Аз съм номер четири

Глава 32

След всичко случило се чак сега разбирам. Сутрешното ни тичане, при което аз бягах твърде бързо за него. Той изчезваше в гората и пет секунди по-късно се появяваше пред мен. Шест се опита да ми каже. Шест го погледна само веднъж и разбра веднага. Когато сме тичали, Бърни Косар е отивал в гората, за да се превърне в птица. Начинът, по който се изстрелваше навън всяка сутрин с нос в земята, патрулирайки из двора. Пазел е мен и Анри. Търсел е следи от могадорианците. Геконът във Флорида. Геконът, който ме гледаше от стената, докато закусвах. Колко време е бил с нас? Химерите, тези, с които видях, че натоварват ракетата — те стигнаха ли все пак до Земята?

Бърни Косар продължава да расте. Казва ми да бягам. Мога да си комуникирам с него. Не, това не е всичко. Мога да си комуникирам с всички животни. Още един завет. Започна с елена във Флорида в деня, в който напуснахме. Тръпката, която премина по гръбначния ми стълб, сякаш ми предаде нещо, някакво чувство. Приписах го на мъката, че заминаваме, но сгреших. Кучетата на Марк Джеймс. Кравите, които подминавах, докато тичахме сутрин. Същата работа. Чувствам се като пълен глупак, че го откривам едва сега. Толкова крещящо очевидно, точно под носа ми. Още една от поговорките на Анри: нещата, които са най-очевидни, са точно тези, които най-често пропускаме. Но Анри е знаел. Точно затова спря Шест, когато тя се опита да ми обясни.

Бърни Косар престана да расте: козината му е опадала и е заменена с продълговати люспи. Прилича на дракон, но без крила. Тялото му е изковано от мускули. Остри зъби и нокти, рога, които се извиват като на овен. По-набит от звяра, но много по-нисък. Изглежда точно толкова ужасяващ. Два гиганта от двете страни на сечището ръмжат един срещу друг.

Бягай, казва ми той. Опитвам се да му кажа, че не мога. Не знам дали може да ме разбере. Можеш, казва той. Трябва да го направиш.

Звярът замахва. Замах като чук, който тръгва от облаците и се сгромолясва надолу с жестокост. Бърни Косар го парира с рогата си и после напада, преди звярът да успее да замахне пак. Гигантски сблъсък в самия център на сечището. Бърни Косар се мята нагоре, забива зъби в плешката на звяра. Звярът го хвърля назад. Ужасната бързина, с която действа, не се подчинява на никаква логика. И двамата вече имат кървави рани по телата си. Гледам с гръб, опрян в дървото. Опитвам се да помогна. Телекинезата ми обаче все още отказва. Кръвта се стича по гърба ми. Усещам крайниците си тежки, сякаш са от олово. Чувствам, че отмалявам.

Звярът е все така изправен на два крака, докато Бърни Косар трябва да се бие на четири. Звярът напада. Бърни Косар навежда глава и те се сблъскват един в друг, поваляйки дърветата от дясната ми страна. По някакъв начин звярът се оказва отгоре. Забива зъбите си дълбоко във врата на Бърни Косар. Започва да мята глава, опитвайки се да разкъса гръкляна му. Бърни Косар се извива под захапката му, но не може да се отскубне. Започва да дере с лапи по кожата на звяра, но той не го пуска.

Тогава някой се пресяга зад мен и хваща ръката ми. Опитвам се да я отблъсна, по дори това ми е невъзможно. Клепачите на Бърни Косар са здраво стиснати. Той се мъчи в захапката на звяра, гърлото му е притиснато и не може да диша.

— Не! — изкрещявам.

— Хайде! — извиква глас зад мен. — Трябва да се разкараме оттук.

— Кучето — казвам аз, без да разбирам чий е гласът. — Кучето!

Бърни Косар е захапан и го душат, ще умре, а няма и едно скапано нещо, което да мога да сторя. Няма да изкарам дълго след него. Бих пожертвал собствения си живот, за да спася неговия. Изкрещявам. Бърни Косар извърта глава назад и ме поглежда, лицето му е изкривено от болка и мъка и от приближаващата смърт, която сигурно предусеща.

— Трябва да тръгваме! — изкрещява гласът зад мен, ръката ме дърпа нагоре.

Очите на Бърни Косар остават втренчени в мен. Тръгвай, казва ми той. Махай се оттук сега, докато можеш. Няма много време.

Някак успявам да докосна краката си. Замаян съм, светът се върти в мъглявина около мен. Само очите на Бърни Косар остават ясни. Очи, които викат за помощ дори когато мислите му казват обратното.

— Трябва да тръгваме — крещи гласът отново. Не се обръщам, за да го видя, но знам чий е. Марк Джеймс вече не се крие в училището и се опитва да ме спаси от този сблъсък. Това, че той е тук, трябва да значи, че и Сара е добре, и за момент си позволявам да почувствам облекчение, но това облекчение изчезва точно толкова бързо, колкото е пристигнало. В този момент само едно нещо е от значение. Бърни Косар, проснат настрани, който ме гледа със стъклени очи. Той ме спаси. Сега е мой ред да го спася.

Марк обхваща с ръка гърдите ми, започва да ме дърпа назад, вън от сечището, надалече от битката. Извъртам се и се освобождавам. Очите на Бърни Косар бавно започват да се затварят. Той изнемогва, мисля си. Няма да те гледам, как умираш, казвам му. Готов съм да видя много неща на този свят, но да ме вземат мътните, ако ще те гледам как умираш. Не получавам отговор. Захапката на звяра се стяга. Усеща, че смъртта е наблизо.

Правя една несигурна крачка и изваждам камата от колана на дънките си. Хващам я здраво, тя се съживява и започва да свети. Никога няма да успея да уцеля звяра, ако метна камата, а всичките ми завети са се изпарили. Решението е лесно. Нямам избор, освен да атакувам.

Една дълбока, трепереща глътка въздух. Залюлявам тялото си назад, всичко в мен е напрегнато заради болката от изтощението, по мен няма и сантиметър, който да не изпитва някаква болка.

— Не! — изкрещява Марк зад мен.

Скачам напред и се затичвам към звяра. Очите му са затворени, челюстта му е стегната здраво около врата на Бърни Косар, така че лунната светлина се отразява в локвите кръв около него. Девет метра до него. После шест. Очите на звяра се отварят внезапно в момента, в който скачам. Жълти очи, които се извъртат от ярост в момента, в който ме засичат да се нося по въздуха с кама в двете си ръце, вдигнати високо над главата ми, като че ли съм в някой героичен сън, от който не искам никога да се събудя. Звярът пуска гърлото на Бърни Косар и понечва да ме захапе, но осъзнава, че ме е усетил прекалено късно. Острието на камата грее в очакване и аз я забивам надълбоко в окото му. Оттам веднага бликва лепкава слуз. Звярът надава смразяващ кръвта вой, толкова силен, че би събудил и мъртвец.

Падам по гръб. Надигам глава и виждам, как звярът залита над мен. Опитва се напразно да извади камата от окото си, но лапите му са прекалено големи, а камата — прекалено малка. Могадорианските оръжия действат по начин, който не съм сигурен, че някога ще успея да разбера поради мистичните портали между световете. Камата е също толкова особена, мракът на нощта потича в окото на звяра като завихрящ се ураган, торнадо на смъртта.

Звярът пада безмълвно, след като и последният гигантски черен облак се прелива в черепа му и камата потъва заедно с него. Лапите му увисват от двете му страни. Дланите му започват да треперят. Бурен тремор преминава по цялото му грамадно тяло. Щом конвулсиите спират, звярът се превива напред и се тръшва на земята с гръб, опрян в дърветата. Седи, но все още се извисява на около седем метра над мен. Чува се изстрел, който е толкова близо, че ушите ми ехтят секунди след него. Звярът си поема дълбоко въздух, задържа го, сякаш медитира, и изведнъж избухва, изпръсквайки всичко наоколо с парчета мозък, плът и череп, които веднага се превръщат в пепел и прах.

Гората заглъхва. Обръщам се и поглеждам Бърни Косар, който все още лежи неподвижно на една страна, очите му са затворени. Не мога да преценя дали е жив, или не. Докато го гледам, той отново започва да се трансформира, смалява се до нормалния си размер, но остава безжизнен. Чувам звука на хрущящи листа и счупени клонки наблизо.

Използвам всичката си останала сила само за да повдигна главата си на два сантиметра от земята. Отварям очи и се взирам в неяснотата на нощта, очаквайки да видя Марк Джеймс. Но не той стои над мен. Дъхът ми спира в гърлото. Могъща фигура, неясна заради лунната светлина, която струи над нея. Тогава той прави още една крачка напред, закрива луната и очите ми се разширяват в очакване и ужас.