Аз съм номер четири

Глава 15

Първият сняг пада две седмици по-късно. Ръси се съвсем леко, точно толкова, колкото да покрие пикапа с фин пухкав сняг. Точно след Вси светии Лориенският кристал разпростря силата на лумен по цялото ми тяло и Анри беше започнал с истинското ми обучение. Работехме всеки ден, без да спираме — и в студ, и в дъжд, а сега и в сняг. Въпреки че не го е казвал на глас, мисля, че няма търпение да се подготвя. Всичко започна със смутените му погледи, с навъсените му вежди, докато хапеше долната си устна, а после дойдоха дълбоките въздишки, безсънните нощи, скърцащите дъски на пода под краката му, които чувах буден от стаята си, докато в крайна сметка стигнахме до етапа, на който сме днес — искреното отчаяние в напрегнатия глас на Анри.

Застанали сме на двора на три метра разстояние един от друг, изправени лице в лице.

— Днес хич не съм в настроение — казвам.

— Знам, че не си, но се налага.

Въздъхвам и си поглеждам часовника. Четири часът е.

— Сара ще бъде тук в шест — казвам.

— Знам — отговаря Анри. — Затова трябва да побързаме.

Той държи по една топка за тенис във всяка ръка.

— Готов ли си? — пита той.

— По-готов едва ли ще бъда.

Мята първата топка високо във въздуха и когато тя достига връхната си точка, аз се опитвам да призова някаква сила, дълбоко заложена в мен, която да й попречи да падне. Не знам как точно да го направя, знам само, че би трябвало да мога. Ще стане след време и с тренировки, казва Анри. Всеки гард е надарен със способността да мести предмети с мисълта си. Телекинеза. И вместо да ме остави да я открия сам, както стана с ръцете ми, Анри, изглежда, е решил да събуди силата ми от зимен сън, в каквато и пещера да се е скрила.

Топката пада необезпокоявано, точно както се случи и с предишните хиляда топки, отскача два пъти и се спира в тревата, покрита със сняг.

Въздъхвам дълбоко.

— Не го усещам днес.

— Още веднъж — казва Анри.

Хвърля втората топка. Опитвам се да я помръдна, да я спра, всичко в мен се напряга да накара проклетото нещо да се отмести поне на сантиметър вляво или вдясно, но без никакъв успех. Отново удря земята. Бърни Косар, който ни е гледал през цялото време, я захапва и отминава.

— С времето ще стане.

Анри поклаща глава. Мускулите на челюстта му са изпънати. Настроенията му и липсата му на търпение започват да ми се отразяват. Наблюдава как Бърни Косар изприпква нанякъде с топката и въздъхва.

— Какво? — питам.

Той поклаща глава.

— Да пробваме пак.

Отива до другата топка и я взема. Хвърля я високо във въздуха. Опитвам се да я спра, но тя, естествено, просто пада.

— Може би утре — казвам аз.

Анри кимва и гледа към земята.

— Може би утре.

Целият съм в пот, кал и киша след тренировката. Днес Анри ме засили повече от обикновеното, а после ми се нахвърли с агресия, примесена с нещо, което бих окачествил единствено като паника. Упражнявахме телекинеза, но по-голямата част от времето посветихме на обучение по бойни техники: ръкопашен бой, борба, смесени бойни изкуства, последвани от принципите на самообладание — ловкост под напрежение, контрол над мислите, как да забележим страха в очите на противника и как най-добре да се възползваме от него. Но не изморителната тренировка ме притесни, а погледът на Анри. Потиснат поглед, който лъхаше на страх, отчаяние, разочарование. Не знам дали просто е обезпокоен за напредъка, или има нещо по-дълбоко. Тези тренировки обаче стават много изтощителни — както емоционално, така и физически.

Сара пристига точно навреме. Излизам навън и я целувам, докато тя идва към верандата. Вземам й палтото и го закачвам, когато влизаме вътре. Изпитът по трудово за първата половина на срока е само след седмица и по нейна идея ще сготвим яденето, преди да ни се наложи да го правим в час. Щом започваме да готвим, Анри си хваща якето и излиза на разходка. Взема със себе си и Бърни Косар и съм му благодарен, че ни оставя насаме. Правим печени пилешки гърди с картофи и задушени зеленчуци. Яденето се оказва доста по-вкусно, отколкото съм се надявал. Когато всичко е готово, тримата сядаме да ядем заедно. Сара и аз разчупваме неудобната тишина с празни приказки за училище, за киното, на което ще ходим следващата събота. Анри рядко вдига глава от чинията си, освен за да каже колко е вкусна храната.

Когато приключваме с яденето, двамата със Сара измиваме чиниите и се оттегляме на канапето. Пускаме филма, който Сара донесе, на малкия ни телевизор, но почти през цялото време Анри зяпа през прозореца. По средата на филма става с въздишка и излиза навън. Сара и аз го гледаме как си тръгва. Държим се за ръце, тя се обляга на мен и слага глава на рамото ми. Бърни Косар седи до нея с глава в скута й и двамата са завити с одеяло. Навън времето може да е студено и свирепо, но в нашия хол е топло и уютно.

— Баща ти добре ли е? — пита Сара.

— Не знам. Напоследък се държи странно.

— Беше много мълчалив на вечеря.

— Да, ще отида да го видя какво прави. Ей сега се връщам — казвам аз и тръгвам след Анри. Той стои на верандата, вперил поглед в тъмнината.

— Какво става? — питам аз.

Анри замислено поглежда нагоре към звездите.

— Усещам, че нещо не е както трябва — казва.

— Какво имаш предвид?

— Няма да ти хареса.

— Добре. Нека чуем.

— Не знам още колко можем да останем тук. Не ми се струва безопасно.

Сърцето ми се свива и не казвам нищо.

— Трескави са и мисля, че приближават. Усещам го. Не смятам, че тук сме в безопасност.

— Не искам да си тръгвам.

— Знаех, че няма да искаш.

— Останахме скрити.

Анри ме поглежда с вдигнати вежди.

— Без да се обиждаш, Джон, но не мисля, че много си се крил.

— Когато трябваше, го правех.

Той кимва.

— Ами ще видим.

Върви до края на верандата и слага ръце на перилата. Заставам до него. Нови снежинки започват да падат, да се сипят надолу, бели прашинки, блещукащи на фона на иначе тъмната нощ.

— Това не е всичко — казва Анри.

— Подозирах, че не е.

Той въздъхва.

— Вече трябваше да си развил телекинеза. Почти винаги идва с първия завет. Много рядко се проявява след него и дори в този случай никога не закъснява повече от седмица.

Поглеждам към него. Очите му са пълни със загриженост и тревожни бръчици пресичат челото му по дължина.

— Заветите ти идват от Лориен. Винаги е било така.

— Какво всъщност ми казваш?

— Не знам на колко можем да се надяваме оттук нататък — каза той и замълчава за кратко. — Тъй като вече не сме на Лориен, не знам дали останалите ти завети ще се проявят. И ако това се окаже истина, не можем да се надяваме, че ще се бием срещу могадорианците, още по-малко да ги победим. А ако не ги победим, никога няма да можем да се завърнем.

Гледам как пада снегът и се чудя дали да се притеснявам, или да почувствам облекчение, че може би с това ще приключи постоянното ни местене и най-накрая ще можем да се установим на едно място. Анри сочи към звездите.

— Точно там — казва той. — Точно там е Лориен.

Разбира се, знам много добре къде е Лориен, без някой да ми я сочи. Има някаква притегателна сила, някакъв начин, по който очите ми винаги гравитират към мястото на милиарди километри оттук, където стои Лориен. Опитвам да хвана снежинка с върха на езика си, после затварям очи и вдишвам студения въздух. Когато ги отварям, се обръщам назад и поглеждам Сара през прозореца. Седи, свила крака под себе си, главата на Бърни Косар все още е в скута й, а тялото му е завито с одеяло.

— Някога мислил ли си просто да се установиш тук, да си кажеш „майната й на Лориен“, и да си изградиш живот на Земята? — питам Анри.

— Напуснахме, когато беше доста малък. Предполагам, че не помниш много от Лориен?

— Не много — казвам. — Само някакви откъслечни неща ми изскачат от време на време. Не мога да кажа със сигурност обаче дали това са неща, които си спомням, или които съм видял по време на обучението.

— Не мисля, че щеше да се чувстваш по този начин, ако можеше да си спомниш.

— Но аз не си спомням. Нали точно там е работата!

— Може би — казва той. — Но независимо дали искаш да се върнеш или не, могадорианците няма да спрат да те преследват. И ако станем невнимателни и се установим, можеш да бъдеш сигурен, че ще ни намерят. А в момента, в който го направят, ще убият и двама ни. Няма начин да промениш това. Никакъв.

Знам, че е прав. По някакъв начин точно като Анри и аз мога да го усетя, да го почувствам в заглъхналата нощ, когато косъмчетата на ръката ми стоят нащрек, когато лека тръпка пропълзява по гръбнака ми, въпреки че не ми е студено.

— Някога съжалявал ли си, че си останал с мен толкова дълго?

— Да съжалявам ли? Защо мислиш, че ще съжалявам за това?

— Защото няма нищо, към което да се завърнем. Семейството ти е мъртво. Моето също. Животът ни на Лориен ще бъде посветен на това да изграждаме всичко наново. Ако не бях аз, ти можеше да се сдобиеш със самоличност и да прекараш остатъка от живота си като част от някакво място. Можеше да имаш приятели, може би дори да се влюбиш отново.

Анри се засмива.

— Аз вече съм влюбен. И ще бъде така, докато умра. Не очаквам да го разбереш. Лориен е различна от Земята.

Въздъхвам раздразнено.

— И все пак може да си част от някакво място.

— Аз съм част от някакво място. В момента съм част от Парадайс, Охайо, заедно с теб.

Поклащам глава.

— Знаеш какво имам предвид, Анри.

— Какво ти се струва, че ми липсва?

— Живот.

— Ти си моят живот, малкият. Ти и спомените ми сте единствената ми връзка с миналото. Без вас нямам нищо. Това е истината.

Точно тогава вратата се отваря зад нас. Бърни Косар изприпква пред Сара, която стои на вратата, наполовина вътре, наполовина вън.

— Вие двамата наистина ли ще ме оставите да гледам филма съвсем сама? — пита тя.

Анри й се усмихва.

— И през ум не ни минава — казва той.

След филма изпращам Сара до колата. Оставаме за момент, усмихвайки се един на друг, после се целуваме за лека нощ. Целувката е бавна, а в ръцете си нежно държа нейните.

— До утре — казва тя и стиска ръцете ми.

Влиза в колата, а аз вървя до края на алеята и я гледам как се отдалечава. Оставам там, докато задните светлини не изчезнат, а когато това става, ме обзема чувство на страх, защото си припомням думите на Анри от първия ми учебен ден: „Само имай предвид, че може да ни се наложи да тръгнем по всяко време“. Прав е и го знам, но никога не съм изпитвал подобни чувства към някого. Сякаш се нося по въздуха, когато сме заедно, и се ужасявам от моментите, в които сме разделени, както например сега, независимо че прекарах последните два часа с нея. Сара придава смисъл на нашето бягане и криене, смисъл, който надхвърля самото оцеляване. Смисъл, заради който си заслужава да победиш. А от самата идея, че може би застрашавам живота й, задето съм с нея, направо ме побиват тръпки.

Връщам се обратно вътре, а Анри е донесъл Лориенския сандък от спалнята си и го е сложил върху кухненската маса.

— Наистина ли? — питам.

Той кимва.

— Тук вътре има нещо, което от години искам да ти покажа.

Нямам търпение да видя какво друго има в този сандък. Отваряме заедно ключалката и той повдига капака така, че да не мога да надзърна вътре. Изважда кадифена торбичка, затваря сандъка и отново го заключва.

— Тези не са част от завета ти, но ги мушнах вътре последния път, когато отворихме сандъка, заради лошото ми предчувствие. Ако могадорианците ни хванат, никога няма да могат да го отворят — казва той и посочва към сандъка.

— И какво има в торбичката?

— Слънчевата система — казва той.

— Ако не са част от завета ми, тогава защо не си ми ги показвал досега?

— Защото трябва да развиеш завета си, за да ги активираш.

Маха всичко от масата и сяда от другата й страна с торбичката в скута. Усмихва се, усещайки ентусиазма ми. После пъха ръка в торбичката и изважда седем стъклени сфери с различна големина. Взема ги в шепи, доближава ги до лицето си и духва върху им. В тях затрептяват малки светлинки. Той ги хвърля във въздуха и изведнъж те се съживяват, подредени в пространството над масата. Стъклените топки са точно копие на нашата Слънчева система. Най-голямата от тях е с размера на портокал — слънцето на Лориен — и тя виси по средата и излъчва светлина колкото една крушка, но същевременно изглежда като самодостатъчна сфера от лава. Другите топки кръжат около нея. По-близките до слънцето се движат много по-бързо, докато тези, които са най-далече, сякаш се тътрят едва-едва. Всички те се въртят — дни, започващи и свършващи свръхскоростно. Четвъртото кълбо от слънцето нататък е Лориен. Гледаме го как се движи, гледаме как повърхността му започва да се оформя. Голямо е колкото топка за тенис. Очевидно копието не е с реален мащаб, защото Лориен всъщност е много по-малка от слънцето ни.

— Какво се случва? — питам.

— Топката заема точната форма на Лориен, както изглежда в момента.

— Как въобще е възможно това?

— Това е специално място, Джон. В самата му основа е заложена древна магия. От нея идват и заветите ти. Тя материализира предметите от твоето наследство и им вдъхва живот.

— Но ти току-що каза, че това не е част от завета ми.

— Не е, но идва от същото място.

Релефът се оформя, планините растат, дълбоки бразди прорязват повърхността там, където знам, че някога е имало реки. И внезапно спира. Търся някакъв цвят, някакво движение, някакъв вятър, който да прекоси хоризонта. Но там няма нищо. Целият пейзаж е едноцветна кръпка от сиво и черно. Не знам какво съм се надявал да видя, какво съм очаквал. Някакво движение, поне признак на живот. Падам духом. Тогава повърхността става прозрачна и през нея можем да видим как в самото ядро на кълбото се появява слабо сияние. Засиява и избледнява, после пак засиява, сякаш копира сърдечния ритъм на спящо животно.

— Какво е това? — питам.

— Планетата все още живее и диша. Оттеглила се е дълбоко в себе си, чака да й дойде времето. Може да се каже, че е изпаднала в хибернация. Но ще се събуди съвсем скоро.

— Защо си толкова сигурен?

— Това малко сияние там — казва той. — Това е нашата надежда, Джон.

Гледам го. Доставя ми странно удоволствие да гледам как сияе. Те се опитаха да заличат цивилизацията ни, дори самата памет, и все пак тя още диша. Да, мисля си, винаги има начин, точно както казва Анри.

— Това не е всичко.

Анри става, щраква с пръсти и планетите спират да се движат. Приближава лицето си на сантиметри от Лориен, с две ръце прави фуния около устата си и отново духва към топката. Наченки на синьо и зелено преминават през топката и изтляват почти толкова бързо, колкото и запотяването, предизвикано от дъха на Анри по повърхността, се изпарява.

— Какво направи?

— Освети я с ръцете си — казва той.

Ръцете ми засияват и когато ги слагам над топката, зеленото и синьото се възвръщат, само че този път остават, докато ръцете ми светят отгоре.

— Така изглеждаше Лориен ден преди нападението. Би ли погледнал само колко е красиво всичко? Понякога дори аз забравям.

Наистина е красиво. Всичко е зелено и синьо, плюшено и избуяло. Растенията сякаш се люшкат под поривите на вятъра, които по някакъв начин мога да усетя. Леки вълнички се появяват по повърхността на водата. Планетата наистина е жива, процъфтяваща. Но тогава отново загасвам сиянието си и всичко замира, връща се към нюансите на сивото.

Анри посочва някакво място на повърхността на кълбото.

— Точно тук — казва той — е мястото, откъдето излетяхме в деня на нападението. - После си премества пръста на сантиметър от мястото. - А точно тук беше Лориенският музей на изследователската дейност.

Кимвам и поглеждам към мястото, към което сочи. Още сиво.

— Какво общо имат музеите с каквото и да било? — питам аз. Облягам се назад в стола. Трудно е да наблюдаваш това, без да ти стане тъжно.

Той се обръща към мен.

— Дълго мислих за това, което ти си видял.

— Дааа? — казвам, за да го подтикна да кара нататък.

— Беше огромен музей, посветен изцяло на еволюцията на космическите пътувания. Едно от крилата на сградата съдържаше стари ракети, които бяха на хиляди години. Ракети, които са летели с гориво, познато само на лориенците — казва той и спира, загледан в малкото стъклено кълбо, увиснало на половин метър над кухненската маса.

— Сега, ако това, което си видял, се е случило наистина, ако втори кораб е успял да излети и да избяга от Лориен в разгара на войната, то той със сигурност е бил държан в космическия музей. Няма друго обяснение. Все още ми е трудно да повярвам, че е проработил, а и дори да е било така, че въобще би стигнал далече.

— Щом не е можел да стигне далече, защо още мислиш за него?

Анри поклаща глава.

— Знаеш ли, не съм много сигурен. Може би, защото съм грешал преди. Може би, защото се надявам да греша и сега. И ако наистина е успял да стигне донякъде, той трябва да е стигнал дотук, най-близката обитаема планета, без да броим Могадор. А това означава да предположим, че на кораба е имало живи същества, че той не е бил натоварен единствено с експонати и че не е бил празен, изстрелян само за заблуда на могадорианците. Мисля, че в него трябва да е имало поне един лориенец, който да може да го управлява, защото — както със сигурност знаеш — кораби от този тип не могат да се управляват сами.

Още една безсънна нощ. Стоя гол до кръста пред огледалото и съм се втренчил в него, а светлините на двете ми ръце са включени. „Не знам на колко можем да се надяваме оттук нататък“, каза днес Анри. Светлината в ядрото на Лориен все още гори и предметите, които сме донесли оттам, все още работят. Тогава защо магията би спряла дотук? Ами останалите: сблъскват ли се сега със същите проблеми? Останали ли са и те без своите завети?

Стягам се пред огледалото и удрям въздуха с надеждата, че огледалото ще се счупи или поне ще се чуе удар по вратата. Но нищо не става. Това съм просто аз, застанал като идиот, гол до кръста, и се боксирам със сянката си, докато Бърни Косар ме гледа от леглото. Вече е почти полунощ, а аз ни най-малко не съм уморен. Бърни Косар скача от леглото, сяда до мен и гледа отражението ми. Усмихвам му се и той размахва опашка.

— Ами ти? — питам Бърни Косар. — Ти имаш ли някакви специални сили? Да не си супер куче? Да ти сложа ли обратно мантията, за да можеш да полетиш във въздуха?

Опашката му продължава да се размахва и той тъпче по земята, докато ме гледа с извити нагоре очи. Вдигам го и го карам да „лети“ из стаята.

— Вижте! Това е Бърни Косар, необикновеното супер куче!

Той започва да се извива в ръцете ми и аз го оставям на земята. Пльосва на една страна, а опашката му думка в матрака.

— Е, приятелче, един от нас би трябвало да има суперсили. И изглежда, че това няма да съм аз. Освен ако не се върнем в тъмните векове и аз не снабдя света със светлина. Страхувам се, че в противен случай ще съм безполезен.

Бърни Косар се изтърколва по гръб и се втренчва в мен с големите си очи, които ме молят да му почеша коремчето.