Аз съм номер четири

Глава 22

Зимата пристига рано и със страшна сила в Парадайс, Охайо. Първо вятърът, после студът, накрая снегът. В началото поръсва съвсем лек снежец, после връхлита буря и така зарива земята, че от сутрин до вечер слушаш как снегорините вият по преспите не по-малко натрапчиво от самия вятър, а зад тях се стелят пътеки от сол. Два дена няма да имаме училище. Снегът до пътищата плавно преминава от бял в мръсно черен и накрая се топи в упорити локви киша, които отказват да се оттекат в канала. Анри и аз прекарваме това време в обучение у дома или навън. Вече мога да жонглирам с три топки, без да ги докосвам, а това означава, че мога да повдигна повече предмети едновременно. Дойде ред и на по-големите и по-тежки предмети — кухненската маса, снегорина, който Анри купи миналата седмица, новия ни пикап, който е почти същият като предишния и като милиони други пикапи в Америка. Ако мога да го вдигна физически, с тялото си, значи мога да го вдигна и с ума си. Анри смята, че накрая силата на съзнанието ми ще надмине телесната.

Дърветата на двора са наши стражи, клоните им са замръзнали като фигурки от кухо стъкло, а върху всеки от тях е натрупана педя мек, пухкав сняг. Навсякъде газим в сняг до коленете, освен в онази малка част от двора, която Анри разчисти. Бърни Косар седи и гледа от задната веранда. Дори той не иска да има нищо общо със снега.

— Сигурен ли си за това? — питам.

— Трябва да се научиш да го използваш — казва Анри. Над рамото му с нездрав интерес гледа Сам. За пръв път ме вижда да тренирам.

— Колко дълго ще гори това? — питам.

— Не знам.

Нося леснозапалим костюм, направен почти изцяло от естествени влакна, напоени с масла, някои от които са бавно горящи, а други не. Бързам да го запаля само за да се отърва от миризмата, от която очите ми сълзят. Поемам си дълбоко въздух.

— Готов ли си? — пита той.

— По-готов не мога да бъда.

— Не дишай. Нямаш имунитет нито от пушек, нито от изпарения и вътрешностите ти ще изгорят.

— Това ми изглежда глупаво — казвам аз.

— Това е част от обучението. Ловкост под напрежение. Трябва да се научиш да правиш няколко неща едновременно, докато си в пламъци.

— Но защо?

— Защото когато дойде битката, те ще са много повече от нас. Огънят ще бъде един от най-силните ни съюзници. Трябва да се научиш да се биеш, докато гориш.

— Уф!

— Ако ти стане нещо, скочи в снега и се овъргаляй.

Поглеждам към Сам, който се е ухилил до ушите. В ръката си държи червен пожарогасител за всеки случай.

— Знам — казвам.

Всички замлъкваме, докато Анри се оправя с кибрита.

— С този костюм приличаш на снежния човек Йети — казва Сам.

— Да го духаш, Сам! — отвръщам аз.

— Готови — казва Анри.

Поемам си дълбоко въздух миг преди той да докосне костюма с клечка кибрит. Огънят лумва по цялото ми тяло. Неестествено ми е да си държа очите отворени, но го правя. Поглеждам нагоре. Огънят се извисява на два метра и нещо над мен. Целият свят е обгърнат в оттенъците на оранжевото, червеното и жълтото, които танцуват пред очите ми. Усещам горещината, но съвсем леко, както човек би усетил слънчеви лъчи в летен ден. Нищо повече.

— Давай! — изкрещява Анри.

Вдигам ръцете си настрани, държа очите си широко отворени, задържам дъха си. Чувствам се сякаш се нося във въздуха. Влизам в дълбокия сняг, той започва да цвърчи и да се топи под краката ми. Малки поточета бликват там, където стъпвам. Протягам дясната си ръка и вдигам циментова тухла, която ми тежи повече от обикновено. Дали е, защото не дишам? Или заради напрежението от огъня?

— Не губи време! — провиква се Анри.

Мятам тухлата с всичка сила към едно сухо дърво на петнадесетина метра от мен. Ударът го кара да се строши на милиони малки парченца и на негово място остава празнина в гората. Тогава вдигам три топки за тенис, напоени с бензин. Жонглирам с тях във въздуха, като ги превъртам една над друга. Дърпам ги към тялото си. Те се подпалват, но аз не спирам да жонглирам и докато правя това, вдигам една дълга тънка метла. Затварям очи. Тялото ми е топло. Чудя се дали се потя. Ако е така, сигурно потта се изпарява в момента, в който достигне повърхността на кожата ми.

Стискам зъби, отварям очи, тласвам тялото си напред и насочвам всичките си сили към самата сърцевина на метлата. Тя експлодира, разцепвайки се на малки късчета. Не допускам нито едно от тях да падне, а ги държа във въздуха. Всичките заедно приличат на облак прах, който се рее над земята. Дърпам ги към себе си и ги оставям да изгорят. Дървото пука насред трептенето и бученето на пламъците. Карам ги да се съберат отново в едно много стегнато огнено копие, което изглежда сякаш току-що е изскочило от дълбините на ада.

— Идеално! — провиква се Анри.

Изминала е една минута. Дробовете ми започват да горят от огъня, от задържания въздух. Влагам всичко от себе си в копието и го мятам толкова силно, че то профучава като куршум, уцелва дърво, стотици малки пламъчета се разпръсват наоколо и изгасват почти веднага. Надявах се, че изсъхналото дърво ще се запали, но това не стана. Също така съм изпуснал топките за тенис. Те пращят в снега на метър и половина от мен.

— Забрави за топките — извиква Анри. — Дървото! Хвани дървото.

Мъртвото дърво изглежда ужасяващо със своите крайници, поразени от артрит, открояващи се на безкрайната белота зад тях. Затварям очи. Не мога да сдържа дъха си много повече. Безсилие и гняв се надигат в мен, подхранени от огъня, неудобния костюм и изпитанията, които са ми останали. Концентрирам се върху големия клон, който стърчи от ствола на дървото, и се опитвам да го отчупя, но не става. Стискам зъби, сбърчвам вежди и най-накрая по въздуха проехтява звучен трясък, като изстрел на ловна пушка. Клонът полита към мен. Хващам го с ръце и го вдигам над главата си. Нека гори, мисля си. Сигурно е около шест метра на дължина. В крайна сметка се подпалва и аз го вдигам във въздуха на четиринадесет-петнадесет метра над мен. Без да го докосвам, го забивам право в земята, сякаш предявявам правата си върху завоюваната от мен територия, като някой рицар от стария свят, който се е изправил на върха на хълма, след като е спечелил войната. Димящата пръчка се клатушка напред-назад, а пламъчета танцуват по горната й половина. Отварям уста, инстинктивно си поемам въздух, пламъците плъзват навътре и изведнъж усещам горене, което се разпростира по цялото ми тяло. Прекалено ужасен съм и ме боли толкова много, че не знам какво да правя.

— Снегът! Снегът! — изкрещява Анри.

Мятам се в него с главата напред и започвам да се търкалям. Огънят изгасва почти веднага, но аз продължавам да се въргалям и съскането на снега, докоснал дрипавия костюм, е единственото, което чувам, докато облачета пара и дим се издигат от мен. Тогава Сам дърпа клапана на пожарогасителя и изстрелва дебела струя прах, която затруднява още повече дишането ми.

— Не! — изкрещявам.

Той спира. Лежа там, опитвайки се да си поема дъх, но всяко вдишване ми причинява болка в белите дробове, която отеква в цялото ми тяло.

— По дяволите, Джон! Не трябваше да дишаш — казва Сам, надвесил се над мен.

— Не можах да се сдържа.

— Добре ли си? — пита Сам.

— Дробовете ми горят.

Всичко ми изглежда размазано, но бавно картината се прояснява. Лежа там и гледам нагоре в ниското сиво небе към снежинките, които навъсено се сипят над нас.

— Как се справих?

— Не беше зле като за пръв път.

— Значи пак ще го правим, така ли?

— След време, да.

— Това беше адски яко! — казва Сам.

Въздъхвам и след това си поемам дълбоко и тежко въздух.

— Това беше скапано.

— Справи се добре като за пръв път — казва Анри. — Не можеш да очакваш всичко да бъде лесно.

Кимвам от земята. Лежа там цяла минута или две и тогава Анри ми подава ръка, за да стана, с което слага край на тренировката ми за деня.

Събуждам се посред нощ два дена по-късно, часовникът показва 2:57. Чувам Анри да прави нещо на кухненската маса. Измъквам се от леглото и излизам от стаята. Той се е навел над някакъв документ, вторачил се е в него през бифокалните си очила и държи с пинцети печат. Поглежда нагоре към мен.

— Какво правиш? — питам.

— Правя ти документи.

— За какво?

— Замислих се за това как със Сам трябваше да шофирате, за да ме вземете. Мисля, че е глупаво от наша страна да продължаваме да казваме истинската ти възраст, след като можем така лесно да я променим според нуждите си.

Вземам свидетелството за раждане, което току-що е изготвил. Написаното име е Джон Хюс. Датата на раждане ще ме направи година по-възрастен. Ще съм на шестнадесет и ще имам правото да шофирам. Навеждам се да видя другото, върху което в момента работи. То е на името на Джоуни Форсай, осемнадесетгодишен, пълнолетен.

— Защо досега не сме се сещали да го направим? — питам.

— Не сме имали причина.

По масата са разпръснати листове хартия с различна форма, големина и плътност, а отстрани стои голям принтер. Шишенца с мастило, гумени печати, нотариални печати, метални плочковидни джаджи, различни инструменти, които приличат на извадени от зъболекарски кабинет. Изготвянето на документи винаги ми е било чуждо.

— Сега ли ще сменим възрастта ми?

Анри поклаща глава.

— Прекалено късно е да я сменяме в Парадайс. Тези са най-вече за в бъдеще. Кой знае какво ще се случи, че да ти даде повод да ги използваш.

Само от мисълта, че в бъдеще може да се преместим, започва да ми се гади. Предпочитам да си остана на петнадесет и никога да не мога да шофирам, отколкото да се преместя на някое ново място.

Сара се връща от Колорадо седмица преди Коледа. Не съм я виждал цели осем дена. Имам чувството, че е минал месец. Бусът оставя момичетата пред училището и една от нейните приятелки я докарва право у нас, без дори да се е отбила в дома си. Щом чувам гумите по алеята, я посрещам с прегръдка и целувка, повдигам я и я завъртам във въздуха. Тя е прекарала десет часа в самолет и кола, с анцуг е, без грим, с коса, вързана на опашка, но все пак е най-красивото момиче, което някога съм виждал, и не желая да я пусна. Гледаме се в очите на лунна светлина и единственото, което можем да направим, е да се усмихваме.

— Липсвах ли ти? — пита тя.

— Всяка секунда от всеки ден.

Тя целува върха на носа ми.

— И ти ми липсваше.

— И животните сега имат ли си отново приют? — питам.

— О, Джон, беше невероятно! Ще ми се да беше там. Имаше около трийсетина човека, които помагаха през цялото време, денонощно. Сградата вървеше толкова бързо, пък и е много по-хубава отпреди. В един от ъглите построихме котешко дърво и ако щеш вярвай, през цялото време имаше котки, които си играеха на него.

Усмихвам се.

— Звучи страхотно. Ще ми се да бях там.

Вземам чантата й и заедно влизаме в къщата.

— Къде е Анри? — пита тя.

— На пазар. Излезе преди десетина минути.

Тя минава през хола и премята палтото си на облегалката на един стол на път за стаята ми. Сяда на леглото ми и си изритва обувките.

— Какво ще правим? — пита тя.

Стоя и я гледам. Носи червено горнище на анцуг с качулка и с цип отпред. Ципът е затворен само до средата. Тя се усмихва и ме поглежда от долу на горе.

— Ела насам — казва тя и протяга ръка към мен.

Отивам при нея и тя задържа ръката ми в своята. Гледа към мен, премрежила поглед заради светлината на лампите над нас. Щраквам с пръсти със свободната си ръка и светлината изгасва.

— Как го направи?

— Магия — казвам.

Сядам до нея. Тя прибира няколко небрежни кичура коса зад ухото си, навежда се към мен и ме целува по бузата. Хваща с ръка брадичката ми, придърпва устните ми до нейните и ме целува отново — нежно, внимателно. Цялото ми тяло потреперва в отговор. Тя се отдръпва, но ръката й все още е на брадичката ми. Проследява веждата ми с палеца си.

— Наистина ми липсваше — казва тя.

— И ти на мен.

И двамата притихваме. Сара прехапва долната си устна.

— Нямах търпение да се върна — казва тя. — Докато бях в Колорадо, единственото, за което си мислех през цялото време, беше ти. Дори когато си играех с животните, ми се щеше и ти да си там с мен и да се занимаваш с тях. Тази сутрин най-накрая тръгнахме и цялото пътуване беше ужасно, въпреки че с всеки изминат километър се приближавах по-близо до теб.

Тя се усмихва най-вече с очи, а устните й са тънък, обърнат нагоре полумесец, който държи зъбите й скрити. Целува ме отново, бавно и нежно отначало. И двамата седим на ръба на леглото, нейната ръка е на бузата ми, а моята — на кръста й. Усещам стегнатия й контур под връхчетата на пръстите си, усещам вкуса на ягодовия гланц на устните й. Придърпвам я към себе си. Имам чувството, че не мога да се доближа достатъчно до нея, въпреки че телата ни са плътно едно до друго. Ръката ми се плъзва нагоре по гърба й, а кожата й на допир е гладък порцелан. Ръцете й са в косата ми и двамата дишаме тежко. Падаме в леглото настрани. Очите ни са затворени. Не спирам да си отварям очите, за да я видя. Стаята е тъмна, само лунната светлина влиза през прозорците. Тя ме хваща, че я наблюдавам, и спираме да се целуваме. Опира челото си в моето и ме поглежда в очите.

Слага ръка на врата ми, придърпва ме към себе си и изведнъж отново започваме да се целуваме. Впримчени. Преплетени. Ръцете на всеки увити около другия. Съзнанието ми е изчистено от всякакви напасти, които обикновено го посещават, от всякакви мисли за други планети, освободено от лова и преследването на могадорианците. Сара и аз се целуваме на леглото, все повече се влюбваме един в друг. Нищо извън това не е от значение.

В този момент вратата на всекидневната се отваря. И двамата подскачаме.

— Анри се прибра — казвам.

Бързо се изправяме, изглаждаме гънките по дрехите си, усмихваме се — това е тайна, която принадлежи на двама ни и ни кара да се кикотим на излизане от спалнята, хванати за ръце. Анри слага плик с покупки на кухненската маса.

— Здравей, Анри — казва Сара.

Той й се усмихва. Тя пуска ръката ми, отива при него и го прегръща и двамата започват да си говорят за пътуването й до Колорадо. Излизам, за да прибера останалите покупки. Дишам студения въздух и се опитвам да разкарай напрежението от крайниците си заради това, което се случи, както и разочарованието, че Анри се прибра точно сега. Все още дишам тежко, когато вземам останалите покупки и ги пренасям вкъщи. Сара разказва на Анри за някои от котките в клиниката.

— И не ни донесе нито една?

— Анри, знаеш, че с удоволствие бих ви донесла някоя, ако ми бяхте поръчали — казва Сара, кръстосала ръце пред гърдите си и изпънала крак настрани.

Той й се усмихва.

— Знам.

Анри прибира покупките, а Сара и аз се отправяме навън към мразовития въздух, за да се поразходим, преди майка й да дойде да я прибере. Бърни Косар идва с нас. Изпреварва ни и изтичва напред. Сара и аз сме се хванали за ръце и вървим през двора, а температурата е малко над нулата. Снегът се топи, земята е мокра и кална. Бърни Косар изчезва за кратко в гората и се връща обратно тичешком. Долната му половина е мръсна.

— Кога ще дойде майка ти? — питам.

Тя си поглежда часовника.

— Двадесет минути.

Кимвам.

— Толкова се радвам, че се прибра.

— Аз също.

Отиваме до началото на гората, по навътре е прекалено тъмно, за да влезем. Вместо това се въртим из двора ръка за ръка, а от време на време спираме, за да се целунем пред нашите свидетели — луната и звездите. Никой не проговаря за това, което току-що се случи, но си личи, че и двамата мислим за него. Тъкмо завършваме първата обиколка и майката на Сара спира на алеята. Подранила е с десет минути. Сара се затичва и я прегръща. Връщам се до нас и вземам чантата й. След като си казваме довиждане, отивам до пътя и гледам как задните им фарове изчезват в далечината. Пооставам малко навън и след това с Бърни Косар се прибираме вкъщи. Анри е приготвил вечерята до половината. Изкъпвам кучето. Когато приключвам с това, вечерята е готова.

Сядаме на масата и започваме да ядем, без да си кажем и дума. Не мога да спра да мисля за Сара. Гледам с празен поглед в чинията си. Не съм гладен, но все пак се опитвам да натикам храната в гърлото си. Успявам да погълна няколко хапки, но после избутвам чинията пред себе си и потъвам в мълчание.

— Та все пак ще ми кажеш ли? — пита Анри.

— Да ти кажа какво?

— Какво те мъчи.

Свивам рамене.

— Не знам.

Той кимва и продължава да яде. Затварям очи. Все още долавям аромата на Сара по яката на ризата ми, усещам ръката й върху лицето си. Устните й върху моите, допира на косата й, когато прокарвах пръсти през нея. Единственото, за което съм в състояние да мисля, е какво ли прави тя в момента и как ми се иска все още да беше тук.

— Мислиш ли, че е възможно за нас да бъдем обичани? — питам аз.

— За какво говориш?

— От хора. Мислиш ли, че могат да ни обичат, имам предвид, наистина да ни обичат.

— Мисля, че могат да ни обичат така, както се обичат един друг, особено ако не знаят какви сме, но не мисля, че е възможно ти да обичаш човешко същество така, както би обичал момиче от Лориен — казва той.

— Защо?

— Защото дълбоко в себе си ние сме различни от тях. И обичаме по различен начин. Един от даровете на планетата ни е да обичаме напълно. Без ревност, несигурност или страх. Без дребнавост. Без гняв. Може да изпитваш и силни чувства към Сара, но те не са такива, каквито би изпитал към момиче от Лориен.

— Нямам много лориенски момичета на разположение.

— Още една причина да внимаваш със Сара. В някакъв момент, ако издържим достатъчно дълго, ще трябва да съживим расата си и да населим планетата. Ясно е, че ще мине много време, преди да ти се наложи да се тревожиш за това, но не бих разчитал на Сара за твой партньор.

— Какво ще се случи, ако се опитаме да имаме деца от хора?

— Вече се е случвало много пъти. Обикновено се ражда някакъв изключителен и надарен човек. Някои от най-великите личности в историята на Земята са продукт на смесването между двете ни раси, включително Буда, Аристотел, Юлий Цезар, Александър Велики, Чингис хан, Леонардо да Винчи, Исак Нютон, Томас Джеферсън и Алберт Айнщайн. Много от древногръцките богове, за които повечето хора вярват, че са митологични, са всъщност деца на човеци и лориенци, най-вече защото тогава доста по-често сме пребивавали на тази планета и сме им помагали да развият цивилизацията си. Афродита, Аполон, Хермес и Зевс — всички те са били истински и са имали по един родител от Лориен.

— Значи е възможно.

— Беше възможно. В сегашното ни положение е безразсъдно и непрактично. Всъщност, въпреки че не знам кой пореден номер е или къде се намира, едно от децата, които пристигнаха на Земята с нас, беше дъщерята на най-добрите приятели на родителите ти. Те се шегуваха, че съдбата ви е отредила да се съберете. Пък може и да са били прави.

— Значи какво да правя?

— Порадвай се на времето, прекарано със Сара, но не се привързвай прекалено много към нея и не допускай тя да се привърже прекалено много към теб.

— Сериозно ли?

— Имай ми доверие, Джон. За нищо друго, ако щеш, не ми вярвай, но ме послушай за това.

— Вярвам на всичко, което ми казваш, дори да не искам.

Анри ми намигва.

— Добре — казва той.

Отивам си в стаята и се обаждам на Сара. Мисля си за това, което Анри ми каза, преди да звънна, но не мога да се сдържа. Привързан съм към нея. Мисля, че съм влюбен в нея. Говорим си два часа. Когато разговорът свършва, вече е полунощ. Лягам на леглото си и се усмихвам в тъмнината.