Аз съм номер четири

Глава 11

От време на време в съзнанието ми изникват образи. Най-често в моментите, когато въобще не ги очаквам. Понякога са откъслечни и мимолетни — баба ми, която си отваря устата, за да каже нещо, докато държи чаша с вода в ръка. Никога обаче не произнася думите, защото образът изчезва с бързината, с която се е появил. Понякога образите са по-дълги и по-живи — дядо ми, който ме люлее на люлка. Мога да усетя силата в ръцете му, докато я бута напред, както и пеперудите в стомаха си, докато се спускам надолу. Вятърът носи смеха ми надалече. И картината изчезва. Понякога си спомням тези неща съвсем ясно, помня, че съм бил част от тях. Понякога обаче те са като чисто нови, сякаш никога не са се случвали.

В хола Анри прокарва Лориенския кристал нагоре по ръцете ми, които висят над пламъци. През това време виждам следното: аз съм дете — на три или може би на четири години — и тичам през прясно окосения ни преден двор. До мен има животно с тяло на куче, но с козина на тигър. Главата му е кръгла, тялото — широкоплещесто, с къси крака. Не прилича на никое животно, което съм виждал. Навежда се напред, готово да скочи върху мен. Не мога да спра да се смея. То скача и аз се опитвам да го хвана, но съм прекалено малък и двамата падаме в тревата. Боричкаме се. То е по-силно от мен. После скача във въздуха, но вместо да падне отново на земята, както очаквам, то се превръща в птица, полита нагоре и започва да кръжи около мен. Носи се на такава височина, че не мога да го стигна. Обикаля, след това се спуска надолу, стрелва се под краката ми и се приземява на около шест метра от мен. Превръща се в животно, което прилича на маймуна без опашка. Заляга ниско, за да се метне към мен.

Точно тогава някакъв мъж идва по пътечката. Млад е, носи прилепнал гумен костюм в сребристо и синьо, какъвто съм виждал да слагат пилотите от Формула 1. Започва да ми говори на език, който не разбирам. Изрича името „Хадли“ и кимва към животното. Хадли се затичва към него, като променя формата си от маймуна на нещо по-голямо — нещо като мечка с грива на лъв. Главите им застават на едно ниво и мъжът почесва Хадли под брадичката. От къщата излиза дядо ми. Изглежда млад, но знам, че трябва да е поне на петдесет.

Двамата си стискат ръцете. Говорят, но не разбирам какво си казват. Тогава мъжът поглежда към мен, усмихва се, повдига ръка напред и аз изведнъж се отделям от земята и политам във въздуха. Хадли ме следва отново като птица. Имам пълен контрол над тялото си, но мъжът определя накъде да летя, местейки ръката си наляво-надясно. Хадли и аз си играем във въздуха — той ме гъделичка с клюна си, докато аз се опитвам да го хвана. Изведнъж очите ми се разтварят и картината изчезва.

— Дядо ти можеше да става невидим, когато поискаше — чувам Анри да казва и отново затварям очи. Кристалът продължава нагоре по ръцете ми, разпростирайки огнената защита по останалата част от тялото ми.

— Този е от най-редките завети — само един процент от нашия народ го развива и дядо ти беше един от тях. Можеше да направи така, че да изчезне напълно заедно с всичко, до което се докоснеше.

— Веднъж се опита да се пошегува с мен, преди да разбера какви завети притежава. Ти беше на три годинки, а аз току-що бях започнал работа при семейството ти. Предишния ден бях за пръв път в къщата ви и когато на следващия дойдох отново, къщата я нямаше. Пътната алея си беше там, колата, дървото — всичко, но къщата я нямаше. Помислих си, че полудявам. Тръгнах напред и когато разбрах, че съм я задминал, се обърнах: там, в далечината си стоеше къщата, за която можех да се закълна, че липсва. Тръгнах да се връщам, но когато се приближих достатъчно, отново изчезна. Просто стоях на мястото, където знаех, че трябва да бъде, но виждах само дърветата зад нея. Затова продължих напред. Чак на третия ми опит да я достигна дядо ти остави къщата на мира. Не можеше да спре да се смее. Смели сме се на тази случка много пъти през онези четири години и така до самия край.

Когато отварям очи, се намирам отново на бойното поле. Още експлозии, огън, смърт.

— Дядо ти беше добър човек — казва Анри. — Обичаше да кара хората да се смеят, обожаваше да разказва вицове. Не мисля, че някога съм си тръгвал от вас, без да ме боли корема от смях.

Небето е почервеняло. Дърво разсича въздуха. Хвърля го мъжът в сребристо и синьо, същият, когото видях у дома. Отстранява двама могадорианци и аз искам да крещя в чест на победата му. Но има ли смисъл да се радвам? Независимо колко могадорианци виждам да умират, изходът от войната няма да се промени. Лориенците ще бъдат победени и избити до крак. Аз ще бъда изпратен на Земята.

— Никога не съм го виждал ядосан. Докато всички изпадаха в нервни пристъпи и се оставяха стресът да ги погълне, той стоеше спокоен. Обикновено тогава вадеше най-добрите си шеги и отведнъж, просто ей така, всички отново започваха да се смеят.

Малките зверове се насочват към децата. Те са беззащитни, с бенгалски огън в ръцете, останал от тържеството. Така губим — само малка част от лориенците се борят със зверовете, останалите се опитват да спасят децата.

— Баба ти беше различна. Беше тиха и сдържана, много интелигентна. Твоите баба и дядо се допълваха така — той беше безгрижният, а тя действаше зад кулисите, така че всичко да върви по план.

Високо в небето продължавам да виждам следата от син пушек, оставена от кораба, с който пътуваме към Земята. Ние деветимата и нашите пазители. Тази следа смущава могадорианците.

— Там беше и Джулиан, жена ми.

Има експлозия в далечината. Напомня по звук на трясъка, който се чува при излитането на земните ракети. Друг кораб се издига във въздуха и оставя огнена диря. Отначало се движи бавно, но постепенно набира скорост. Объркан съм. Нашите кораби не се задвижват с огън; не ползваха нито газ, нито бензин. Изпускаха само лека синкава диря от пушек, която идваше от захранващите кристали. Никога огън като този. Вторият кораб е бавен и тромав в сравнение с първия, но успява да се издигне във въздуха и да набере скорост. Анри никога не ми е споменавал за втори кораб. Кой е в него? Къде отива? Могадорианците викат и сочат към него. Това отново внася смут в редиците им и лориенците успяват за малко да вземат връх.

— Тя имаше най-яснозелените очи, които съм виждал, ярки като изумруди. И сърце, голямо колкото планетата. Винаги помагаше на останалите, винаги прибираше животни и ги оставяше като домашни любимци. Никога няма да разбера какво е видяла у мен.

Грамадният звяр се е върнал, онзи с червените очи и огромните рога. Слюнка, смесена с кръв, пада от острите му като бръснач зъби, които са толкова големи, че не може да ги прибере в устата си. Мъжът в синьо и сребристо стои точно пред него. Използва силите си в опит да го отлепи от земята и дори успява да го издигне на около метър от нея. После обаче става по-трудно и той не успява да го вдигне по-нависоко. Звярът реве, тресе се и отново пада на земята. Бори се срещу силите на човека, но не може да ги надвие. Мъжът отново го повдига. Пот и кръв лъщят по лицето му на лунната светлина. Тогава той събира напред ръцете си и звярът се разбива настрани. Земята се разтърсва. Гръмотевици и светкавици изпълват небето, но с тях не идва дъжд.

— Обичаше да спи до късно и аз винаги се будех преди нея. Сядах в кабинета си и си четях вестника, правех закуска, разхождах се. Понякога се връщах и я намирах все още да спи. Ставах нетърпелив, не можех да дочакам да започнем деня си заедно. Караше ме да се чувствам добре със самото си присъствие. Влизах обратно и се опитвах да я събудя, а тя издърпваше завивките над главата си и измърморваше нещо. Почти всяка сутрин, винаги едно и също.

Звярът замахва във въздуха, но мъжът все още държи нещата под контрол. Включили са се и други гардове и всеки един от тях използва силите си срещу звяра мамут — огън и светкавици валят над него, лазерни лъчи идват от всички посоки. Някои от гардовете се борят с него незабелязано, стоят далече, с издигнати ръце, концентрирани. Тогава изведнъж се заформя колективна буря, един огромен облак, който расте насред безоблачното небе, докато събира в себе си някаква енергия. Всички гардове участват, всичките помагат за създаването на тази катаклизмична мъгла. Изведнъж една последна масивна светкавица пада и удря звяра там, където лежи. И той умира.

— Какво можех да направя? Какво можеше да направи изобщо някой? Бяхме всичко на всичко деветнадесет на този кораб. Вие, деветте деца, и ние, деветте сепана, избрани единствено защото онази нощ бяхме, където бяхме, а същото важи и за пилота, който ни доведе тук. Ние, сепаните, не можехме да се бием, а и какво щяхме да постигнем, ако можехме? Сепаните са служители, те трябва да карат системата на планетата да работи, да преподават, да обучават новите гардове как да разбират и управляват силите си. В нас просто не е заложено да бъдем бойци. Щяхме да бъдем неефикасни. Щяхме да измрем като останалите. Всичко, което можехме да направим, бе да напуснем. Да напуснем с вас, за да оцелеете и да възвърнете някой ден величието на най-красивата планета в цялата Вселена.

Затварям очи и когато ги отварям отново, виждам, че битката е свършила. Пушек се вдига от земята насред поле от умрели и умиращи. Прекършени дървета, изгорели гори, нищо не се е запазило цяло, освен няколко могадорианци, оживели, за да могат да разкажат историята. Слънцето изгрява от юг и бледо сияние залива пустошта, окъпана в червено. Планини от тела, не всяко от тях е непокътнато, не всяко от тях е цяло. На върха на една от планините лежи мъжът в синьо и сребристо, мъртъв като всички останали. По тялото му не личат белези, но това няма значение — мъртъв е.

Очите ми се разтварят изведнъж. Не мога да дишам, а устата ми е суха, умирам от жажда.

— Ето — казва Анри. Помага ми да стана от масичката за кафе, води ме в кухнята и ми придърпва стол, на който да седна. Сълзите напират в очите ми, но аз се опитвам да ги върна обратно с мигане. Анри ми донася чаша вода и аз я изпивам до дъно. Връщам му чашата и той я пълни наново. Отпускам глава, докато все още се боря за въздух. Изпивам и втората чаша и поглеждам към Анри.

— Защо не си ми казвал за втория кораб? — питам.

— За какво говориш?

— Имаше втори кораб — повтарям.

— Къде е имало втори кораб?

— На Лориен, в деня, в който напуснахме. Имаше друг кораб, който излетя след нашия.

— Това е невъзможно — казва той.

— Защо да е невъзможно?

— Защото останалите кораби бяха унищожени. Видях го с очите си. Още с приземяването си могадорианците разрушиха летищата ни. Пътувахме с единствения оцелял кораб след атаката. Беше истинско чудо, че въобще успяхме да излетим.

— Видях втори кораб. Казвам ти. Не беше като другите обаче. Беше на гориво, оставяше огнена диря след себе си.

Анри ме гледа внимателно. Мисли усилено, веждите му са сбърчени.

— Сигурен ли си, Джон?

— Да.

Той се обляга на стола и поглежда през прозореца. Бърни Косар седи на земята и ни наблюдава и двамата.

— Излетя от Лориен — казвам. — Гледах го през цялото време, докато не изчезна.

— В това няма логика — казва Анри. — Не виждам как е възможно. Нищо не беше останало.

— Имаше втори кораб.

Настава дълго мълчание.

— Анри?

— Да?

— Какво е имало на този кораб?

Той вперва поглед към мен.

— Не знам — казва той. — Наистина не знам.

Стоим в хола. Камината е запалена, а Бърни Косар е легнал в скута ми. От време на време тишината се разчупва от пропукването на цепениците.

— Включи се! — казвам аз и щраквам с пръсти. Дясната ми ръка засиява. Не толкова ярко, колкото съм виждал да става преди, но е близо. За краткото време, през което Анри ме е обучавал, успях да се науча да контролирам сиянието. Мога да го концентрирам и разширявам като осветлението в къща, или да го стеснявам и фокусирам като фенерче. Способността ми да управлявам сиянието дойде по-бързо, отколкото очаквах. Лявата ми ръка все още е по-бледа от дясната, но я настига. Щракането с пръсти и „включи се!“ е само за да се изфукам — тези неща не са ми нужни нито за да контролирам светлината, нито за да я включа. То просто става, идва ми отвътре и е толкова лесно, колкото да мръднеш с пръст или да мигнеш.

— Според теб кога ще се развият и останалите ми завети? — питам.

Анри поглежда над вестника.

— Скоро — отговаря. — Следващият би трябвало да се появи още този месец, какъвто и да е. От теб се изисква само да се следиш. Не всички сили ще бъдат толкова очевидни, колкото това с ръцете ти.

— Колко време ще трябва, докато се появят всичките?

Той свива рамене.

— Понякога всичко свършва в рамките на два месеца, понякога отнема година. Различно е за всеки гард. Колкото и дълго да продължи обаче, основният ти завет ще се развие последен.

Затварям очи и се облягам назад в креслото. Мисля за основния ми завет, този, който ще ми позволи да се бия. Не съм сигурен какъв искам да бъде. Лазери? Контрол над чуждото съзнание? Способността да управлявам времето така, както видях човека в синьо и сребристо да го прави? Или искам нещо по-мрачно, по-злокобно, като способността да убивам, без да докосвам?

Прокарвам ръка по гърба на Бърни Косар. Поглеждам към Анри. Носи нощна шапчица и очила на върха на носа си като плъх от детска книжка.

— Защо сме били на летището този ден? — питам.

— Бяхме на авиошоу. След края на програмата отидохме да разгледаме някои от корабите.

— Наистина ли това е единствената причина?

Той се обръща към мен и кимва. Преглъща трудно и това ме кара да мисля, че има нещо, което не ми казва.

— Е, как решихте, че точно ние ще напуснем? — питам. — Имам предвид, подобен план със сигурност би отнел повече от няколко минути, нали така?

— Излетяхме три часа след нападението. Помниш ли нещо от това?

— Много малко.

— Срещнахме се с дядо ти при статуята на Питакъс Лор. Той те остави на мен и ми заръча да те заведа на летището, защото това е единственият ни шанс. Под летището имаше подземно отделение. Каза, че винаги е съществувал план за извънредни ситуации, в случай че стане нещо подобно. Никой обаче не го е възприемал сериозно, защото идеята за нападение им звучала абсурдно. Точно както би звучала тук, на Земята. Ако сега кажеш на някой човек, че има опасност извънземните да нападнат Земята, той, ами… ще ти се изсмее. На Лориен не беше по-различно. Попитах го откъде знае за резервния план, но той не отговори, само се усмихна и каза „сбогом“. Логично е никой да не знае за този план или въобще тези, които знаят, да са съвсем малко.

Кимвам.

— Значи се е случило така, че вие там просто да решите да дойдете на Земята?

— Не, разбира се. Един от старейшините на планетата ни срещна на летището. Именно той направи Лориенското заклинание, което беляза глезените ви и ви свърза. Той ви даде и амулетите. Каза, че сте специални деца, с което, предполагам, е имал предвид, че ще имаме възможност да избягаме. Отначало възнамерявахме само да отлетим с кораба и да изчакаме края на въздушното нападение, докато нашите хора отвърнат на удара и спечелят. Но това не се случи — казва той и потъва в мълчание. После въздъхва: — Останахме в орбитата на планетата цяла седмица. Толкова време им трябваше на могадорианците да отнемат всичко на Лориен. След като стана ясно, че няма да се завърнем обратно, отпътувахме към Земята.

— Защо не ни е направил такова заклинание, че никой да не може да бъде убит, независимо от поредния номер?

— Дотам ни стигат силите, Джон. Това, за което говориш, се нарича всемогъщество. Невъзможно е.

Кимвам. Заклинанието може само толкова. Ако някой от могадорианците се опита да ни убие, без да спази реда, каквото и да направи, ще му се върне на него. Ако някой се беше опитал да ме простреля в главата, куршумът щеше да мине през неговата. Но вече не. Сега, ако ме хванат, умирам.

Умълчавам се за момент и се замислям над всички тези неща. Летището. Единственият останал старейшина на Лориен, който ни е направил заклинанието, сега е мъртъв. Старейшините са били първите, населили Лориен. Тези същества са я превърнали в това, което е била. В началото са били десет и са носили всички завети в себе си. Били са толкова стари, толкова отдавна, че историята звучи повече като мит, отколкото като нещо, свързано с реалността. И сега никой не знае какво се е случило с тях, дали те не са мъртви.

Опитвам се да си спомня какво ни е било да кръжим около планетата в очакване да разберем дали ще можем да се приберем обратно, но не успявам да си спомня нищо. Сещам се само за някакви откъслечни моменти от пътуването. Корабът ни беше объл и се състоеше от едно цяло помещение. Само двете тоалетни отстрани бяха отделени с врати. На едната страна бяха избутани детски креватчета; другата беше отделена за различни игри и забавления, които да ни предпазят от излишно нервничене. Не мога да си спомня как изглеждаха останалите. Не си спомням игрите, които сме играли. Спомням си, че бях отегчен — това беше цяла една година, прекарана в космически кораб със седемнадесет себеподобни. През нощта заспивах с едно плюшено животинче и въпреки че съм убеден, че има някаква грешка в спомена ми, животинчето сякаш ми отвръщаше на игрите.

— Анри?

— Да?

— В съзнанието ми постоянно изниква образът на мъж с костюм в синьо и сребристо. Видях го пред къщата ни и на бойното поле. Можеше да контролира времето. А после го видях мъртъв.

Анри кимва.

— Всеки път, когато се връщаш назад във времето, ще виждаш само сцените, свързани по някакъв начин с теб.

— Това е бил баща ми, нали?

— Да — казва той. — Той не трябваше да те посещава много често, но го правеше. Постоянно беше наоколо.

Въздъхвам. Баща ми се е бил храбро и е успял да убие звяра, както и много от воините. Но накрая и това се е оказало недостатъчно.

— Наистина ли имаме шанс да ги победим?

— Какво имаш предвид?

— Надвили са ни толкова лесно. Каква надежда можем да имаме за различен развой на събитията, ако ни открият всичките? И дори когато развием напълно способностите си и се съберем, готови за битка, каква надежда имаме срещу същества като тези?

— Надежда? — казва той. — Винаги има надежда, Джон. Предстоят ни още много разкрития. Не сме наясно с цялата информация. Не. Не губи надежда точно сега. Това е последното нещо, което трябва да направиш. И когато мислиш, че всичко е загубено, когато всичко изглежда мрачно и без бъдеще, помни, че винаги има надежда.