Аз съм номер четири

Глава 23

Денят гасне в мрак. Топлата нощ носи мек вятър, а по небето са разпръснати неравномерно блещукащи светлини, облаци, които се преливат в лъчистите тонове на синьото, червено и зеленото. Първо има фойерверки. Фойерверки, които прерастват в нещо друго, по-шумно, по-застрашително, охканията и ахканията се превръщат в писъци и викове. Избухва хаос. Хората тичат, децата плачат. Аз, застанал на средата на всичко това, гледам, без да имам каквато и да е възможност да им помогна. Воините и зверовете прииждат от всички посоки, както и преди съм виждал да става, бомби падат непрекъснато и така гърмят, че ушите ме заболяват, а кънтежа им усещам под диафрагмата си. Толкова е оглушително, че зъбите ме болят. Лориенците отвръщат на атаката с такава енергичност, с такава смелост, че се чувствам горд да бъда сред тях, да бъда един от тях.

Тогава изчезвам; профучавам през въздуха със скорост, от която светът под краката ми се слива в общо петно и не мога да видя нищо конкретно. Когато спирам, се оказвам на пистата на летище. На пет метра от мен има сребрист космически кораб и около четиридесет лориенци са на рампата, която води до входа му. Две жени вече са влезли и стоят на вратата, вперили поглед в небето — младо момиче и жена на възрастта на Анри. Тогава виждам себе си на четири годинки, плача, раменете ми са отпуснати. Много по-млада версия на Анри стои точно зад мен. Той също гледа към небето. Приклекнала на коляно, пред мен стои баба ми и ме държи за раменете. Дядо ми е зад нея, лицето му е вкаменено, разсеяно, стъклата на очилата му събират светлината от небето.

— Върни се при нас, чуваш ли? Върни се при нас — казва баба ми и това е всичко. Ще ми се да можех да чуя думите преди тези. Досега не помнех нищо от това, което са ми казали в онази нощ. Но сега разполагам с нещо. Моята четиригодишна личност не отговаря. Моята четиригодишна личност е прекалено изплашена. Не разбира какво се случва, защо в очите на всички наоколо се чете настойчивост и страх. Баба ми ме придърпва към себе си и ме пуска. Изправя се и се обръща с гръб, за да не я видя, че плаче. Моята четиригодишна личност знае, че тя плаче, но не разбира нищо.

Ред е на дядо ми, който е покрит с пот, мръсотия и кръв. Очевидно е воювал, а лицето му е изкривено, сякаш е напрегнат и готов да се върне в битката, готов да тръгне и да направи всичко по силите си в борбата за оцеляване. Неговото и това на планетата. Пада на коляно, както баба ми направи преди него. За пръв път се оглеждам наоколо. Заплетени купчини метал, парчета цимент, огромни дупки в земята, където са падали бомбите. Разпръснати трупове, счупени стъкла, кал, насечени дървета. И насред всичко това — един-единствен невредим космически кораб, на който се качваме.

— Трябва да тръгваме! — провикна се някой. Мъж с тъмна коса и очи. Не знам кой е. Анри го поглежда и му кимва. Децата тръгват нагоре по рампата. Дядо ми се вглежда сурово в мен. Отваря уста, за да проговори. Преди думите да излязат обаче, съм пометен, захвърлен нагоре във въздуха и светът под мен отново преминава като размазано петно. Опитвам се да разбера какво има долу, но се движа прекалено бързо. Единственото, което очите ми различават, са бомбите, падащи непрестанно, огромни пожари с пламъци във всички цветове, които се разнасят в нощта, и непрекъснатите експлозии, които следват.

Тогава пак спирам.

Намирам се в голяма обществена сграда, която никога досега не съм виждал. Тихо е. Таванът е купол. Подът е огромна циментова плоча с размерите на футболно игрище. Няма прозорци, но гърмежите на бомбите все пак проникват и отекват по стените около мен. В самия център на сградата стои висока, горда и самотна бяла ракета, която се извисява чак до върха на тавана.

В този момент една врата в най-отдалечения ъгъл се отваря с трясък. Главата ми бързо се обръща към нея. Влизат двама мъже, трескави, говорят бързо и силно. Изведнъж след мъжете се втурва навътре стадо животни. Около петнадесетина са и непрестанно си сменят формата. Някои летят, някои тичат, веднъж на два крака, после на четири. Най-отзад върви трети човек и вратата се затваря след него. Първият стига до космическия кораб, отваря някакъв люк в основата му и подкарва животните да влизат.

— Хайде! Хайде! Нагоре и вътре, нагоре и вътре! — вика той.

Животните тръгват натам и всички сменят формите си, за да го направят. Влиза и последното животно и единият от мъжете се качва след тях. Другите двама започват да хвърлят към него сакове и кашони. Отнема им десетина минути, за да качат всичко на борда. След това се разпръсват около кораба, за да го подготвят. Мъжете се потят, крачат трескаво насам-натам докато не привеждат всичко в готовност. Точно преди тримата да се качат в ракетата, някой притичва до тях с вързоп, който прилича на повито дете, въпреки че не мога да го видя достатъчно добре, за да съм сигурен. Те го вземат, каквото и да е то, и влизат. Вратата се затваря с щракване зад тях и се заключва. Минават минути. Бомбите вече достигат до самите стени. И тогава нещо в сградата експлодира и аз виждам зараждането на огън под основата на ракетата, огън, който бързо нараства, огън, който поглъща всичко в сградата. Огън, който поглъща дори мен.

Очите ми се отварят изведнъж. Отново съм вкъщи в Охайо и лежа на леглото си. Стаята е тъмна, но аз усещам, че не съм сам. Някаква фигура се раздвижва, сянката й пада на леглото. Напрегнат съм, готов съм да запаля светлините си, да я запратя към стената.

— Говореше — казва Анри. — Говореше преди малко в съня си.

Запалвам лампите си. Той стои до леглото в долнище на пижама и бяла тениска. Косата му е разрошена, очите му са зачервени от съня.

— Какво говорех?

— Каза „нагоре и вътре, нагоре и вътре“. Какво се случваше?

— Току-що бях на Лориен.

— В съня си?

— Не мисля. Бях там точно както преди.

— Какво видя?

Вдигам се от леглото, така че гърбът ми се обляга на стената.

— Животните — казвам аз.

— Какви животни?

— В космическия кораб, който видях да излита. Старият, този в музея. В ракетата, която излетя след нашата. Видях как натоварват животни в нея. Не много. Около петнадесетина. И трима други лориенци. Не мисля, че бяха гардове. И още нещо. Вързоп. Приличаше на бебе, но няма как да съм сигурен.

— Защо смяташ, че не са били гардове?

— Натовариха кораба с провизии, някъде петдесетина кашони и сакове. Не използваха телекинеза.

— В ракетата в музея?

— Мисля, че беше музеят. Бях в огромна сграда с купол, изцяло празна, само с ракетата вътре. Мога единствено да предполагам, че е бил музеят.

Анри кимва.

— Щом са работили в музея, значи трябва да са били сепани.

— Товареха животни — казвам. — Животни, които можеха да си променят формата.

— Химери — казва Анри.

— Какво?

— Химери. Животни на Лориен, които могат да си променят формата. Наричат се химери.

— Това ли беше Хадли? — питам аз, припомняйки си видението, което имах преди няколко седмици. Видението, в което си играех на двора у баба и дядо, когато бях вдигнат във въздуха от човека в сребристосиния костюм.

Анри се усмихва.

— Спомняш ли си Хадли?

Кимвам.

— Виждал съм го така, както виждам всичко останало.

— Получаваш видения дори без обучението?

— Понякога.

— Колко често?

— Анри, на кого му дреме за виденията? Защо товареха животните в ракета? Какво правеше това бебе с тях, ако наистина беше бебе? Къде отидоха? Каква ли може да им е била целта?

Анри се замисля за момент. Той премества тежестта на тялото си върху десния си крак.

— Вероятно същата цел, каквато имахме и ние. Замисли се, Джон. Как иначе биха могли животните да населят отново Лориен? Те също би трябвало да се опазят в някакво убежище. Всичко беше пометено. Не само хората, но и животните, и всички растения. Може би вързопът е бил просто още някакво животно. Някакво по-уязвимо или по-малко.

— Добре, тогава къде биха отишли? Какво друго убежище съществува освен Земята?

— Мисля, че са отишли към една от космическите станции. Ракета с лориенско гориво би успяла да стигне дотам. Може да са си мислели, че нападението ще трае кратко и че ще дочака края му. Имам предвид, те биха могли да живеят на космическата станция толкова дълго, колкото им стигнат провизиите.

— Има космически станции близо до Лориен?

— Да, две са. Поне бяха две. Знам със сигурност, че по-голямата от тях беше разрушена още в началото на инвазията. Загубихме връзка с нея по-малко от две минути след падането на първата бомба.

— Защо не спомена това преди, когато за пръв път ти казах за ракетата?

— Предполагах, че е била празна, че е била изстреляна за отвличане на вниманието. И мисля, че ако едната станция е била разрушена, то и другата е била. Тяхното пътуване, за нещастие, най-вероятно е било напразно, каквато и да е била целта им.

— Ами ако са се върнали, след като са им привършили запасите? Мислиш ли, че биха могли да оцелеят на Лориен? — питам аз в отчаянието си. Вече знам отговора, вече знам какво ще каже Анри, но питам все пак, за да запазя някаква надежда, че не сме сами във всичко това. Че може би някъде далече оттук има и други като нас, които чакат и следят планетата, за да могат да се завърнат един ден, а ние да не се окажем самотни, когато стъпим отново на нея.

— Не. Сега там няма вода. Ти сам видя това. Няма нищо, освен една безплодна пустош. А нищо не може да оцелее без вода.

Въздъхвам и отново лягам в леглото. Отпускам глава на възглавницата. Какъв е смисълът да се спори? Анри е прав и го знам. Видях го с очите си. Ако може да се вярва на кълбата, които Анри извади от сандъка, тогава Лориен не е нищо повече от една пустош, бунище. Планетата все още живее, но на повърхността няма нищо. Никаква вода. Никакви растения. Никакъв живот. Нищо освен кал, камъни и отломъците от цивилизацията, която някога е съществувала.

— Друго видя ли? — пита Анри.

— Видях ни в деня, в който заминахме. Всички стояхме пред кораба точно преди да излети.

— Беше тъжен ден.

Кимвам. Анри скръства ръце и се заглежда през прозореца, потънал в мисли. Поемам си дълбоко въздух.

— Къде беше семейството ти през цялото време? — питам аз.

Светлините ми загаснаха преди две-три минути, но още мога да видя бялото на очите на Анри, вперени в мен.

— Не бяхме заедно, не и на този ден — казва той.

И двамата се умълчаваме за малко и Анри премества тежестта си върху другия крак.

— То аз по-добре да се връщам в леглото — казва той и слага край на разговора. — Наспи се.

Тръгва си, а аз оставам да лежа и животните, ракетата, семейството на Анри не ми излизат от главата. Някак си съм сигурен, че не е успял да се сбогува с тях. Знам, че няма да мога да заспя повторно. Никога не успявам, когато виденията ме навестяват, когато усещам тъгата на Анри. Сигурно това постоянно му тежи, както би тежало на всеки друг, който е напуснал при същите обстоятелства, изоставил е единствения дом, който някога е имал, и е знаел, че никога повече няма да види хората, които обича.

Вземам телефона си и пиша съобщение на Сара. Винаги й пращам съобщения, когато не мога да заспя, или тя го прави, когато на нея не й се спи. Тогава си говорим колкото ни трябва, за да се уморим. Тя ми се обажда двадесет секунди след като натискам бутона „изпрати“.

— Хей, здрасти — отговарям.

— Не можеш да заспиш?

— Не.

— Какво има? — пита тя. Прозява се от другата страна на линията.

— Просто ми липсваше, това е всичко. Лежа си в леглото и гледам тавана от час някъде.

— Глупчо. Видя ме преди около шест часа.

— Ще ми се все още да си тук — казвам аз. Тя изохква. Мога да я чуя, че се усмихва насред тъмнината. Завъртам се настрани и държа телефона между ухото и възглавницата си.

— Е, и на мен ми се ще все още да съм там.

Говорим си двадесет минути. Последната половина от разговора се състои единствено в това да си лежим и да слушаме другия как диша. Чувствам се по-добре след разговора със Сара, но сега ми е още по-трудно да заспя.