това е микробусът на портиера Хобс, който идва по-рано, за да приведе училището в ред, но греша. Бусът спира пред главния вход, шофьорът слиза, без да гаси мотора. Носи купчина вестници, вързани с тел. Кимваме си един на друг, той оставя купчината до вратата и потегля. Оставам на камъка. Поглеждам презрително към вестниците. В главата си ги ругая, предизвиквам ги със заплахи да ми донесат лошата новина, от която се страхувам.

— Не съм бил в онази къща в събота — казвам на глас и в момента, в който го правя, усещам колко глупаво изглеждам. Хвърлям поглед настрани, въздъхвам и скачам от камъка.

— Е — казвам на Бърни Косар, — хубаво, лошо — това е.

Той отваря очи за момент и пак ги затваря, за да продължи дрямката си на студената земя.

Късам телта и вдигам първия вестник. Историята е на първа страница. Най-отгоре има снимка на изгорелите отломки, направена сутринта на зазоряване. Има нещо готическо, зловещо около нея. Почернели пепелища на фона на голи дървета и заскрежена трева. Прочитам заглавието.

Притаявам дъх, някакво отчаяние се насъбира в стомаха ми, сякаш ще ме застигне кошмарна новина. Минавам статията по диагонал. Не я чета, търся единствено името си. Стигам до края. Примигвам с очи и разтърсвам глава, за да се освестя. По лицето ми се заформя боязлива усмивка. После сканирам статията отново.

— Не може да бъде — казвам, — Бърни Косар, името ми не е тук!

Той не ми обръща никакво внимание. Затичвам се през тревата и скачам обратно на камъка.

— Името ми не е тук! — изкрещявам пак, този път с пълно гърло.

Сядам отново и прочитам статията. Заглавието е игра на думи с филма на Чийч и Чонг „Опушени до козирката“, който очевидно е филм за наркотици. Според полицията пожарът е тръгнал от джойнт, който бил пушен в мазето. Как са открили тази информация, идея си нямам, най-вече защото е толкова погрешна. Самата статия е груба и злобна, почти като атака срещу семейство Джеймс. Репортерът никак не ми хареса. Очевидно на него семейство Джеймс не му харесва. Кой знае защо.

Седя на камъка и чета статията за трети път, когато пристига човек от училището и отключва вратите. Не мога да сваля усмивката от лицето си. Оставам в Охайо, в Парадайс. Името на градчето вече не ми звучи толкова глупаво. Насред вълнението обаче имам чувството, че пропускам нещо, че съм забравил някакъв ключов момент. Но съм толкова щастлив, че не ме интересува. Какво би могло да ми навреди сега? Името ми не е в статията. Не съм влизал тичешком в онази къща. Доказателството е точно тук, в ръцете ми. Никой не може да твърди обратното.

— От какво си толкова щастлив? — пита Сам в часа по астрономия. Не съм спрял да се усмихвам.

— Не прочете ли вестника тази сутрин?

Той кимва.

— Сам, не бях вътре! Не се налага да напускам.

— Че защо ще пишат за теб във вестника? — пита той.

Втрещен съм. Отварям уста, за да му възразя, но точно тогава Сара влиза в стаята. Задава се бавно и спокойно по пътеката между чиновете.

— Здравей, красавице — казвам.

Тя се навежда и ме целува по бузата. Устните й върху моите — това е нещо, което никога няма да приема за даденост.

— Днес някой май е в радостно настроение — казва тя.

— Радостно, защото те виждам — казвам аз. — Притесняваш ли се за шофьорския изпит?

— Може би малко. Просто нямам търпение да мине.

Сяда до мен. Днес е моят ден, мисля си. Тук искам да бъда и тук съм сега. Сара е от едната ми страна, а Сам от другата.

Влизам в часовете, както съм правил през всичките тези дни. На обяд седя със Сам. Не говорим за пожара. Сигурно сме единствените двама в цялото училище, които не говорят за това. Същата история отново и отново. Дори веднъж не чувам да изговарят името ми. Както очаквах, Марк не е на училище. Носи се слух, че той и някои от останалите ще бъдат изключени временно заради теорията, която вестникът избълва. Не знам дали е вярно, или не знам дали ме интересува.

Когато със Сара влизаме в кухнята за осмия час — трудово обучение, увереността ми, че съм в безопасност, вече се е затвърдила. Тази увереност е толкова силна, че просто няма начин да не греша, да не пропускам нещо. Съмнението се промъкваше в мен през целия ден, но аз бързо го избутвах обратно.

Правим тапиока пудинг. Лесен ден. По средата на часа вратата на кухнята се отваря. Отговорникът на коридора. Поглеждам го и веднага разбирам какво означава това. Предвестникът на лошите новини. Пратеникът на смъртта. Идва право при мен и ми подава листче хартия.

— Г-н Харис иска да те види — казва той.

— Сега?

Той кимва.

Поглеждам Сара и свивам рамене. Не искам да види страха ми. Усмихвам й се и отивам до вратата. Преди да напусна, се обръщам и я поглеждам отново. Тя е наведена над масата, разбърква съставките, носи същата зелена престилка, която завързах вместо нея в първия си ден тук, деня, в който направихме палачинки и ги ядохме от една и съща чиния. Косата й е прибрана на опашка и няколко свободни кичура висят пред лицето й. Вдига ги зад ухото си и докато го прави, ме вижда как стоя на вратата и я гледам. Не свалям поглед от нея, опитвам се да запомня всеки малък детайл от този миг, начина, по който тя държи дървената лъжица в ръка, кожата й като слонова кост, светлината, която идва от прозорците зад нея, нежността в очите й. Ризата й е с разкопчано горно копче. Чудя се дали знае за него. Тогава отговорникът на коридора казва нещо зад мен. Махам на Сара, затварям вратата и тръгвам. Ходя спокойно, опитвайки се да убедя сам себе си, че това е само някаква формалност, просто документ, който сме забравили да подпишем, някакъв въпрос за копията. Но знам, че не е само формалност.

Г-н Харис седи на бюрото си, когато влизам в кабинета му. Усмихва се по начин, който ме ужасява, има същата горделива усмивчица, с която викаше Марк да излезе от час за интервюто.

— Седнете — казва той.

Сядам.

— Та истина ли е? — пита той. Поглежда към екрана на компютъра си и после пак към мен.

— Кое дали е истина?

На бюрото му има пощенски плик с името ми, изписано на ръка с черно мастило. Вижда ме, че го гледам.

— А, да, този факс пристигна за вас преди около половин час.

Взема плика и ми го хвърля. Хващам го.

— Какво е? — питам.

— Нямам представа. Секретарката ми го сложи в пощенския плик и го залепи веднага щом пристигна.

Няколко неща се случват наведнъж. Отварям плика и изваждам съдържанието му. Два листа хартия. На първия пише моето име и „Поверително“ с големи черни букви. Слагам го зад втория лист. Едно единствено изречение, написано с главни букви. Никакво име. Само пет черни думи на бяло платно.

— Та, г-н Смит, вярно ли е? Изтичахте ли в горящата къща, за да спасите Сара Харт и онези кучета? — пита г-н Харис. Усещам прилив на кръв в лицето си. Поглеждам нагоре. Той обръща монитора си към мен, така че да мога да прочета какво пише на него. Това е блогът към „Парадайс газет“. Не е нужно да гледам името на автора, за да знам кой го е написал. Заглавието е повече от достатъчно.

Дъхът ми секва. Сърцето ми препуска. Светът спира или поне така изглежда. Чувствам се мъртъв отвътре. Поглеждам отново надолу към листа, който държа. Бяла хартия, гладка на пипане. Пише:

И двата листа падат от ръцете ми, понасят се нататък и плават до пода, където лягат неподвижни. Не разбирам, мисля си. Как може да бъде?

— Е, така ли е? — пита г-н Харис.

Устата ми зейва. Г-н Харис се усмихва, горд е, щастлив. Но не него виждам. А това, което е зад него, което се вижда през прозорците на кабинета. Червена мъглявина, която идва от ъгъла, която се движи по-бързо от нормалното, от безопасното. Скърцане на гуми, когато профучава през площадката. Пикапът хвърля чакъл при втория завой. Анри е приведен над кормилото като някакъв изперкал маниак. Набива спирачките толкова силно, че цялото му тяло се люшва напред и пикапът спира с вой.

Затварям очи.

Слагам глава в ръцете си.

През прозореца чувам вратата на пикапа да се отваря. Чувам я да се затваря.

Анри ще бъде в този кабинет в рамките на същата минута.