Аз съм номер четири

Глава 20

Караме на юг, докато не съзираме сгушилия се в полите на Апалачите Атенс: малък град, изникнал между дърветата. През тлеещата дневна светлина виждам река, която нежно се извива около него и изглежда сякаш очертава ръбовете на чаша, поела градчето в себе си. Тя е неговата граница на изток, юг и запад, а на север се простират хълмове и дървета. Температурата е сравнително висока за ноември. Подминаваме колежанския футболен стадион. Зад него се задава арена с бели куполи.

— Мини през този изход — казвам аз.

Сам извежда пикапа от магистралата и свива надясно по булевард „Ричлънд“. И двамата сме въодушевени, защото пристигнахме цели, пък и не ни хванаха.

— Значи така изглеждат университетските градчета, а?

— Явно — казва Сам.

От двете ни страни има сгради и общежития. Тревата е зелена, изрядно окосена, въпреки че е ноември. Качваме се по едно стръмно възвишение.

— На върха е улица „Корт“. Оттам ще завием наляво.

— Колко още остава? — пита Сам.

— Около километър.

— Искаш ли първо да минем с колата оттам?

— Не. Мисля, че ще е по-добре да паркираме при първа възможност и да повървим дотам.

Минаваме по улица „Корт“, която е основната артерии и центъра на града. Всичко е затворено за празниците — книжарници, кафенета, барове. Тогава го забелязвам, откроява се като скъпоценен камък.

— Спри! — казвам.

Сам набива спирачките.

— Какво?!

Някаква кола бибитка зад нас.

— Нищо, нищо. Продължавай да караш. Дай да паркираме.

Минаваме още две пресечки, преди да намерим място за паркиране. Предполагам, че сме на около пет минути пеша от адреса.

— Какво беше това? Изкара ми акъла.

— Там е пикапът на Анри — казвам аз.

Сам кимва.

— Защо понякога го наричаш Анри?

— Не знам, просто го правя. Нещо като наша си шега — казвам и поглеждам Бърни Косар. — Как мислиш, да го вземем ли?

Сам свива рамене.

— Може да ни пречи.

Давам му няколко кучешки бисквити и го оставям в пикапа на открехнат прозорец. Това го разстройва и той започва да скимти и да драска по прозореца, но все пак не мисля, че ще се забавим. Двамата със Сам се връщаме по улица „Корт“. Преметнал съм раницата на раменете си, а Сам държи своята в ръка. Той е извадил пластилина и го мачка, както хората правят с онези порести топки, когато са под стрес. Стигаме до пикапа на Анри. Вратите са затворени. Вече има три фиша за неправилно паркиране под чистачката откъм седалката на шофьора. По седалките и таблото няма нищо важно.

— Ами това означава две неща — казвам. — Анри все още е тук и който и да го е хванал, все още не е забелязал пикапа му, което значи, че не е проговорил. Не че някога би…

— Какво би казал, ако проговори?

Забравям за кратко, че Сам не знае истинските причини за пристигането на Анри тук. Вече направих неволната грешка да го нарека Анри. Трябва да внимавам да не разкрия нищо друго.

— Не знам — казвам. — Имам предвид, кой знае какви въпроси му задават тези извратеняци.

— Добре, а сега какво?

Изваждам картата за адреса, която Анри ми даде сутринта.

— Сега да вървим — казвам.

Връщаме се пеша по пътя, по който дойдохме. Сградите свършват и започват къщите. Изглеждат занемарени и мръсни. За нула време стигаме до мястото и спираме.

Поглеждам листчето, после къщата. Поемам си дълбоко въздух.

— Пристигнахме — казвам.

Стоим и гледаме нагоре към двуетажната къща със сива винилова облицовка. Пътечката пред входа води до небоядисана веранда със счупена люлка, която виси на една страна. Тревата е висока и неподдържана. Къщата изглежда необитаема, но отзад на алеята има паркирана кола. Не знам какво да правя. Вадя си телефона. Единадесет и дванадесет е. Обаждам се на Анри, въпреки че знам, че няма да вдигне. По този начин се опитвам да си сглобя мислите, да измисля някакъв план. Не бях обмислил всичко предварително и сега, след като съм изправен пред самата реалност, съзнанието ми е празно. Обаждането ми веднага се прехвърля на гласова поща.

— Нека отида да почукам на вратата — казва Сам.

— И да кажеш какво?

— Не знам, каквото ми дойде на ум.

Не му се удава възможност да го направи обаче, защото точно тогава през входната врата излиза мъж. Той е огромен — поне два метра, сто и двадесет кила. Има брадичка катинарче, а главата му е обръсната. Носи кубинки, сини дънки и черна фланела с навити до лактите ръкави. На дясната си предмишницата има татуировка, но съм прекалено далече, за да видя каква е. Той се изплюва на двора, обръща се и заключва входната врата. Слиза от верандата и тръгва в нашата посока. Сковавам се в момента, в който приближава. Татуировката е на извънземно, което носи букет от лалета, сякаш ги поднася на някакво невидимо същество. Мъжът минава покрай нас, без да каже и дума. Със Сам се обръщаме и го гледаме, докато се отдалечава.

— Видя ли татуировката му? — питам.

— Да. Толкова до стереотипа за мършавите компютърни откачалки, които са единствените маниаци на тема „извънземни“. Този мъж е огромен и изглежда зъл.

— Вземи ми телефона, Сам.

— Какво? Защо? — пита той.

— Трябва да го проследиш. Вземи телефона. Ще вляза в къщата. Очевидно няма никой вътре, иначе нямаше да заключи вратата. Анри може да е там. Ще ти се обадя веднага щом мога.

— Как ще ми се обадиш?

— Не знам. Ще намеря начин. Ето.

Взема го с неохота.

— Ами ако Анри не е вътре?

— Точно затова искам да проследиш човека. Може сега да отива при Анри.

— Ами ако се върне?

— Ще го измислим. Но сега ще трябва да тръгваш. Обещавам, че ще ти се обадя при първа възможност.

Сам се обръща и поглежда към човека. На петдесет метра от нас е. След това поглежда обратно към мен.

— Добре, ще го направя. Но ти внимавай там.

— Ти също бъди внимателен. Не го изпускай от очи. И не му позволявай да те забележи.

— Няма никакъв шанс.

Той се обръща и избързва след мъжа. Гледам ги как се отдалечават и щом изчезват от поглед, тръгвам към къщата. Прозорците са тъмни, всеки от тях е покрит с бял транспарант. Нищо не виждам вътре. Заобикалям къщата и минавам отзад. Там има малък вътрешен двор, покрит с бетон, който води към задната врата. Заключена е. Правя пълен кръг около къщата. Избуяли треволяци и храсти, останали от лятото. Пробвам един прозорец. Заключен. Всичките са заключени. Дали да не счупя някой? Разтърсвам се за камъни сред трънаците и в момента, в който виждам един, го вдигам от земята, без да го докосвам, но ми хрумва идея, толкова луда, че даже може да проработи.

Пускам камъка и отивам до задната врата. Обикновена ключалка, не е секретна брава. Поемам си дълбоко въздух, затварям очи, съсредоточавам се и хващам топката на бравата. Разклащам я. Мислите ми преминават от главата, към сърцето, до стомаха. Там се концентрира всичко. Стисвам по-здраво, дъхът ми е спрял в очакване, докато се опитвам да си представя вътрешния механизъм. Тогава усещам и чувам щракване в ръката, хванала топката. По лицето ми се прокрадва усмивка. Завъртам топката и вратата се отваря. Не мога да повярвам, че съм способен да отключвам врати само като си представям какво има в тях.

Кухнята е изненадващо чиста, повърхностите са избърсани, в мивката няма мръсни чинии. На плота има пресен хляб. Минавам по тесен коридор и влизам във всекидневната, чиито стени са покрити със спортни плакати и знаменца, а в един от ъглите стои широкоекранен телевизор. Вратата към спалнята е от лявата страна. Подавам си главата вътре. Цари пълно безредие, завивките на леглото са хвърлени на една страна, върху дрешника има още разхвърляни вещи. Разнася се отвратителната смрад на мръсно пране, покрито с пот, която никога не е засъхвала.

В предната част на къщата до вратата се издига стълбище, което стига до втория етаж. Тръгвам нагоре. Третото стъпало изскърцва под крака ми.

— Ехо? — провиква се глас от върха на стълбището.

Замръзвам, затаил дъх.

— Франк, ти ли си?

Запазвам мълчание. Чувам как някой става от стол, скърцането на приближаващи се стъпки по дървения под. На върха на стълбището се показва мъж. Тъмна рошава коса, бакенбарди, небръснато лице. Не е толкова едър, колкото онзи, който си тръгна по-рано, но не е и точно дребен.

— Кой си ти, по дяволите? — пита той.

— Търся един приятел — казвам.

Той се намръщва, изчезва и се появява отново десет секунди по-късно с дървена бейзболна бухалка в ръка.

— Как влезе тук?

— На твое място бих оставил бухалката.

— Как влезе тук?

— По-бърз съм и съм много по-силен от теб.

— Да, бе, как не!

— Търся мой приятел. Дошъл е тук тази сутрин. Искам да знам къде е.

— Ти си един от тях, а?

— Не знам за какво говориш.

— Ти си един от тях! — извиква той. Държи бухалката, както бейзболист би я хванал, ръцете му са се вкопчили в тънката основа, готов да замахне. В очите му личи истински страх. Стиснал е здраво зъби.

— Ти си един от тях! Защо просто не ни оставите на мира?!

— Не съм един от тях. Идвам за моя приятел. Кажи ми къде е.

— Приятелят ти е един от тях!

— Не, не е.

— Значи знаеш за кого говоря?

— Да.

Той слиза с едно стъпало надолу.

— Предупреждавам те — казвам. — Пусни бухалката и ми кажи къде е.

Ръцете ми треперят, защото ситуацията е непредсказуема, той държи в ръцете си бухалка, а аз нямам нищо, освен способностите си. Страхът в очите му ме плаши. Той прави още една крачка надолу. Между нас има само шест стъпала.

— Ще ти отрежа главата. Така приятелите ти ще схванат посланието.

— Те не са ми приятели. И те уверявам, че ще им направиш услуга, ако ми сториш нещо.

— Да видим тогава — казва той.

Той се втурва надолу по стълбите. Нямам какво да направя, освен да реагирам. Замахва с бухалката. Залягам и тя се удря тъпо в стената, оставяйки огромна цепнатина в ламперията. Мятам се към него и го вдигам във въздуха — с едната си ръка го държа за гърлото, с другата — под мишницата — и го понасям обратно нагоре по стълбите. Той започва да шава и ме рита в краката и слабините. Бухалката пада от ръцете му. Подскача кухо надолу по стълбите и чувам как един от прозорците зад мен се чупи.

Целият втори етаж е едно широко помещение. Тъмно е. Стените са покрити с броеве на „Те се разхождат сред нас“, а там, където свършват броевете, започват плакатите с извънземни. За разлика от тези на Сам обаче това са истински снимки, правени през годините — увеличени и на зрънца, така че е трудно да се разбере какво точно има на тях, да се разберат като образ тези бели точици на черен фон. В ъгъла стои зелено чучело на извънземно с примка около врата. Някой му е сложил на главата мексиканско сомбреро. По тавана са залепени фосфоресциращи звезди. Изглеждат не на място, по-скоро като нещо, подхождащо за стаята на дванадесетгодишно момиче.

Хвърлям мъжа на земята. Той се претъркулва надалече от мен и се изправя на крака. В мига, в който го прави, аз вкарвам цялата си сила под диафрагмата, тласкам я право към него, той полита назад и се блъсва в стената.

— Къде е той? — питам.

— Никога няма да ти кажа. Той е един от вас.

— Не съм този, за когото ме мислиш.

— Вие никога няма да успеете! Просто оставете Земята на мира!

Повдигам ръка и започвам да го душа. Усещам изпънатите сухожилия в ръката си, въпреки че не го докосвам. Не може да диша и лицето му става червено. Пускам го.

— Питам отново.

— Не!

Още веднъж го хващам за врата, но този път, щом лицето му става червено, стисвам още по-силно. Когато го пускам той започва да плаче и ми става гузно заради това, което му причиних. Но той знае къде е Анри, направил му е нещо и съчувствието ми изчезва почти веднага.

След като си поема въздух, между хлипанията той казва:

— Долу е.

— Къде? Не го видях.

— В мазето. Вратата е зад знамето на „Стийлърс“ в хола.

Набирам номера си от телефона върху средното бюро. Сам не отговаря. Тогава отскубвам телефона от стената и го счупвам на две.

— Дай ми мобилния си — казвам.

— Нямам такъв.

Отивам до чучелото и свалям примката от врата му.

— Стига де, човече — казва той умолително.

— Млъквай. Отвлякъл си приятеля ми. Държиш го против волята му. Имаш късмет, че единственото, което ти правя, е да те завържа.

Слагам ръцете му на гърба и ги стягам здраво с въжето. После го завързвам за един от столовете. Не мисля, че този ще го задържи задълго. Слагам лепенка на устата му, така че да не може да крещи, хуквам надолу по стълбите, откъсвам от стената знамето на „Стийлърс“ и разкривам зад него черна врата, която се оказва заключена. Отключвам я, както направих с предишната. Дървени стъпала водят към абсолютен мрак.

До носа ми достига миризмата на плесен. Щраквам ключа за лампата и тръгвам бавно надолу, ужасен от това, което може да открия. Дъските са обвити в паяжини. Стигам до дъното и веднага усещам присъствието на някой друг. Сковавам се, поемам дълбоко въздух и се обръщам.

В ъгъла на мазето седи Анри.

— Анри!

Той примижава на светлината, зрението му се настройва. По дължината на устата му има лепенка. Ръцете му са вързани зад гърба, глезените му — за краката на стола, на който седи. Косата му е разрошена, а по дясната страна на лицето му има следа от засъхнала кръв, която изглежда почти черна. Гледката ме изпълва с гняв.

Изтичвам до него и махам лепенката от устата му. Той си поема дълбоко въздух.

— Слава Богу! — казва той. Гласът му е слаб. — Ти беше прав, Джон. Беше глупаво от моя страна да идвам тук. Съжалявам. Трябваше да те послушам.

— Шшшт — казвам.

Навеждам се и започвам да развързвам глезените му. Той мирише на урина.

— Устроиха ми засада.

— Колко са? — питам.

— Трима.

— Завързал съм един от тях горе — казвам аз. Освобождавам глезените му. Той изпъва крака и въздъхва с облекчение.

— Цял ден седя на този проклет стол.

Започвам да работя по развързването на ръцете му.

— Как, по дяволите, стигна дотук? — пита той.

— Дойдохме двамата със Сам. Ние карахме.

— Шегуваш се.

— Нямаше друг начин.

— Какво карахте?

— Стария пикап на баща му.

Анри замълчава за минута, докато обмисля какво означава всичко това.

— Той не знае нищо — казвам. — Казах му, че извънземните са ти просто хоби, нищо повече.

Той кимва.

— Е, радвам се, че сте успели да стигнете дотук. Той сега къде е?

— Следи един от тях. Не знам накъде са отишли.

Над нас се чува скърцането на дъски. Изправям се, ръцете на Анри са развързани само до половината.

— Чу ли това? — прошепвам.

И двамата гледаме към вратата със затаен дъх. Някакъв крак стъпва на първото стъпало, след това на второто и изведнъж пред нас изниква грамадният човек, когото подминах по-рано и когото Сам тръгна да следи.

— Купонът свърши, момчета — казва той. Насочил е пистолет към лицето ми. — Сега се отдръпни.

Вдигам ръце и правя крачка назад. Мисля да използвам силата си, за да му дръпна пистолета, но ако, без да искам, го накарам да стреля? Все още не съм съвсем сигурен в способностите си. Прекалено рисковано е.

— Казаха ни, че може да дойдете. Че ще изглеждате като хора. Че сте истинският враг — казва мъжът.

— За какво говориш? — питам.

— Заблудени са — казва Анри. — Мислят, че ние сме врагът.

— Млъквай! — изкрещява човекът.

Прави три крачки към мен. После премества пистолета от мен и го насочва право в Анри.

— Един грешен ход от теб и той ще си го получи. Схващаш ли?

— Да — казвам.

— Сега хвани това — казва той. Сваля ролка тиксо от рафта до него и я хвърля към мен. Докато лети във въздуха, аз я спирам и тя увисва на два метра и половина от земята, точно между нас. Започвам да я въртя много бързо. Мъжът зяпна към нея в недоумение.

— Какво, по…

Докато вниманието му е отвлечено, аз изтласквам ръката си напред към него. Ролката полита назад и го прасва в носа. Кръвта започва да шурти и когато се пресята към нея, изпуска оръжието, което се удря в земята и изстрелва куршум. Насочвам ръката си към куршума и го спирам, а зад себе си чувам смеха на Анри. Премествам куршума така, че да виси пред лицето на мъжа.

— Хей, дебелако! — казвам.

Той отваря очи и вижда куршума във въздуха точно пред лицето си.

— Ще ти се наложи да понесеш още.

Оставям куршума да падне на земята в краката му. Мъжът се обръща, за да побегне, но аз го връщам назад през стаята и го удрям в грамадната носеща греда. Той изпада в безсъзнание и се пльосва на земята. Вземам тиксото и го връзвам за гредата. След като се уверявам, че вече е безопасен, се обръщам към Анри и отново се залавям с развързването му.

— Джон, мисля, че това беше най-страхотната изненада, която съм виждал през целия си живот — казва той с шепот и с такова облекчение, че вече очаквам да закапят сълзи.

Усмихвам се с гордост.

— Благодаря. Прояви се по време на вечерята.

— Съжалявам, че я изпуснах.

— Казах им, че от много работа си с вързани ръце.

Той се усмихва.

— Слава Богу, че заветът дойде — казва той и изведнъж осъзнавам, че напрежението около пристигането на моите завети или страхът, че няма да се формират, са тежали на Анри много повече, отколкото предполагах.

— А с теб какво се случи? — питам аз.

— Почуках на вратата. И тримата си бяха вкъщи. Когато влязох, единият от тях ме удари с бухалка по тила. Събудих се върху този стол.

Той поклаща глава и изрича дълга върволица от думи на лориенски, за които знам, че са псувни. Приключвам с развързването и той си изтяга краката.

— Трябва да се разкараме оттук — казва той.

— Трябва да намерим Сам.

И тогава го чуваме.

— Джон. Долу ли си?