Аз съм номер четири

Глава 7

Събуждам се преди звъна на будилника. Къщата е прохладна и тиха. Вдигам ръце изпод завивките. В нормален вид са, никакви светлини, никакво сияние. Ставам тежко от леглото и отивам във всекидневната. Анри седи на кухненската маса, чете местния вестник и пие кафе.

— Добро утро — казва той. — Как се чувстваш?

— Като пет пари в кесия — казвам.

Правя си купичка с корнфлейкс и сядам срещу него.

— Какво ще правиш днес? — питам аз.

— Най-вече ще ходя по задачи. Парите ни намаляват. Ще се отбия до банката, за да направя превод.

Лориен е (или беше, зависи как ще го погледнете) планета, богата на природни ресурси. Някои от тези ресурси бяха скъпоценни камъни и метали. Когато напуснахме, на всеки от пазителите бе дадена торба, пълна с диаманти, изумруди и рубини, които да може да продава, като пристигнем на Земята. Анри направи това и депозира парите в банкова сметка отвъд океана. Не знам колко има в сметката и никога не питам. Знам обаче, че е достатъчно, за да ни стигне за десет живота, ако не и за повече. Той тегли от нея горе-долу веднъж годишно.

— Ама не съм много сигурен — продължава той. — Не искам да се отдалечавам прекалено много. Да не би днес пък да се случи нещо друго.

В желанието си да омаловажа вчерашните събития като пълна дреболия, отмахвам идеята.

— Ще се оправя. Отивай да си получиш парите.

Поглеждам през прозореца. Разсъмва се и слънцето хвърля бледа светлина над всичко. Пикапът е покрит с роса. Мина доста време от последния път, в който карахме зима. Дори не притежавам яке, а повечето пуловери са ми умалели.

— Навън изглежда студено — казвам. — Може скоро да отидем да си накупим дрехи, а?

Той кимва.

— Точно за това си мислех снощи и по този повод трябва да ходя до банката.

Приключвам с корнфлейкса, оставям мръсната купичка в мивката и скачам под душа. Десет минути по-късно съм облечен с дънки и черна термична блуза, чиито ръкави навивам до лактите. Поглеждам в огледалото и после надолу към ръцете си. Чувствам се спокоен. Трябва да остана такъв.

На път за училище Анри ми подава чифт ръкавици.

— Погрижи се да са в теб по всяко време. Не знаеш кога ще ти потрябват.

Набутвам ги в задния си джоб.

— Едва ли ще ми потрябват. Чувствам се доста добре.

Автобусите са се наредили пред училището. Анри спира отстрани на сградата.

— Не ми харесва, че нямаш телефон — казва той. — Много неща могат да се объркат.

— Не се притеснявай. Скоро ще си го върна.

Той въздиша и поклаща глава.

— Не прави никакви глупости. В края на деня ще бъда точно тук.

— Няма — казвам и слизам от пикапа. Той потегля.

Коридорите в сградата кипят от активност, учениците се мотаят около шкафчетата, говорят си, смеят се. Неколцина ме поглеждат и започват да си шушукат. Не знам дали е заради сблъсъка вчера, или заради тъмната стаичка. Най-вероятно си шушукат и за двете. Училището е малко, а в малките училища няма такова нещо, дето да не се знае от всички.

Когато стигам до главния вход, завивам надясно и намирам шкафчето си. Празно е. Има петнадесет минути до началото на часа по стилистика за моя клас. Минавам покрай стаята само за да се уверя, че знам къде се намира, и след това се отправям към канцеларията. Секретарката ми се усмихва, когато влизам.

— Здравейте — казвам. — Вчера изгубих телефона си и се чудех дали някой не го е предал на изгубени вещи?

Тя поклаща глава.

— Не, страхувам се, че никакъв телефон не е бил предаван.

— Благодаря ви — казвам.

Не виждам Марк никъде из коридора. Избирам си посока и тръгвам нататък. Хората все още ме зяпат и си шушукат, но това не ме притеснява. Съзирам го на петнадесетина метра пред мен. Изведнъж ме хваща тръпката от адреналина. Поглеждам надолу към ръцете си. Нормални са. Притеснявам се да не вземат да светнат, а точно това притеснение може да ги задейства.

Марк се е облегнал на едно шкафче и е скръстил ръце, заобиколен от пет момчета и две момичета, и всичките си говорят и се смеят. Сара седи на перваза на един прозорец на пет метра от тях. Тя отново изглежда ослепително с вързаната си на опашка коса; днес е с пола и сив пуловер. Чете книга, но поглежда нагоре, когато тръгвам към тях.

Спирам точно пред групата, забивам поглед в Марк и чакам. Забелязва ме след около пет секунди.

— Какво искаш? — пита той.

— Знаеш какво искам.

Оставаме втренчени един в друг. Тълпата наоколо набъбва на десетина човека, после на двадесет. Сара се изправя и се присъединява откъм външната й страна. Марк носи якето на отбора си, а черната му коса е прилежно оформена така, че да изглежда сякаш се е изтъркалял от леглото право в дрехите си.

Оттласква се от шкафчето и тръгва към мен. Спира на сантиметри. Гърдите ни почти се допират и острият мирис на одеколона му изпълва ноздрите ми. Той е около метър и осемдесет, близо два сантиметра по-висок от мен. Имаме еднакво телосложение. Но той няма представа, че това, което е в мен, не е същото, което е в него. Аз съм по-бърз и много по-силен. Тази мисъл предизвиква уверена усмивка на лицето ми.

— Мислиш ли, че днес можеш да останеш в училище малко повече? Или отново ще хукнеш да бягаш като една малка кучка?

Из тълпата се разнасят хихикания.

— Ами ще видим, нали така?

— Да, наистина ще видим — казва той и се приближава още повече.

— Искам си телефона — казвам аз.

— Не е в мен.

Поклащам глава срещу него.

— Двама са те видели да го вземаш — лъжа аз.

По начина, по който веждите му се сбърчват, разбирам, че съм познал.

— Е, и какво, ако съм бил аз? Какво ще направиш?

Сега около нас стоят тридесетина души. Не се съмнявам, че цялото училище ще разбере какво се е случило до десет минути след началото на първия час.

— Предупреден си — казвам. — Имаш срок до края на деня.

Обръщам се и си отивам.

— Или какво? — изкрещява след мен. Не му обръщам внимание. Нека размишлява над отговора. Юмруците ми са се свили и осъзнавам, че съм объркал адреналина с нервността. Защо бях толкова нервен? Заради непредсказуемостта? Заради факта, че се изправям срещу някого за първи път? Заради възможността ръцете ми да засветят? Вероятно и заради трите.

Отивам в тоалетната, влизам в празна кабинка и слагам резето на вратата. Разтварям длани. Дясната леко сияе. Затварям очи, въздъхвам и се концентрирам върху бавното си дишане. Минута по-късно светлината още е там. Поклащам глава. Не мислех, че заветът ще е толкова чувствителен. Оставам в кабинката. Тънък слой пот покрива челото ми; и двете ми ръце са топли, но за щастие лявата все още е наред. Хората влизат и излизат от тоалетната, а аз стоя в кабинката, чакам. Светлината не намалява. Най-накрая бие звънецът за първия час и тоалетната се опразва.

Поклащам глава с погнуса и приемам неизбежното. Телефонът не е у мен, а Анри е на път за банката. Останал съм сам със собствената си глупост и няма кого да виня освен себе си. Изваждам ръкавиците от задния си джоб и ги нахлузвам. Кожени градинарски ръкавици. Не бих могъл да изглеждам по-глупаво, дори да бях сложил клоунски обувки и жълти панталони. Толкова за вписването в обстановката. Осъзнавам, че трябва да спра това с Марк. Той печели. Може да задържи телефона ми; тази вечер с Анри ще вземем нов.

Излизам от тоалетните и тръгвам по празния коридор към стаята. Щом влизам, всички ме зяпват, а след това зяпват и ръкавиците. Няма смисъл да се опитвам да ги крия. Приличам на идиот. Аз съм извънземен, притежавам невероятни способности и други тепърва ми предстоят, мога да правя неща, за които никое човешко същество не би и мечтало, но това не ми пречи да приличам на идиот.

Сядам в средата на стаята. Никой не ми казва нищо, а аз съм прекалено смутен, за да чуя какво казва учителката. Щом бие звънецът, си събирам нещата, пускам ги в раницата и нахлузвам презрамките на раменете си. Все още съм с ръкавиците. На излизане от стаята повдигам единия край на ръкавицата и надзъртам да си видя дланта. Все още свети.

Тръгвам по коридора с равномерна крачка. Дишам бавно. Опитвам се да си изчистя съзнанието, но не се получава. Влизам в стаята, а Марк седи на същото място като вчера със Сара до себе си. Той ми се усмихва подигравателно. В опита си да се държи като готин тип не забелязва ръкавиците.

— Какво става, бегач? Чувам, че отборът по планинско бягане търси нови попълнения.

— Не бъди такъв гадняр — казва Сара. Поглеждам я, докато минавам, поглеждам сините й очи, които ме карат да се чувствам срамежлив и неуверен, които карат бузите ми да пламнат. Мястото, на което седях вчера, е заето, така че се отправям към дъното. Стаята се пълни и онова момче от вчера, което ме предупреди за Марк, сяда до мен. Носи друга черна тениска с логото на НАСА в средата, камуфлажни панталони и маратонки за тенис „Найки“. Има разчорлена тъмноруса коса и пъстри очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. Изважда тетрадка, изпълнена със скици на съзвездия и планети. Поглежда ме и не се опитва да скрие факта, че ме зяпа.

— Как върви? — питам.

Той свива рамене.

— Защо си с ръкавици?

Отварям уста, за да отговоря, но г-жа Бъртън започва часа. През повечето време този човек рисува картини с марсианци както той си ги представя. Малки тела, големи глави, ръце и очи. Същите стереотипни образи, които обикновено показват по филмите. В долния край на всяка рисунка изписва името си с малки букви: Сам Гууд. Забелязва, че го гледам, и си отмествам погледа.

Докато г-жа Бъртън ни преподава за шестдесет и едната луни на Сатурн, аз гледам в тила на Марк. Той се е навел над чина си, пише. После се изправя и подава някаква бележка на Сара. Тя му я мята обратно, без да я чете. Това ме кара да се усмихна. Г-жа Бъртън изключва светлините и ни пуска филм. Кръжащите планети, прожектирани на екрана, ми напомнят за Лориен. Тя е една от осемнадесетте планети във Вселената, способни да поддържат живот. Земята е една от тях. Могадор, за жалост, също.

Лориен. Затварям очи и позволявам на спомените ми да нахлуят. Стара планета, сто пъти по-стара от Земята. Всеки проблем, който Земята има сега — замърсяване, пренаселеност, глобално затопляне, недостиг на храна, Лориен също е минала през него. В един момент преди двадесет и пет хиляди години планетата започнала да умира. Това се случило много преди да развием способността да пътуваме из Вселената, и хората на Лориен трябвало да направят нещо, за да оцелеят. Бавно, но сигурно те посветили цялата си енергия на това да запазят планетата си завинаги годна за живот, като се откажат от всичко вредно — оръжия и бомби, отровни химикали, замърсители, — и след време щетите започнали да се поправят. А след хиляди години еволюция дошли и облаги: определени граждани — гардовете — развили специални способности, с които да защитават планетата и да й помагат. Сякаш Лориен се отблагодарила на моите предци за предвидливостта, за уважението им.

Г-жа Бъртън пали лампите. Отварям очи и поглеждам часовника. Часът почти приключва. Отново се чувствам спокоен, напълно съм забравил за ръцете си. Поемам си дълбоко въздух и надниквам в дясната ръкавица. Светлината е изчезнала! Усмихвам се и махам ръкавиците. Отново нормален. Остават ми още шест часа за деня. Трябва да запазя спокойствие до края.

Първата половина на деня минава без инциденти. Успявам да запазя спокойствие, освен това нямам други спречквания с Марк. На обяд си пълня подноса с основните неща, а после намирам празна маса в дъното на помещението. Изял съм половин парче пица, когато Сам Гууд, момчето от часа по астрономия, сяда срещу мен.

— Наистина ли ще се биеш с Марк след училище? — пита той.

Поклащам глава.

— Не.

— Защото така разправят наоколо.

— Грешат.

Той свива рамене, продължава да яде. Минута по-късно пита:

— Къде са ти ръкавиците?

— Свалих ги. Вече не ми е студено на ръцете.

Той отваря уста, за да отговори, но огромно кюфте, което съм сигурен, че е било предназначено за мен, полита отнякъде и го удря право в тила. Косата и раменете му са покрити с парченца кайма и сос за спагети. Малко от соса опръсква и мен. Тъкмо започвам да се бърша и второ кюфте полита във въздуха и ме удря точно по бузата. Из столовата се разнасят възклицания.

Изправям се и избърсвам едната си страна със салфетка, докато гневът бушува в мен. В този момент ръцете ми спират да ме интересуват. Ако щат да светят ярко като слънцето, а аз и Анри ще тръгнем този следобед, ако е нужно. Но няма абсолютно никакъв шанс да оставя случилото се току-така. Нещата бяха приключили след тази сутрин… но вече не.

— Недей! — казва Сам. — Ако им отвърнеш, никога няма да те оставят на мира.

Тръгвам. Над столовата пада тишина. Стотици очи се втренчват в мен. Лицето ми се изкривява, свъсвам вежди. Седем души седят на масата на Марк Джеймс, само момчета. И седмината стават, когато наближавам.

— Проблем ли има? — пита ме един от тях. Той е огромен, с телосложение на нападател. По бузите му растат червеникави косми на туфи, сякаш се опитва да си пусне брада. От това лицето му изглежда мръсно. Както всички останали от компанията, носи футболно яке. Скръства ръце и застава на пътя ми.

— Не е твоя работа — казвам аз.

— Ще трябва да минеш през мен, за да стигнеш до него.

— Ще го направя, ако не ми се разкараш от пътя.

— Не мисля, че можеш — казва той.

Вкарвам коляното си право в чатала му. Дъхът му засяда в гърлото му и той се превива. Цялата столова зяпва.

— Предупредих те — казвам, стъпвам върху него и отивам право към Марк, като очите ми не се откъсват от неговите. Точно когато стигам до него, усещам как някой ме хваща в гръб. Обръщам се с ръце, свити в юмруци, готов да замахна, но в последната секунда разбирам, че това е обслужващият столовата.

— Достатъчно, момчета!

— Вижте какво направи току-що с Кевин, г-н Джонсън — казва Марк. Кевин все още е сгърчен на земята. Лицето му е червено като цвекло. — Пратете го при директора!

— Млъквай, Джеймс. И четиримата отивате. Не си мисли, че не те видях да хвърляш кюфтетата — казва той и поглежда към Кевин, който все още е на земята.

— Ставай.

Сам се появява от нищото. Опитвал се е да избърше мръсотията от косата и раменете си. Няма ги големите парчета от кюфтето, но сосът се е размазал. Не съм сигурен защо е тук. Поглеждам надолу към ръцете си, готов да побягна при първия намек за светлина, но за моя изненада те са нормални. Дали е било заради това, че реагирах на момента и нервите ми нямаха възможност да се разгорещят, преди да действам? Нямам представа.

Кевин се изправя и ме поглежда. Разтреперан е и все още му е трудно да диша. Хваща рамото на момчето до него за опора.

— Ще си получиш заслуженото — казва.

— Съмнявам се — отговарям аз. Още съм намръщен, още съм покрит с храна. Майната му на избърсването!

Четиримата отиваме в офиса на директора. Г-н Харис седи зад бюрото си и яде претоплен обяд от готовите, пъхнал салфетка в яката на ризата си.

— Извинете, че ви прекъсваме. Просто имахме малък проблем в столовата днес. Сигурен съм, че тези момчета ще се радват да ви разкажат — казва обслужващият.

Г-н Харис въздъхва, дръпва салфетката от ризата си и я хвърля в кошчето. Избутва обяда си настрана с опакото на ръката си.

— Благодаря ви, г-н Джонсън.

Г-н Джонсън излиза, затваря след себе си вратата на кабинета и четиримата сядаме.

— Та кой от вас иска да започне? — пита директорът, а в гласа му се долавя раздразнение.

Мълча. Мускулите около челюстта на г-н Харис са се изпънали. Поглеждам надолу към ръцете си. Все още не са светнали. За всеки случай ги оставям с дланите надолу върху краката си. След десетсекундно мълчание Марк започва.

— Някой го удари с кюфте. Той помисли, че съм бил аз, и заради това удари с коляно Кевин в топките.

— Внимавай с езика! — казва г-н Харис и се обръща към Кевин. — Добре ли си?

Кевин, чието лице все още е червено, кимва.

— Значи кой хвърли кюфтето? — г-н Харис пита мен.

Не казвам нищо, все още кипя в раздразнението си от цялата сценка. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да се успокоя.

— Не знам — казвам. Гневът ми е стигнал съвсем нови висини. Не искам да се разправям с Марк чрез г-н Харис и бих предпочел да се оправя сам със ситуацията далеч от кабинета на директора.

Сам ме поглежда изненадано. Г-н Харис вдига ръце в безсилието си.

— Ами тогава защо, по дяволите, сте тук, момчета?

— Добър въпрос — казва Марк. — Ние просто обядвахме.

Сам проговаря.

— Марк го хвърли. Аз го видях, както и г-н Джонсън.

Поглеждам към Сам. Знам, че не го е видял, защото първия път беше с гръб, а вторият беше зает да се почиства. Но съм впечатлен, че взема моята страна, въпреки че знае, че това може да го вкара в неприятности с Марк и приятелите му. Марк го поглежда ядно.

— Хайде, г-н Харис — примолва се Марк. — Интервюто ми за „Газет“ е утре, а мачът е в петък. Нямам време да се притеснявам за такива простотии. Обвинен съм в нещо, което не съм направил. Трудно е да се концентрираш, докато стават подобни глупости.

— Внимавай с езика! — изкрещява г-н Харис.

— Това е истината.

— Вярвам ти — казва директорът и въздъхва особено тежко. Поглежда към Кевин, който все още се опитва да си поеме въздух. — Искаш ли да отидеш при сестрата?

— Ще се оправя — казва Кевин.

Г-н Харис кимва.

— Вие двамата забравете за инцидента в стола. Марк — ти се концентрирай. От доста време се опитваме да издействаме такава статия. Може даже да ни сложат на първа страница. Представи си, първата страница на „Газет“ — казва той и се усмихва.

— Благодаря ви — казва Марк. — Това ме вълнува.

— Добре. Сега вие двамата може да излезете.

Те тръгват и г-н Харис хвърля на Сам един суров поглед. Сам не отмества очи.

— Кажи ми, Сам. И искам да чуя истината. Видя ли Марк да хвърля кюфтето?

Очите на Сам се притварят. Не извръща поглед.

— Да.

Директорът поклаща глава.

— Не ти вярвам, Сам. И заради това ето какво ще направим — той ме поглежда. — Значи някакво кюфте е било хвърлено…

— Две — прекъсва го Сам.

— Какво?! — пита г-н Харис, отново обърнал гневен поглед към Сам.

— Две кюфтета бяха хвърлени, не едно.

Г-н Харис удря с юмрук по масата.

— Кого го интересува колко са били! Джон, ти си нападнал Кевин. Око за око. Ще оставим нещата така. Разбирате ли ме?

Лицето му е червено и разбирам, че е безсмислено да се спори.

— Ммда — казвам.

— Не искам да ви виждам отново тук — казва той. — И двамата сте свободни.

Излизаме от кабинета.

— Защо не му каза за телефона си? — пита Сам.

— Защото не го интересува. Искаше просто да се върне към обяда си — казвам аз. — И внимавай, сега вече си под прицела на Марк.

Следобед имам трудово обучение. Не защото имам някакъв особен интерес към готвенето, а защото трябваше да избера или това, или пеене в хора. И въпреки че имам много силни страни и способности, които на Земята се смятат за изключителни, пеенето не е сред тях. Така че отивам на трудово обучение и сядам. Стаята е малка и точно преди звънецът да бие, Сара влиза и сяда до мен.

— Здрасти — казва тя.

— Здрасти.

Кръвта се влива в лицето ми и раменете ми се сковават. Грабвам някакъв молив и започвам да го превъртам между пръстите на дясната си ръка, докато с лявата си прегъвам ъгълчетата на тетрадката ми. Сърцето ми се разтуптява. Нека само ръцете ми не светят. Надниквам към дланта си и въздъхвам с облекчение, защото все още с нормална. Бъди спокоен, мисля си. Тя е просто едно момиче.

Сара ме гледа. Всичко в мен става на желе. Тя е може би най-красивото момиче, което някога съм виждал.

— Съжалявам, че Марк се държи като тъпанар с теб — казва тя.

Свивам рамене.

— Не си ти виновна.

— Вие двамата няма да се сбиете наистина, нали?

— Не бих искал — казвам.

Тя кимва.

— Той може да бъде пълен кретен. Винаги се опитва да докаже, че е шефът.

— Това е признак на неувереност — казвам аз.

— Той не е неуверен. Просто е кретен.

Разбира се, че е. Но не искам да споря със Сара. А и тя говори толкова убедено, че почти започвам да се съмнявам в себе си.

Тя поглежда към петната от соса за спагети, които са изсъхнали, и издърпва втвърдено парченце от косата ми.

— Мерси.

Тя въздъхва.

— Съжалявам, че се случи това — тя ме поглежда в очите. — Ние не сме двойка, нали знаеш?

— Не сте?

Тя клати отрицателно глава. Любопитно ми е, че изпитва нуждата да ми изясни това. След десетминутен инструктаж как да правим палачинки, от който нищо не чувам, учителката, г-жа Беншоф, ни разделя по двойки и двамата със Сара сме заедно. Минаваме през врата в дъното на стаята, която води към кухнята — помещение, около три пъти по-голямо от обикновена класна стая. Съдържа десет различни кухненски участъка, обзаведени с хладилници, шкафове, мивки, печки. Сара отива в един от тях, вади престилка от някакво чекмедже и си я слага.

— Би ли ми я завързал? — пита тя.

Дърпам прекалено силно, докато правя панделката, и се налага да я вържа наново. Усещам очертанията на кръста й под върховете на пръстите ми. Когато нейната е вече готова, слагам моята и започвам да си я връзвам сам.

— Дай, глупчо — казва тя, взема връзките и ги връзва вместо мен.

— Благодаря ти.

Опитвам се да счупя първото яйце, но го правя прекалено силно и всъщност нищо от яйцето не стига до купата. Сара се разсмива. Поставя ново яйце в ръката ми, взема я в своята и ми показва как да го счупя на ръба на купата. Оставя ръката си върху моята секунда по-дълго от необходимото. Поглежда ме и се усмихва:

— Ето така.

Тя меси тестото, а кичури коса падат в очите й. Отчаяно искам да се пресегна и да пригладя тези разпилени кичури зад ухото й, но не посмявам. Г-жа Беншоф влиза в кухнята ни, за да види как се справяме. Дотук добре, което е заслуга изцяло на Сара, тъй като нямам представа какво правя.

— Как ти се струва Охайо засега? — пита Сара.

— Става. Един по-приятен първи учебен ден щеше да ми се отрази по-добре.

Тя се усмихва.

— Какво се случи всъщност? Притесних се за теб.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм извънземен?

— О, я стига! — игриво казва тя. — Какво се случи наистина?

Разсмивам се.

— Имам много лоша астма. Поради някаква причина вчера получих пристъп — казвам аз и съжалявам, че ми се налага да лъжа. Не искам тя да вижда у мен слабост, особено такава, която не е истинска.

— Е, радвам се, че се чувстваш по-добре.

Правим четири палачинки. Сара слага всичките на една чиния. Върху тях сипва огромно количество кленов сироп и ми подава вилица. Поглеждам останалите ученици. Повечето ядат от две чинии. Посягам и си отрязвам хапка.

— Не е зле — казвам аз, дъвчейки.

Редуваме се с хапките, докато не опразваме чинията. Въобще не съм гладен, но й помагам да ги изяде всичките. Когато приключваме, стомахът вече ме боли. После тя измива чиниите, а аз ги подсушавам. Звънецът бие и излизаме заедно от стаята.

— Знаеш ли, не си толкова зле за второкурсник — казва тя и ме побутва с лакът. — Не ме интересува какво говорят останалите.

— Мерси, и ти не си толкова зле за… каквото и да си.

— Третокурсничка съм.

Извървяваме няколко крачки в мълчание.

— Няма да се сбиеш наистина с Марк след часовете, нали?

— Трябва да си взема телефона обратно. А и само ме погледни — казвам аз и посочвам блузата си.

Тя свива рамене. Спирам пред шкафчето си. Тя забелязва номера.

— Е, все пак не трябва да го правиш.

— Не искам да го правя.

Тя върти очи.

— Ех, тези момчета и техните войни. Както и да е, ще се видим утре.

— Приятен ден или каквото остава от него — казвам аз.

След часа по история на Америка се отправям с бавни крачки към шкафчето си. Мисля просто тихо да напусна училището, без да търся Марк. После обаче осъзнавам, че завинаги ще бъда заклеймен като страхливец.

Стигам до шкафчето и изпразвам чантата си от учебниците, които не ми трябват. После просто оставам там и усещам нервността, която започва да тече през мен. Ръцете ми са все още нормални. Мисля да си сложа ръкавиците за всеки случай, но не го правя. Поемам дълбоко въздух и затварям вратата на шкафчето.

— Здрасти — чувам глас зад мен, който ме стряска. Сара е. Тя хвърля поглед назад и отново ме поглежда. — Имам нещо за теб.

— Не са още палачинки, нали? Още имам чувството, че ще се пръсна.

Тя се изсмива нервно.

— Не са палачинки. Но ако ти го дам, ще трябва да ми обещаеш да не се биеш.

— Добре — казвам аз.

Тя отново поглежда зад себе си и бързо посяга към предния джоб на чантата си. Изважда телефона ми и ми го подава.

— Къде го намери?

Тя свива рамене.

— Марк знае ли?

— Не. Та… все още ли смяташ да се правиш на големия мъж? — пита тя.

— Явно, не.

— Добре.

— Благодаря ти — казвам аз. Не мога да повярвам, че е направила всичко това, за да ми помогне. Тя едва ме познава. Не че се оплаквам.

— Пак заповядай — казва тя, обръща се и избързва напред по коридора. Гледам я през цялото време и не мога да спра да се усмихвам. Когато се отправям навън, Марк Джеймс и осем от неговите приятели ме пресрещат във фоайето.

— Я виж ти! — казва Марк. — Успя да изкараш целия ден, а?

— Определено. И виж какво намерих — казвам аз и вдигам телефона в ръката си, за да го види. Ченето му пада. Подминавам го, продължавам си надолу по коридора и излизам от сградата.