Аз съм номер четири

Глава 12

Анри и аз отиваме в града за тържеството по случай Вси светии почти две седмици след като сме пристигнали в Парадайс. Мисля, че уединеността ни се отразява и на двамата. Не че не сме свикнали с уединението. Напротив. Но в Охайо то е различно от това на повечето други места. Има някаква тишина в него, някаква самота.

Денят е студен. Слънцето надниква от време на време през гъсти бели облаци, които се плъзгат над главите ни. Градът е оживен. Всички деца са облечени с костюми. Купихме каишка за Бърни Косар, който носи мантия на Супермен на гърба си, а на гърдите си има голямо S. Не изглежда впечатлен от това. Не е единственото куче, облечено като супергерой.

С Анри стоим на тротоара точно пред „Гладната мечка“, закусвалнята до кръговото в центъра на града. Там сме, за да наблюдаваме парада. На предната витрина виси изрезка от „Газет“ със статията за Марк Джеймс. Снимали са го в центъра на игрището с футболното му яке, кръстосани ръце и десен крак, стъпил върху футболна топка. На лицето си е надянал кисела самонадеяна усмивка. Дори аз трябва да призная, че изглежда впечатляващо.

Анри ме вижда да зяпам вестника.

— Това е твоят приятел, нали? — пита той с усмивка. Анри знае цялата история — от скорошното спречкване заради кравешкия тор до хлътването ми по бившата му приятелка. Откакто разбра всичко това, не е спрял да нарича Марк моя „приятел“.

— Моят най-добър приятел — поправям го аз.

Точно тогава оркестърът засвирва. Повежда парада, следван от различни платформи, украсени за Вси светии. Една от тях носи Марк и няколко други футболисти. Разпознавам някои от тях от часовете, други — не. Те хвърлят шепи с бонбони на децата, облечени за празника. Тогава Марк ме забелязва и сръчква момчето до себе си — Кевин, онзи, когото ударих с коляно в чатала в стола. Марк ме посочва и казва нещо. И двамата се разхилват.

— Това ли е той — пита Анри.

— Това е той.

— Прилича на тъпанар.

— Казах ти.

След тях идват мажоретките, крачат в униформи, с прибрани назад коси, усмихват се и махат на тълпата. Сара върви с тях и снима. Хваща ги в движение, докато скачат и окуражават публиката. Въпреки че е с дънки и без грим, тя е много по-красива от всички тях. Говорим си все повече и повече в училище и не мога да спра да мисля за нея. Анри ме вижда, че я гледам.

Извръща глава отново към парада.

— Това е тя, а?

— Тя е.

Тя ме вижда и ми маха, но след това посочва към фотоапарата. Има предвид, че би дошла, но иска да снима. Усмихвам се и кимвам.

— Е — казва Анри, — определено мога да видя защо те привлича.

Гледаме парада. Кметът на Парадайс минава покрай нас, седнал на задната седалка на червено кабрио. Хвърля още бонбони на децата. Днес ще има много хиперактивни деца.

Усещам тупване по рамото и се обръщам.

— Сам Гууд. Какво става?

Той свива рамене.

— Нищо. Как е при теб?

— Гледам парада. Това е баща ми, Анри.

Те си стисват ръцете. Анри казва:

— Джон ми е разказвал много за теб.

— Наистина ли? — казва Сам с изкривена усмивка.

— Наистина — отговаря Анри. Замлъква за момент и бавна усмивка изплува на лицето му: — Знаеш ли, напоследък чета това-онова. Може би вече си в течение, но знаеше ли, че извънземните са причината да имаме гръмотевични бури? Създават ги, за да стъпят на планетата незабелязано. Бурята отвлича вниманието ни, а светкавиците, които виждаш, всъщност идват от космически кораби, навлизащи в атмосферата на Земята.

Сам се усмихва и се почесва по главата.

— О, я се разкарай! — казва той.

Анри свива рамене.

— Аз това чух.

— Добре — казва Сам, повече от готов да угоди на Анри. — А ти знаеш ли, че динозаврите всъщност не са измрели? Извънземните били толкова възхитени от тях, че решили да ги съберат и да ги занесат на собствената си планета.

Анри поклаща глава.

— Не знаех това — казва той. — А ти знаеш ли, че чудовището от Лох Нес всъщност е животно от планетата Трафалгра. Пренесли са го тук, за да разберат дали ще може да оживее, и то оживяло. Когато било разкрито обаче, извънземните трябвало да си го вземат обратно и заради това никой не го е виждал повече.

Засмивам се, но не на теорията, а на името Трафалгра. Няма планета с името Трафалгра и се чудя дали Анри си го е измислил на момента.

— А ти знаеш ли, че египетските пирамиди са построени от извънземни?

— Чувал съм за това — казва Анри с усмивка. На него това му е смешно, защото въпреки че реално пирамидите не са били построени от извънземни, те все пак са били издигнати с помощта и знанията на лориенците.

— А ти знаеш ли, че краят на света ще дойде на 21.12.2012 г.?

Сам кимва и се ухилва.

— Ами да, чух за това. Предполагаемият срок на годност на Земята, краят на календара на маите.

— Срок на годност? — обаждам се и аз. — Като маркировката „най-добър до“, дето я печатат върху кутиите с мляко? Земята ще се пресече ли?

Засмивам се сам на шегата си. Сам и Анри не ми обръщат никакво внимание.

Тогава Сам казва:

— А ти знаеш ли, че житните кръгове отначало са били използвани като средство за навигация за агхарианската извънземна раса? Но това е било преди хиляди години. Днес ги създават само отегчени фермери.

Отново се разсмивам. Изпитвам огромното желание да попитам какъв тип хора измислят теории на конспирацията с извънземни и дали това отново не са отегчените фермери с житните кръгове, но не го правя.

— А какво ще кажеш за центурите? — пита Анри. — Знаеш ли за тях?

Сам поклаща глава.

— Те са извънземни, които живеят в земното ядро. Свадлива раса са и постоянно се дърлят помежду си. Когато се впуснат в граждански войни, по повърхността на Земята се получават проблеми. Появяват се неща като земетресения и вулканични изригвания. Цунамито от 2004-а? Всичко това беше заради безследно изчезналата дъщеря на краля на центурите.

— Открили ли са я? — питам.

Анри поклаща глава, поглежда ме, после отново се обръща към Сам, който се усмихва заради играта.

— Така и не я откриват. Теоретиците вярват, че тя може да променя формата си и че живее някъде из Южна Америка.

Теорията на Анри е толкова добра, че според мен няма как да си я е измислил в момента. Стоя там и наистина размишлявам над нея, въпреки че никога не съм чувал за извънземни, наречени центури, и знам със сигурност, че никой не живее в земното ядро.

— А ти знаеш ли, че… — казва Сам и спира дотук. Мисля, че вече не знае с какво да продължи, но в момента, в който ми хрумва това, Сам казва нещо толкова плашещо, че през мен преминава вълна от ужас.

— А ти знаеш ли, че могадорианците преследват световно господство и вече са унищожили една планета и че следващата в списъка е Земята? Те са тук, за да разберат кое е слабото ни място и да го използват срещу нас, когато настане война.

Зяпвам с уста, а Анри се е втренчил потресен в Сам. Затаил е дъх. Ръката му е стиснала чашата за кафе и аз започвам да се притеснявам, че ако стисне още малко, ще я строши. Сам поглежда към Анри, после към мен.

— Ей, хора, изглеждате, сякаш сте видели призрак. Това значи ли, че печеля?

— Откъде си чул това? — питам. Анри ме поглежда толкова свирепо, че ми се иска да си бях замълчал.

— От „Те се разхождат сред нас“.

Анри все още не знае как да реагира. Отваря уста, за да проговори, но нищо не излиза от нея. В този момент ни прекъсва дребна жена, застанала зад Сам.

— Сам… — казва тя. Той се обръща и я поглежда. — Къде беше?

Сам свива рамене.

— Стоях си тук.

Тя въздъхва и се обръща към Анри:

— Здравейте, аз съм майката на Сам.

— Анри — казва той и й стиска ръката. — Приятно ми е да се запознаем.

Тя изненадано изцъкля очи. Нещо в акцента на Анри я е развълнувало.

— Ah bon! Vous parlez français? C’est super! J’ai personne avec qui je peux parler français depuis longtemps.2

Анри се усмихва.

— Съжалявам, всъщност не говоря френски. Знам, че акцентът ми звучи така.

— Не? — Тя е разочарована. — Е, жалко, тъкмо реших, че градът най-накрая се е сдобил с малко достолепие.

Сам ме поглежда и върти очи.

— Добре, Сам, хайде да тръгваме — казва тя.

Той свива рамене.

— Вие ще ходите ли към парка да се возите на фургоните?

Поглеждам към Анри, после към Сам.

— Да, разбира се — казвам. — А ти?

Той пак свива рамене.

— Е, опитайте се да дойдете при нас, ако имате възможност — казвам аз.

Той се усмихва и кимва.

— Окей, супер.

— Време е да тръгваме, Сам. И сигурно няма да се возиш на фургоните, защото имам нужда от помощта ти у дома — казва майка му. Той се опитва да отговори нещо, но тя тръгва. Сам я последва.

— Много мила жена! — казва Анри саркастично.

— Как измисли всичко това? — питам.

Тълпата поема към главната улица и оставя назад кръговото. Анри и аз се движим с нея до парка, където раздават храна и сайдер.

— Ако лъжеш достатъчно дълго, започваш да свикваш.

Кимвам.

— Та какво мислиш?

Той си поема дълбоко въздух и издиша. Температурата е достатъчно ниска, за да видя дъха му.

— Нямам представа. Засега не знам какво да мисля. Хвана ме неподготвен.

— Хвана и двама ни неподготвени.

— Трябва да прегледаме публикацията, от която черпи информацията си, да разберем кой пише тези неща и къде ги пише.

Той ме поглежда с очакване.

— Какво?

— Ще трябва да намериш копие — казва той.

— Ще го направя — отговарям. — И все пак няма никаква логика. Откъде ще знае някой за това?

— Разпространява се отнякъде.

— Мислиш ли, че е някой от нас?

— Не.

— Мислиш ли, че е някой от тях?

— Възможно е. Никога не съм се сещал да преглеждам малотиражките с конспиративни теории. Може би си мислят, че ги четем и че ще могат да се докопат до нас, ако разкрият подобна информация. Имам предвид… — той спира и се замисля за момент. — По дяволите, Джон, нямам представа! Ще трябва да разучим нещата обаче. Със сигурност не е някакво съвпадение.

Вървим в мълчание, все още някак зашеметени, и прехвърляме в главите си възможни обяснения. Бърни Косар тича между нас в лек тръс и с изплезен език, а мантията му е паднала на една страна и се влачи по тротоара. Той е истински хит сред децата и много от тях спират, за да го погалят.

Паркът се намира в южната част на града. В далечния си край има две съседни езера, разделени от тънка ивица земя, която води към гората зад тях. Самият парк е направен от три бейзболни игрища, детска площадка и голяма шатра, в която доброволци раздават сайдер и парчета тиквеник. Три фургона със сено стоят отстрани на застланата с чакъл алея, а до тях има табела, на която пише:

Пътят преминава от чакъл към кал, преди да стигне гората, чийто вход е украсен с хартиени скелети и карикатури на таласъми. Очевидно призрачният превоз минава през гората. Оглеждам се за Сара, но никъде не я виждам. Чудя се дали и тя ще се вози.

Анри и аз влизаме в шатрата. Мажоретките са отстрани, рисуват по лицата на децата страшни маски, други продават билети за лотария с подаръци, която ще се тегли в осемнадесет часа.

— Здрасти, Джон — чувам глас зад себе си. Обръщам се и там стои Сара с фотоапарата в ръка. — Хареса ли ти парадът?

Усмихвам се и плъзвам ръце в джобовете си. На бузата й е нарисувано малко бяло призраче.

— Здрасти и на теб — казвам. — Хареса ми. Мисля, че започвам да свиквам с чара на този малък град.

— Чар? Имаш предвид скука, нали?

Свивам рамене.

— Не знам, не е лошо.

— Хей, това е мъникът от училище. Спомням си те — казва тя и се навежда, за да погали Бърни Косар. Той маха енергично с опашка, скача и се опитва да й оближе лицето. Сара се засмива. Поглеждам назад. Анри е на шест метра от мен и говори с майката на Сара на една от масите за пикник. Любопитно ми е за какво си говорят.

— Мисля, че те харесва. Казва се Бърни Косар.

— Бърни Косар? Това не е име за очарователно кученце. Виж му мантията. То просто е прекалено сладко.

— Знаеш ли, ако продължаваш така, ще започна да ревнувам от собственото си куче — казвам.

Тя се усмихва и се изправя.

— Ще си купиш ли билет за лотарията от мен, или какво? Средствата ще отидат за възстановяването на приюта за животни, който бе унищожен в пожар миналия месец в Колорадо.

— Наистина? И как момиче от Парадайс, Охайо, научава за приют за животни в Колорадо?

— На леля ми е. Убедих всички момичета от мажоретния състав да участват. Ще отидем дотам и ще помогнем в изграждането му. Хем ще помогнем на животните, хем ще се измъкнем от училище за седмица. Двойна печалба.

Представям си как Сара, сложила строителна каска, замахва с чука. Мисълта ме кара да се ухиля.

— Значи искаш да кажеш, че ще държа фронта в кухнята сам цяла седмица?

Въздишам с престорен гняв и поклащам глава.

— Не знам дали така бих могъл да подкрепя подобно пътуване, дори да е за животните.

Тя се разсмива и ме удря с юмруче по ръката. Изваждам портфейла си и давам пет долара за шест билета.

— Шестте са за късмет — казва тя.

— Така ли?

— Разбира се. Нали ги купи от мен, глупчо.

В този момент зад рамото на Сара забелязвам Марк и останалите момчета от платформата да влизат в шатрата.

— Ще ходиш ли на призрачните фургони тази вечер? — пита Сара.

— Да, мислех си го.

— Иди, забавно е. Всички го правят. И наистина става доста страшничко.

Марк вижда, че със Сара си говорим, и свъсва вежди. Запътва се към нас. Изглежда както винаги — футболно яке, сини дънки, коса, цялата в гел.

— Значи и ти ще ходиш? — питам Сара.

Преди да отговори, Марк се намесва.

— Как ти се стори парадът, Джони? — пита той. Сара бързо се обръща назад и му хвърля гневен поглед.

— Много ми хареса — отговарям.

— Ще ходиш ли на призрачните фургони тази вечер, или те е страх?

Усмихвам му се.

— Всъщност ще ходя.

— Може би ще се побъркаш както в даскало, ще ревнеш като бебе и ще избягаш, а?

— Не се дръж като задник, Марк — казва Сара.

Той ме поглежда, кипнал от гняв. С тази тълпа наоколо няма как да направи нещо, без да привлече внимание — но не мисля, че и без това би сторил каквото и да е.

— Всичко с времето си — казва Марк.

— Мислиш ли?

— Твоето ще си дойде — казва той.

— И така да е — отговарям, — няма да дойде от теб.

— Спрете! — изкрещява Сара. Тя си проправя път между нас и ни бута надалеч един от друг. Хората ни гледат. Тя се озърта наоколо, притеснена от вниманието, и се обръща гневно към Марк, а после и към мен.

— Добре, тогава. Вие двамата се карайте, щом това искате. Желая ви успех — казва тя, обръща се и се отдалечава. Наблюдавам я как си тръгва. Марк — не.

— Сара — провиквам се, но тя продължава да върви и изчезва зад шатрата.

— Скоро — казва Марк.

Поглеждам отново към него.

— Съмнявам се.

Той се връща при приятелите си. Анри идва при мен.

— Предполагам, не е питал за домашното по математика от вчера?

— Не точно — казвам.

— Аз не бих се притеснявал от него — казва Анри. — Изглежда като някой, който само приказва.

— Че аз не се притеснявам — казвам и поглеждам към мястото, където изчезна Сара.

— Да тръгна ли след нея? — питам аз и го поглеждам с надеждата да ми отговори онази част от него, която някога е била женена и влюбена, частта, която всеки ден тъгува по жена си, а не онази част, която иска да ме предпази и скрие.

Той кимва с глава.

— Да — казва с въздишка. — Колкото и да не ми се иска да го призная, май ще е най-добре да тръгнеш след нея.