Аз съм номер четири

Глава 34

Проблясват картини и всяка от тях носи своята тъга или усмивка. Понякога и двете. В най-лошия случай е непрогледно и заслепяващо черно, а в най-добрия — щастие, толкова ярко, че очите те заболяват да го гледаш как идва и си отива, непрестанно превключвано като някакъв невидим прожектор от безплътна ръка. Една картина, след това друга. Кухото щракване на обтуратора. Сега спри. Задръж кадъра. Откъсни го, притисни го до себе си и бъди проклет за това, което виждаш. Анри винаги казваше: цената на един спомен е тъгата, която той носи.

Топъл летен ден в студената трева, слънцето е високо в безоблачното небе. Въздухът приижда от океана, носи свежестта му. Един мъж отива до къщата с куфарче в ръка. Млад мъж, с късо подстригана кафява коса, току-що избръснат, облечен спортно. Личи някаква нервност в начина, по който прехвърля куфарчето си от едната в другата ръка, и в тънкия слой пот, който покрива челото му. Чука на вратата. Дядо ми отговаря, отваря вратата, за да влезе мъжът, и я затваря след него. Продължавам да лудувам из двора. Хадли променя формата си, лети, заляга, напада. Боричкаме се един с друг и се смеем, докато не започва да ни боли. Денят преминава както само времето в ръцете на дете може — в безразсъдната всеотдайност на всесилието на детството, на неговата невинност.

Минават петнадесет минути. Може би по-малко. На тази възраст един ден може да премине като цяла вечност. Вратата се отваря и затваря. Вдигам поглед. Дядо ми стои до мъжа, когото видях да се приближава, и двамата са свели поглед към мен.

— Искам да ти представя един човек — казва той.

Вдигам се от тревата и пляскам с ръце, за да изтръскам калта.

— Това е Брендън — казва дядо ми. — Той е твоят сепан. Знаеш ли какво означава това?

Поклащам глава. Брендън. Това беше името му. След всички тези години да си припомня чак сега!

— Означава, че отсега нататък ще прекарва много време с теб. Двамата заедно; означава, че сте свързани. Определени сте един за друг. Разбираш ли?

Кимвам, отивам до мъжа и му подавам ръка, както много пъти съм виждал възрастните да правят. Мъжът се усмихва и пада на коляно. Взема малката ми длан в своята дясна ръка и затваря пръстите си около нея.

— Приятно ми е да се запознаем, господине — казвам.

Ярки, нежни очи, пълни с живот, поглеждат в моите, сякаш ми дават обет, връзка, но аз съм прекалено малък, за да знам какво означава този обет или връзка.

Той кимва и слага лявата си ръка върху дясната, а моята миниатюрна ръка се изгубва някъде по средата. Кима ми, все още усмихнат.

— Мило мое дете — казва той, — удоволствието е изцяло мое.

Изведнъж се събуждам. Лежа по гръб. Сърцето ми препуска и аз се задъхвам, сякаш съм тичал. Очите ми остават затворени, но по дългите сенки и свежестта на въздуха в стаята мога да позная, че слънцето е изгряло току-що. Болката се завръща, крайниците ми все още тежат. С болката идва и друга болка, много по-силна, от каквото и да е физическа злополука, която би могла да ме сполети: споменът за изминалите часове.

Поемам си дълбоко въздух и издишам. Една-единствена сълза се търкулва надолу по бузата ми. Държа очите си затворени. Безумна надежда, че ако аз не открия деня, и денят няма да ме открие, че случилото се през нощта ще се отмени. Тялото ми трепери, тихият плач се разраства в силен. Клатя глава, докато осъзнавам всичко. Знам, че Анри е мъртъв и че цялата надежда на света няма да промени това.

Усещам раздвижване до себе си. Напрягам се, опитвам се да остана неподвижен, за да не ме забележат. Някаква ръка се пресяга и докосва лицето ми. Нежен допир, изпълнен с любов. Очите ми се отварят и се настройват на светлината на утрото, докато осъзнавам, че виждам тавана на чужда стая. Нямам представа къде съм, нито как съм се озовал тук. Сара седи до мен. Слага ръка на лицето ми и с палец проследява веждата ми. Навежда се и ме целува — нежна, бавна целувка, която бих затворил в бутилка, за да запазя завинаги. Тя се отдръпва, а аз вдишвам дълбоко, затварям очи и я целувам по челото.

— Къде сме? — питам.

— В хотел на петдесет километра от Парадайс.

— Как се озовах тук?

— Сам ни докара — отговаря тя.

— Имам предвид от училището. Какво се случи? Спомням си, че снощи беше с мен, но нататък не помня нищо — казвам. — Изглежда ми почти като сън.

— Чаках с теб на полето, докато не се появи Марк. Той те пренесе до пикала на Сам. Не можех повече да се крия. Побърквах се да стоя в училището, без да знам какво се случва навън. А и имах чувството, че мога да помогна някак.

— Определено помогна — казвам. — Спаси ми живота.

— Убих извънземно — казва тя, сякаш все още не е осъзнала този факт.

Тя ме прегръща, ръката й подхваща главата ми откъм тила. Опитвам се да седна. Успявам да стигна до половината със собствени сили, а нататък ми помага Сара, като внимателно подкрепя гърба ми, без да докосва прободната рана. Прехвърлям краката си над ръба на леглото и се пресягам надолу, за да опипам белезите около глезена си, преброявам ги с връхчетата на пръстите си. Все още са само три и така разбирам, че Шест е оцеляла. Вече бях приел съдбата да прекарам остатъка от живота си в самота, да бъда странстващ скитник, който няма къде да отиде. Но няма да съм сам. Шест все още е тук, все още е с мен, моята връзка с един отминал свят.

— Шест добре ли е?

— Да — казва тя. — Прободоха я и я простреляха, но изглежда, че сега е добре. Не мисля, че щеше да оцелее, ако Сам не я беше пренесъл до пикапа.

— Къде е?

— В съседната стая със Сам и Марк.

Изправям се. Болката в мускулите и ставите ме спира, целият съм схванат и всичко ме боли. Облечен съм в чиста тениска и боксьорски гащета. Кожата ми е свежа и ухае на сапун. Раните ми са почистени и превързани, някои от тях са зашити.

— Ти ли направи всичко това? — питам аз.

— Общо взето. Шевовете бяха трудни. Имахме за пример само тези, които Анри ти беше направил на главата. Сам помогна.

Поглеждам към Сара, която седи на леглото с крака, прибрани под нея. Нещо друго привлича вниманието ми, малко тяло, което се размърдва под одеялото в края на леглото. Напрягам се, а в съзнанието ми се завръщат невестулките, които фучаха из физкултурния салон. Сара вижда какво гледам и се усмихва. Пропълзява на ръце и крака до края на леглото.

— Тук има някой, който иска да ти каже здрасти — казва тя, хваща ъгъла на одеялото и нежно го отгръща, за да ми покаже непробудно заспалия Бърни Косар. По дължината на предния му крак е сложена метална шина, а тялото му е покрито с рани и разрези, които като моите са почистени и вече заздравяват. Очите му се отварят бавно и се фокусират, очи, обрамчени в червено, пълни с умора. Главата му остава на леглото, но опашката му се размахва леко и нежно затупква по матрака.

— Бърни — казвам аз и падам на колене пред него. Внимателно слагам ръка на главата му. Не мога да спра да се усмихвам, а в очите ми напират сълзи. Малкото му тяло се е свило на кълбо, главата му се е облегнала на предните му лапи, очите му ме наблюдават, белязани и ранени от битката, но все още тук, за да разкажат историята си.

— Бърни Косар, ти оживя. Дължа ти живота си — казвам аз и го целувам по главата.

Сара прокарва ръка по гърба му.

— Занесох го до пикапа, докато Марк те носеше.

— Марк. Съжалявам, че съм се усъмнил и за миг в него — казвам аз.

Тя повдига едно от ушите на Бърни Косар. Той се обръща, подушва ръката й и я близва.

— Значи, вярно ли е това, което казва Марк, че Бърни Косар е станал десет метра и е убил звяр, почти двойно по-голям от него?

Усмихвам се.

— Звяр, тройно по-голям от него.

Бърни Косар ме поглежда. Лъжец, казва той. Поглеждам надолу и му смигвам. Изправям се отново и се обръщам към Сара.

— Всичко това… — казвам. — Всичко това се случи толкова бързо. Как го приемаш?

Тя кимва.

— Да приемам какво? Това, че съм се влюбила в извънземно, за което разбрах преди около три дена, а после попаднах насред война? Да, приемам го съвсем добре.

Усмихвам й се.

— Ти си ангел.

— Не — казва тя — Аз съм просто едно лудо влюбено момиче.

Тя става от леглото, обгръща ме с ръце и двамата оставаме прегърнати по средата на стаята.

— Ти наистина трябва да напуснеш, нали?

Кимвам.

Тя си поема дълбоко въздух и издиша пресекливо, насилвайки се да не плаче. Тези двадесет и четири часа донесоха повече сълзи, отколкото съм виждал през целия си живот.

— Не знам къде трябва да стигнеш или какво трябва да направиш, но ще те чакам, Джон. Всяка частица от моето сърце ти принадлежи, независимо дали го желаеш, или не.

Притискам я към себе си.

— И моето принадлежи на теб — казвам.

Минавам през стаята. Отгоре на бюрото са Лориенският сандък, три опаковани раници, компютърът на Анри и всичките пари, които последния път изтегли от банката. Вероятно Сара е спасила сандъка от кабинета по трудово. Слагам ръка върху него. Всички тайни, бе казал той. Всичките се пазят вътре. След време ще го отворя и ще ги открия, но сега не му е времето. И какво имаше предвид с това за Парадайс, че идването ни не е било случайно?

— Събра ли ми багажа? — питам Сара, която стои зад мен.

— Да, и това вероятно беше най-трудното нещо, което някога ми се е налагало да правя.

Вдигам раницата от бюрото. Под нея има кафяв плик с моето име, изписано на лицевата му страна.

— Какво е това? — питам.

— Не знам. Намерих го в стаята на Анри. От училището отидохме направо там и взехме каквото можахме. После дойдохме тук.

Отварям плика и изваждам съдържанието му. Всичките документи, които Анри ми бе направил: удостоверения за раждане, карти за социални осигуровки, кредитни карти и т.н. Преброявам ги. Седемнадесет различни самоличности, седемнадесет различни възрасти. Най-отпред има лепящо листче с почерка на Анри. На него пише: „За всеки случай“. След последния лист има още един запечатан плик, на който Анри е написал името ми. Писмо, вероятно онова, за което говореше, преди да умре. Нямам сили да го прочета сега.

Поглеждам през прозореца на хотелската стая. От ниските сиви облаци над нас се сипе лек снежец. Едва ли ще се задържи, земята е прекалено топла. Колата на Сара и синият пикап на бащата на Сам са паркирани на площадката един до друг. Докато стоя и ги гледам, на вратата се почуква. Сара я отваря и в стаята влизат Сам и Марк. Шест куцука зад тях. Сам ме прегръща, изказва ми съболезнования.

— Благодаря ти — казвам аз.

— Как се чувстваш? — пита Шест. Вече не носи костюма, а дънките, с които я видях за пръв път, и една от фланелите на Анри.

Свивам рамене.

— Добре съм. Боли ме и съм се схванал. Тялото ми тежи.

— Тежестта е заради камата. Постепенно обаче ще изчезне.

— Много зле ли те намушкаха? — питам.

Тя си вдига блузата и ми показва рана от предната си страна, а после другата откъм гърба. Като цяло била намушкана три пъти миналата нощ, ако не броим различните разрези по останалата част от тялото й или огнестрелната рана, която бе оставила дълбока дупка в дясното й бедро и макар сега да бе здраво увита в марля и лейкопласт, бе причината за накуцването й. Казва ми, че сме се върнали прекалено късно, за да подейства лечебната сила на камъка. Удивлява ме фактът, че тя въобще е жива.

Сам и Марк носят дрехите си от предния ден; и двамата са мръсни и покрити с кал, примесена с петна от кръв. И двамата са с натежали клепачи, сякаш сънят все още им предстои. Марк стои зад Сам, докато премества тежестта си от крак на крак с неудобство.

— Сам, никога не съм се съмнявал, че си машина за разрушение — казвам аз.

Той се разсмива неуверено.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — казвам. — Ами ти?

— Справям се.

Поглеждам над рамото му към Марк.

— Сара ми каза, че снощи си ме изнесъл от игрището.

Марк свива рамене.

— Радвам се, че помогнах.

— Ти ми спаси живота, Марк.

Той ме поглежда в очите.

— Мисля, че снощи всеки един от нас спаси някого в някакъв момент. Какво да говорим, Шест ме спаси мен на три пъти. А в събота ти спаси двете ми кучета. Мисля, че сме квит.

Някак си успявам да се усмихна.

— Звучи разумно — казвам. — Просто се радвам да разбера, че не си тъпанарят, за който те мислех.

Той се подсмихва.

— Абе, ако знаех, че си извънземно и можеш да ми сриташ задника, когато си пожелаеш, може би щях да съм малко по-мил с теб първия ден.

Шест прекосява стаята и вижда раниците ми на бюрото.

— Наистина трябва да тръгваме — казва тя и ме поглежда с доловима загриженост, а чертите й омекват. — Остана само едно недовършено нещо. Не бяхме сигурни какво ще искаш да направим.

Кимвам. Няма нужда да питам, за да знам за какво говори. Поглеждам към Сара. Ще се случи много по-рано, отколкото очаквах. Стомахът ми се преобръща. Чувствам се, сякаш ще повърна. Сара се пресяга и ме хваща за ръката.

— Къде е той?

Земята е влажна от топящия се сняг. Държа ръката на Сара в своята, докато мълчаливо минаваме през гората, на километър и половина от хотела. Сам и Марк ни водят, като следват калните стъпки, които са оставили няколко часа по-рано. Пред нас виждам малко сечище, в средата на което е положено тялото на Анри върху широка дъска. Увит е в сивото одеяло, издърпано от леглото му. Отивам при него. Сара ме следва и слага ръка на рамото ми. Останалите стоят зад мен. Дърпам надолу одеялото, за да го видя. Очите му са затворени, лицето му е пепелявосиво, а устните му са сини от студа. Целувам го по челото.

— Какво искаш да правиш, Джон? — пита Шест. — Ако искаш, можем да го заровим. Можем и да го кремираме.

— Как можем да го кремираме?

— Мога да създам огън.

— Мислех, че можеш да управляваш само времето.

— Не времето. Природните стихии.

Поглеждам към нежното й лице, на което е изписана загриженост, но и притеснение, защото трябва да тръгнем, преди да пристигнат подкрепления. Не отговарям. Поглеждам настрани, прегръщам Анри за последен път с лице, близо до неговото, и се изгубвам в мъката си.

— Толкова съжалявам, Анри — прошепвам в ухото му. Затварям очи. — Обичам те. И аз не бих пропуснал и секунда от всичко това. За нищо на света — прошепвам. — Ще те върна. Някак ще те върна на Лориен. Винаги сме се шегували за това, но ти наистина беше моят баща, най-добрият баща, който бих могъл да си пожелая. Никога няма да те забравя, нито за минута, докато съм жив. Обичам те, Анри. Винаги съм те обичал.

Пускам го, дръпвам обратно одеялото върху лицето му и го полагам внимателно на дъската. Изправям се и прегръщам Сара. Тя не ме пуска, докато не спирам да плача. Изтривам сълзите с опакото на ръката си и кимвам към Шест.

Сам ми помага да махна клонките и листата и след това слагаме тялото на Анри на земята, така че да не смесим пепелта на Анри с нищо друго. Сам запалва ръба на одеялото, а оттам Шест разпалва огъня. Гледаме го как гори, очите на никого не остават сухи. Дори Марк плаче. Никой не изрича и дума. Когато пламъците изгасват, събирам пепелта в металната кутия от кафе, която Марк бе достатъчно предвидлив да донесе от хотела. Ще намеря нещо по-добро веднага щом спрем. На връщане слагам кутията върху таблото на пикапа на Сам. Утеха ми е да знам, че Анри все пак ще пътува с нас и ще бди над пътя, докато напускаме поредния град, както двамата сме правили толкова много пъти досега.

Натоварваме вещите си отзад на пикапа. Наред с нещата на Шест и моите Сам е сложил и две свои раници. Това ме обърква отначало, но после разбирам, че с Шест вече са се разбрали той да дойде с нас. А това ме радва. Със Сара се връщаме в хотелската стая. В момента, в който се тръшва вратата, тя хваща ръката ми и ме обръща към себе си.

— Разбиваш ми сърцето — казва тя. — Точно сега искам да съм силна заради теб, но мисълта, че напускаш, ме убива.

Целувам я по главата.

— А моето сърце е вече разбито — казвам аз. — Веднага щом се установя, ще ти пиша. И ще направя всичко възможно да ти се обаждам, когато съм сигурен, че е безопасно.

Шест си подава главата от вратата.

— Наистина трябва да тръгваме — казва тя.

Кимвам. Тя затваря вратата. Сара вдига лице към моето и се целуваме, докато стоим там, в хотелската стая. Мисълта, че могадорианците може да се върнат, преди да сме тръгнали, и че с това отново ще застраша живота й, е единственият източник на сила, който мога да намеря. Иначе бих се сринал. Иначе бих останал завинаги.

Бърни Косар все още лежи и чака в края на леглото. Започва да маха с опашка, когато го вземам внимателно в ръце и го отнасям в пикапа. Шест пали двигателя и го оставя на нулева. Обръщам се, поглеждам хотела и ми става мъчно, понеже това не е къщата, а за нея знам, че никога повече няма да я видя. Нейните белещи се дъски, счупени прозорци, черни шинди, изметнати от прекомерното излагане на слънце и дъжд. Прилича на рай, казах веднъж на Анри. Но това повече няма да бъде истина. Това е изгубеният рай.

Обръщам се и кимвам на Шест. Тя се качва в пикапа, затваря вратата и чака.

Сам и Марк си стисват ръцете, но не чувам какво си казват. Сам се покатерва в пикапа и ме чака заедно с Шест. Стискам ръката на Марк.

— Дължа ти повече, отколкото някога бих могъл да изплатя — казвам на Марк.

— Нищо не ми дължиш — отговаря той.

— Не е вярно — казвам. — Някой ден.

Извръщам поглед. Усещам как искам да се срина под мъката на заминаването. Цялата ми решимост виси на опърпана връв, готова да се скъса.

Кимвам.

— Ще се видим отново някой ден.

— Пази се.

Вдигам Сара на ръце и я притискам силно към себе си. Не искам никога да я пусна.

— Ще се върна при теб — казвам аз. — Обещавам ти, дори да е последното нещо, което ще направя, ще се върна при теб.

Лицето й е заровено във врата ми. Тя кимва.

— Ще броя минутите, докато дойдеш — отговаря тя.

Една последна целувка. Оставям я да стъпи на земята и отварям вратата на пикапа. Очите ми не изпускат нейните. Тя покрива устата и носа си с ръце, притиснати една до друга, никой от нас не може да откъсне поглед. Затварям вратата. Шест превключва на задна и потегля от площадката, спира и включва на преден ход. Марк и Сара отиват до края на площадката, за да ни гледат, докато се отдалечаваме по пътя от двете страни на лицето на Сара се стичат сълзи. Обръщам се на седалката си и гледам през задното стъкло. Вдигам ръка, за да помахам, и Марк ми отвръща, а Сара остава неподвижна. Гледам я, докато мога, как се смалява — едно неразличимо петънце, което избледнява в далечината. Пикапът забавя скорост, завива и двамата изчезват от поглед. Обръщам се напред и гледам как покрай нас преминават полетата, затварям очи, представям си лицето на Сара и се усмихвам. Ще бъдем заедно, казвам й. И докато не дойде този ден, ти ще бъдеш в сърцето ми и във всяка моя мисъл.

Бърни Косар надига глава и я полага в скута ми, а аз слагам ръка на гърба му. Пикапът лети по пътя, отиваме на юг. Четиримата заедно пътуваме към следващия град. Където и да е той.