Аз съм номер четири

Глава 18

След като сме прекарали няколко часа в обсъждане на ситуацията, Анри се събужда на другата сутрин и разпечатва точния път оттук до Атенс, Охайо. Казва ми, че ще се върне навреме за вечерята по случай Деня на благодарността у Сара. Подава ми листче с адреса и телефона на мястото, където отива.

— Сигурен ли си, че си струва? — питам.

— Трябва да разберем какво се случва.

Въздъхвам.

— Мисля, че и двамата знаем какво се случва.

— Може би — казва той, но някак авторитетно и без следата от несигурност, която обикновено придружава тези думи.

— Осъзнаваш какво щеше да ми кажеш, ако ролите ни бяха разменени, нали?

Анри се усмихва.

— Да, Джон. Знам какво бих ти казал. Но мисля, че това ще ни помогне. Искам да разбера какво са направили, за да изплашат така този човек. Искам да знам дали са ни споменали, дали не ни издирват и по начини, за които още не сме се сетили. Ще ни помогне да останем скрити, да запазим преднината си. И ако този човек ги е виждал, ще разберем как изглеждат.

— Вече знаем как изглеждат.

— Знаем как изглеждаха, когато ни атакуваха преди повече от десет години. Възможно е да са се променили. От доста време са на Земята. Искам да знам как се вписват в обстановката.

— Дори да знаем как изглеждат, ако ги видим на улицата, вероятно вече ще е прекалено късно.

— Може би да, може би не. Ако видя някого от тях, ще се опитам да го убия. Няма гаранция, че той ще успее да ме убие — казва Анри, този път с несигурност в гласа и без предишния авторитет.

Отказвам се. Въобще не ми харесва, че ще пътува до Атенс, докато аз си стоя вкъщи. Знам обаче, че възраженията ми ще останат глас в пустиня.

— Сигурен ли си, че ще си дойдеш навреме? — питам.

— Тръгвам сега, така че ще бъда там към девет. Съмнявам се, че ще остана повече от час, най-много два. Докъм един би трябвало да съм се върнал.

— Тогава защо ми даваш това? — питам с листчето с адреса и телефона в ръка.

Той свива рамене.

— Никога не знаеш какво може да се случи.

— Което е точната причина да не искам да ходиш.

— Хвана ме — казва той, поставяйки точка на спора. Събира вестниците от масата и бута стола навътре.

— Ще се видим следобеда.

— Добре — казвам. Прегръщам го. Той излиза от къщата, насочва се към пикапа и се качва. Бърни Косар и аз излизаме на верандата и го гледаме как потегля. Не знам защо, но имам лошо предчувствие. Надявам се да успее да се върне.

Денят е дълъг. Един от онези, в които времето се забавя и усещаш всяка минута като да са десет и всеки час като че ли са двадесет. Играя на видеоигри и влизам в Интернет. Търся новини, свързани с някое от другите деца. Не намирам нищо и това ме радва. Означава, че се снишаваме. Избягваме враговете си.

Периодично си проверявам телефона. Към обяд изпращам съобщение на Анри. Той не отговаря. Обядвам, нахранвам Бърни и изпращам още едно. Никакъв отговор. В мен се прокрадва чувство на безпокойство и объркване. Анри никога не пропуска да ми отговори веднага. Може би телефонът му е изключен. Може би му е паднала батерията. Опитвам да убедя себе си, че тези неща са съвсем възможни, но знам същевременно, че това не е истина.

В два часа ме обзема притеснение. Истинско притеснение. Би трябвало да сме у семейство Харт след час. Анри знае, че тази вечеря е важна за мен. Затова никога не би я прецакал. Влизам под душа с надеждата, че щом изляза, ще намеря Анри, седнал на масата с чаша кафе в ръка. Пускам горещата вода докрай и въобще не си правя труда за студената. Нищо не чувствам. Сега цялото ми тяло е неподатливо на горещина. Усещането ми е, сякаш по кожата ми се стича хладка вода. Всъщност горещината ми липсва. Преди обичах горещите душове. Обичах да стоя под водата, докато не спираше да тече. Обичах да си затварям очите и да се наслаждавам на водата, която биеше по главата ми и се стичаше надолу. Отнасяше ме надалеч от живота ми. Позволяваше ми да забравя поне за малко кой и какво съм.

Когато излизам от банята, отварям дрешника и търся най-хубавите дрехи, които имам, а те не са нищо особено: панталони в цвят каки, риза, пуловер. Тъй като прекарваме живота си в бягство, единственото, което имаме, са маратонки, а те изглеждат толкова абсурдно, че се разсмивам — днес това ми е за пръв път. Отивам в стаята на Анри и поглеждам в неговия гардероб. Има чифт мокасини, които ми стават. Виждам всичките му дрехи и това ме кара още повече да се притесня, още повече ме разстройва. Искам да вярвам, че просто се е забавил повече, отколкото трябва, но тогава щеше да се свърже с мен. Със сигурност нещо не е наред.

Отивам до входната врата, където Бърни седи и зяпа през прозореца. Поглежда нагоре към мен и изскимтява. Погалвам го по главата и се връщам в стаята си. Поглеждам към часовника. Показва малко след три. Проверявам си телефона. Никакви съобщения, никакви есемеси. Решавам да тръгна към къщата на Сара и ако не се чуя с Анри до пет, тогава ще измисля какво да правя. Мога да им кажа, че е болен и че и аз не се чувствам добре. Може да им кажа, че пикапът на Анри се с повредил и трябва да отида да му помогна. Да се надяваме, че ще се появи и ще можем просто да изкараме една приятна вечеря за Деня на благодарността. Всъщност тя ще бъде първата, която някога сме имали. Ако не стане така, ще измисля какво да им кажа. Ще ми се наложи.

Решавам да тичам, тъй като съм без пикапа. Не вярвам дори леко да се изпотя, а и сигурно ще пристигна по-бързо, отколкото с пикапа. Заради празниците улиците би трябвало да са празни. Казвам „чао“ на Бърни, обяснявам му, че ще се прибера по-късно, и потеглям. Тичам по края на полето, през гората. Усещането да изразходваш малко енергия е доста приятно. Притъпява тревогата ми. На два пъти ускорявам почти до предела на възможностите си, което е някъде към сто, сто и десет километра в час. Студеният въздух плющи в лицето ми и това е страхотно. Звукът също е впечатляващ — същият звук чувам и когато си подам главата от прозореца на пикапа, докато караме по магистралата. Чудя се колко ли бързо ще мога да тичам, когато стана на двадесет или на двадесет и пет.

Спирам на около стотина метра от къщата на Сара. Дори не съм се задъхал. Когато минавам по алеята им, я виждам да наднича през прозореца. Усмихва ми се и ми маха. Отваря входната врата точно когато стъпвам на верандата.

— Здравей, красавецо — казва тя.

Поглеждам назад през рамо, сякаш съм решил, че говори на някой друг. След това отново се обръщам и я питам на мен ли говори. Тя се разсмива.

— Ти си един глупчо — казва тя и ме удря с юмруче по ръката, придърпва ме и ме целува нежно. Поемам си дълбоко въздух и усещам мириса на храната: пълнена пуйка, сладки картофи, брюкселско зеле, тиквеник.

— Мирише фантастично — казвам.

— Майка ми готви цял ден.

— Нямам търпение да седнем да ядем.

— Къде е баща ти?

— Задържали са го. Би трябвало да дойде съвсем скоро.

— Добре ли е?

— Да, не е нещо сериозно.

Влизаме вътре и тя започва да ме развежда из къщата, която е страхотна. Класически семеен дом със спални на втория етаж и таван, където е стаята на единия й брат, а на първия етаж са всички общи пространства — хол, трапезария, кухня и всекидневна. Когато стигаме до стаята й, тя затваря вратата и ме целува. Изненадан съм, но и въодушевен.

— Цял ден чаках с нетърпение да направя това — казва тя тихо и се отдръпва. Когато тръгва към вратата, аз я дърпам обратно към мен и я целувам пак.

— А аз чакам с нетърпение да те целуна отново по-късно — прошепвам. Тя се усмихва и ме удря по ръката.

Тръгваме надолу по стълбите и тя ме отвежда до всекидневната, където двамата й по-големи братя, пристигнали от университетите си за уикенда, гледат футбол с баща й. Сядам при тях, а Сара отива в кухнята, за да помогне на майка си и на по-малката си сестра с вечерята. Никога не съм си падал особено по футбола. Предполагам, че заради начина ни на живот с Анри не съм се интересувал от нещо извън всекидневието ни. Основната ми грижа са били опитите ми да се впиша в обстановката, независимо къде сме, както и готовността ми във всеки един момент да я напусна. И братята й, и баща й са играли футбол в гимназията. Обожават го. В днешната игра единият й брат и баща й са за единия отбор, а другият брат подкрепя противниковия. Спорят помежду си, присмиват си се, викат възторжено или ръмжат в зависимост от това какво се случва на терена. Очевидно го правят от години, може би цял живот, и по всичко личи, че се забавляват истински. Ще ми се да имахме с Анри някакво друго занимание, нещо друго освен обучението и безкрайното ни бягане и криене, което да ни харесва и на двамата и с което да се забавляваме заедно. Ще ми се да имах истински баща и братя, с които да си общувам.

Когато свършва полувремето, майката на Сара ни вика за вечеря. Проверявам си телефона, но все още няма нищо. Преди да седнем на масата, отивам в тоалетната и се опитвам да се обадя на Анри, но ми дава направо гласова поща. Вече е почти пет часа и започвам да се паникьосвам. Връщам се на масата, където всички са седнали. Тя изглежда невероятно. По средата има цветя, а пред всеки стол са подредени безупречно подложки и прибори. Ястията са поставени от вътрешната страна, а пуйката пред г-н Харт. Точно когато сядам, г-жа Харт влиза в стаята. Свалила е престилката си и е облякла красива пола и пуловер.

— Чу ли се с баща си? — казва тя.

— Току-що се опитах да му се обадя. Той, ами… закъснява и ни каза да не го чакаме. Много съжалява за неудобството — обяснявам.

Госпожа Харт започва да реже пуйката. Сара ми се усмихва от другата страна на масата, което ме кара да се почувствам по-добре за около половин секунда. Чиниите с храна тръгват от ръка на ръка и аз си вземам малки порции от всичко. Не мисля, че мога да изям много. Телефонът ми е изваден и лежи в скута ми. Нагласил съм го на вибрация, ако случайно получа обаждане или съобщение. С всяка изминала секунда обаче все по-малко вярвам в това, както и че въобще ще видя Анри отново. Самата идея да живея сам — докато заветите ми се развиват и без никого наоколо, който да ми ги обясни или да ме обучи, да бягам, да се крия или сам да си намирам пътя, да се бия с могадорианците, докато ги победя или докато сам не умра — всичко това ме ужасява.

Вечерята трае цяла вечност. Времето отново се движи бавно. Цялото семейство на Сара ме засипва с въпроси. Никога не съм бил в ситуация, в която толкова много хора да ме питат толкова много неща за толкова кратко време. Разпитват ме за миналото ми, за местата, където съм живял, за Анри, за майка ми — за която както винаги казвам, че е починала, когато съм бил много малък. Това е единственият ми отговор, който носи малка частичка от истината. Не знам дори дали отговорите ми са разумни. Усещам телефона върху крака си сякаш тежи сто тона. Не вибрира. Просто е там.

След вечерята и преди десерта Сара ни моли всички да идем на двора, за да направи няколко снимки. Докато излизаме, Сара ме пита дали нещо не е наред. Казвам й, че се притеснявам за Анри. Тя се опитва да ме успокои и да ми каже, че всичко е наред, но не се получава. Даже ме кара да се чувствам по-зле. Опитвам се да си представя къде е и какво прави, но единствения начин, по който успявам да го видя в съзнанието си, е как той стои срещу могадорианец — ужасѐн и осъзнал, че скоро ще умре.

Докато се събираме за снимките, започвам да се паникьосвам. Как мога да стигна до Атенс? Бих могъл да бягам, но сигурно ще ми е трудно да намеря пътя поради необходимостта да избягвам превозните средства и да стоя настрана от магистралите. Бих могъл да взема автобус, но ще отнеме прекалено много време. Бих могъл да попитам Сара, но това ще изисква много обяснения, наред с факта, че съм извънземно и че според мен Анри е заловен или убит от враждебни извънземни, които са искали да убият мен. Не е най-добрата идея.

Подреждаме се за снимката и аз изпитвам отчаяно желание да си тръгна веднага, но трябва да го направя така, че Сара и семейството й да не ми се разсърдят. Концентрирам се върху фотоапарата, гледам право в него и се опитвам да измисля извинение, което ще породи най-малко въпроси. Съсипан съм от паниката, която бушува у мен с пълна скорост. Ръцете ми се разтреперват. Чувствам ги горещи. Поглеждам ги да видя дали не са засветили. Не са, но когато вдигам поглед обратно, виждам, че фотоапаратът в ръцете на Сара се тресе. Разбирам, че това някак си идва от мене, но нямам представа какво и как да направя, че да го спра. Студена тръпка пробягва нагоре по гърба ми. Дъхът ми секва и в този момент стъклената леща на обектива се пропуква и пръсва. Сара изпищява, хвърля фотоапарата на земята и го гледа в недоумение. Долната й устна увисва и сълзи потичат от очите й.

Майка й и баща й се втурват към нея, за да видят дали е добре. Не съм сигурен какво трябва да направя. Гадно ми е заради фотоапарата й и че тя се разстрои така, но същевременно съм доста развълнуван, защото телекинезата ми очевидно е проработила. Но ще мога ли да я контролирам? Анри ще се побърка от радост, когато научи. Анри. Паниката се завръща. Свивам ръце в юмруци. Трябва да се измъкна оттук. Трябва да го намеря. Ако могадорианците са го хванали — а аз се надявам да не са — ще убия всеки един от тях, докато не си го прибера.

Хрумва ми нещо. Отивам при Сара и я дръпвам настрана от родителите й, които оглеждат фотоапарата, за да разберат какво се е случило.

— Току-що получих съобщение от Анри. Наистина съжалявам, но трябва да тръгвам.

Тя е видимо разстроена и гледа ту към мен, ту към родителите си.

— Той добре ли е?

— Да, но трябва да тръгвам — има нужда от мен.

Тя кимва и се целуваме нежно. Надявам се, не за последен път.

Благодаря на родителите й, на братята и сестра й и напускам, преди да са ме затрупали с въпроси. Прекосявам къщата и в момента, в който излизам през вратата, хуквам да тичам. Придържам се към пътя, по който дойдох на отиване. Гледам да съм далеч от магистралите и тичам между дърветата. За няколко минути съм си у дома. Чувам Бърни Косар да драска по вратата, докато спринтирам по вътрешната алея. Тревожен е, сякаш усеща, че нещо не е наред.

Отивам направо в стаята си. Изваждам от чантата си листчето с телефона и адреса, което Анри ми остави преди тръгване. Набирам номера. Тръгва запис: „Съжаляваме, но номерът, с който се опитвате да се свържете, е изключен или изваден от употреба“. Поглеждам надолу към листчето и набирам отново. Същият запис.

— Мамка му! — изкрещявам. Ритам един стол, той полита през кухнята и пада в хола.

Влизам в стаята. Излизам. Влизам обратно. Втренчвам се в огледалото. Очите ми са червени, сълзи са избили по повърхността им, но не се стичат надолу. Ръцете ми треперят. Ярост, гняв и ужасен страх, че Анри може да е мъртъв, ме поглъщат. Стискам очи и изтласквам цялата си ярост под диафрагмата. Внезапен порив ме кара да изкрещя, отварям очи и замахвам с ръце към огледалото. Стъклото се пръсва, въпреки че стоя на три метра от него. Стоя и го гледам. По-голямата част все още виси на стената. Това, което се случи у Сара, не беше просто щастлива случайност.

Поглеждам към парчетата на пода. Протягам ръка пред себе си и се опитвам да преместя едно конкретно парче, като се концентрирам върху него. Дишането ми е овладяно, въпреки че страхът и гневът са все още в мен. Страх е прекалено проста дума. Ужас. Това е, което изпитвам.

Отначало парчето не помръдва, но след петнадесетина секунди започва да трепери. Отначало бавно, но после забързва. И тогава си спомням. Анри каза, че обикновено емоциите задействат заветите. Сигурно това се случва в момента. Напрягам се да го повдигна. Капки пот избиват по челото ми. Концентрирам се с всичко, което имам, и всичко, което съм, въпреки случващото се. Това е борба за въздух. Много бавно парчето започва да се издига. Сантиметър. Два. Вече е на половин метър от пода и продължава нагоре, дясната ми ръка е протегната напред и се движи с него до момента, в който то не достига нивото на очите ми. Задържам го там. Само да можеше Анри да види това, мисля си. И отново през въодушевлението от новооткритото ми щастие се завръщат страхът и паниката. Вглеждам се в стъклото, как отразява покритата с ламперия стена, която изглежда стара и чуплива. Дърво. Старо и чупливо. И тогава очите ми се отварят широко, по-широко от когато и да било през целия ми живот.

Сандъкът. Анри го каза: „Само двамата заедно можем да го отворим. Освен ако не умра. Тогава ще можеш да го отвориш сам“.

Пускам стъклото на земята и тичам в стаята на Анри. Сандъкът е до леглото му. Хващам го, бягам към кухнята и го хвърлям на масата. Катинарът във формата на лориенската емблема ме гледа право в лицето.

Сядам на масата и се втренчвам в катинара. Устните ми треперят. Опитвам се да си успокоя дишането, но без успех. Гръдният ми кош се надига сякаш току-що съм спринтирал петнадесет километра. Страх ме е, че ще усетя щракването в ръцете си. Поемам дълбоко въздух и затварям очи.

— Моля те, не се отваряй — казвам.

Хващам катинара. Стискам колкото се може по-силно, дъхът ми секва, зрението ми се замъглява, мускулите на предмишницата ми се изопват от напрежението. Чакам щракването. Държа катинара и чакам щракването.

Само че няма никакво щракване.

Пускам го, облягам се назад на стола и отпускам глава в ръцете си. Малък лъч надежда. Прокарвам пръсти през косата си и ставам. Върху шкафа на метър и половина от мен има мръсна лъжица. Фокусирам се върху нея, прокарвам ръка по продължение на тялото си и тя полита. Анри би бил толкова щастлив. Анри, мисля си, къде си? Все някъде, при това си жив. Ще дойда за теб.

Набирам номера на Сам, единствения приятел освен Сара, който имам в Парадайс, и единствения, който съм имал някога, ако трябва да бъда честен. Той вдига на второто позвъняване.

— Ало?

Затварям очи и стисвам с пръсти горния ръб на носа си. Поемам дълбоко въздух. Треперенето ми се е върнало, ако въобще някога е изчезвало.

— Ало? — казва той отново.

— Сам…

— Здрасти — казва той. — Звучиш ужасно. Добре ли си?

— Не. Имам нужда от помощта ти.

— О? Какво се е случило?

— Има ли някакъв начин майка ти да те докара?

— Тя не е тук. Сега е на смяна в болницата, защото й плащат двойно по празниците. Какво става?

— Нещата са зле, Сам. И имам нужда от помощ.

Настъпва ново мълчание и после:

— Ще дойда колкото се може по-скоро.

— Сигурен ли си?

— До скоро.

Затварям телефона си и отпускам глава на масата. Атенс, Охайо. Точно там се намира Анри. Някак, по някакъв начин точно там трябва да отида.

И ще трябва да побързам.