Азбучните убийства

ГЛАВА XБЪРНАРДОВИ

Родителите на Елизабет Бърнард живееха в бързо сглобяемо бунгало, едно от петдесетината такива, издигнати напоследък от спекулиращ строителен предприемач накрая на града. Наименованието на модела беше „Лиандуньо“.

Мистър Бърнард, здрав, изглеждащ смутено мъж на около петдесет и пет, беше забелязал приближаването ни и стоеше да ни чака пред вратата.

— Влезте, господа — каза той.

Инспектор Келси взе инициативата.

— Това е инспектор Кроум от Скотланд Ярд, сър — каза той. — Той дойде да ни помогне в тази работа.

— Скотланд Ярд? — каза мистър Бърнард обнадеждено. — Това е добре. Този злодей, който убива, трябва да бъде задържан. Бедното ми малко момиче. — Спазъм от мъка деформира лицето му.

— А това е мистър Еркюл Поаро, също от Лондон, и ъ…

— Капитан Хейстингс — каза Поаро.

— Радвам се да се запознаем, господа — каза мистър Бърнард механично. — Влезте в уютната стая. Не зная дали жена ми ще може да стане да ви види. Тя е напълно смазана.

Все пак, докато бяхме въведени във всекидневната, мисис Бърнард се появи. Личеше, че беше плакала горчиво — очите й бяха зачервени и ходеше с несигурната походка на човек, който е претърпял голям шок.

— Защо, майко, всичко е наред — каза мистър Бърнард. — Сигурна ли си, че си добре, а?

Той я погали по рамото и я сложи да седне на стола.

— Суперинтендантът беше много внимателен — каза мистър Бърнард. — След като ни донесе новината, той каза, че ще остави всичките въпроси за по-късно, когато превъзмогнем първичния шок.

— Това е прекалено жестоко! О, това е прекалено жестоко! — изплака мисис Бърнард просълзена. — Това е най-жестоко нещо, което някога е съществувало!

Гласът й имаше леко мелодична интонация, която ми се стори за момент чуждестранна, докато не си спомних името на портата и разбрах, че „някога е същестфуфало“ с нейния говор беше в действителност доказателство за нейния Уелски произход.

— Знам, че е много болезнено, госпожо — каза инспектор Кроум. — И ние всички ви симпатизираме, но искаме да знаем всички възможни факти, за да започнем да работим възможно най-бързо.

— Това е разумно, така е — каза мистър Бърнард, поклащайки глава одобрително.

Разбрах, че дъщеря ви била на двадесет и три. Тя е живяла тук с вас и е рабитила в Джинджър Кат кафе. Това вярно ли е?

— Така е.

— Това е ново жилище, нали? Къде живеехте преди?

— Аз бях в железарския бизнес в Кенингтън. Пенсионирах се преди две години. Винаги съм искал да живея до морето.

— Вие имате две дъщери?

— Да. По-голямата ни дъщеря работи в офис в Лондон.

— Не бяхте ли разтревожен, когато дъщеря Ви не се прибра снощи вкъщи?

— Ние не знаехме, че не се е прибрала — каза мисис Барбард в сълзи. — Татко и аз винаги си лягаме рано. 9 часа е нашето време за лягане. Ние не разбрахме, че Бети не се е прибрала докато полицейският служител дойде и каза… и каза… — Тя рухна.

— Беше ли й навик на дъщеря Ви да… ъ-ъ… се връща късно?

— Знаете как са момичетата на днешно време, инспекторе — каза Бърнард. — Независими. Такива са те. През летните вечери те не бързат да се прибират вкъщи. Винаги едно и също — Бети обикновено си беше вкъщи в 11.

— Как си влизаше вътре? Беше ли вратата отворена?

— Оставяхме ключа под постелката… Това е, което правехме винаги.

— Носи се слух, вярвам, че дъщеря ви е била сгодена и щяла да се жени?

— В наши дни тези въпроси не се поставят толкова официално — каза мистър Бърнард.

— Неговото име е Доналд Фрейзър и аз го харесвам. Аз го харесвам много — каза мисис Бърнард. — Бедното момче, ще бъде нещастие за него… тази новина. Чудя се дали е разбрал вече?

— Разбрах, че работи в Корт & Брънскил?

— Да, те са агенти за недвижими имоти.

— Той имаше ли навик да се среща с дъщеря ви най-вече вечер след като тя свърши работа?

— Не всяка вечер. Веднъж или два пъти на седмица би било по-вярно.

— Знаете ли дали тя щеше да се среща с него вчера?

— Тя не каза. Бети никога не говореше много за това къде ходи и какво прави. Но тя, Бети, беше добро момиче. О, не мога да повярвам… — мисис Бърнард започна отново да ридае.

— Запази самообладание, стара жено. Опитай се да се държиш, майко — подтикна я мъжът й. — Ние трябва да стигнем до дъното на това.

— Сигурна съм, че Доналд никога не би… никога не би… — изхлипа мисис Бърнард.

— Сега ти трябва да запазиш самообладание — повтори мистър Бърнард. — Желая от Господ да бих могъл да ви помогна… Но простият факт е, че не знам нищо… абсолютно нищо, което може да ви помогне да откриете подлия негодник, който го е извършил. Бети беше само едно весело, щастливо момиче… със скромен млад приятел, с който тя… е, ние го наричахме да излизаш, в дните когато бях млад. Защо който и да било би искал да я убие просто ме разбива… Не мога да го проумея.

— Тук сте много близо до истината, мистър Бърнард — каза Кроум. — Ще Ви кажа какво смятам да направя… ще хвърля поглед в стаята на мис Бърнард. Може пък и да се намери нещо… писма… или дневник.

— Заповядайте да я огледайте — каза мистър Бърнард и се изправи.

Той ни поведе. Кроум го последва, след него бяха Поаро и Келси, а аз бях на опашката.

Аз се спрях за минута да си завържа връзките на обувките и през това време едно такси спря отпред и от него изскочи едно момиче. Тя плати на шофьора и се забърза към къщата носейки малък куфар. Когато отвори вратата, тя ме видя и замръзна на място. В позата й имаше нещо толкова поразително, че ме озадачи.

— Кой сте Вие? — каза тя.

Аз слязох няколко стъпала. Почувствах се затруднен и не знаех как точно да отговоря. Трябваше ли да й кажа името си или да спомена, че съм дошъл с полицията? Момичето, все пак, не ми даде време да взема решение.

— Е, добре — каза тя, — мога да предположа.

Тя свали малката си вълнена шапка, която носеше, и я хвърли на земята. Сега можех да я разгледам по-добре и тя се завъртя малко, така че светлината падна на нея. Първото ми впечатление беше, че приличаше на холандските кукли, с които моите сестри си играеха като деца. Косата й беше черна и късо подстригана на бретон. Скулите й бяха високи и цялата й фигура имаше някаква особена модерна ъгловатост, която никак не беше непривлекателна. Тя не беше хубава… по-скоро беше обикновена… но имаше някаква енергия в нея, някаква твърдост, които я правеха личност напълно невъзможно да бъде пренебрегната.

— Вие мис Бърнард ли сте? — казах аз.

— Аз съм Меган Бърнард. Предполагам, че сте от полицията?

— Е, — казах — Не точно…

— Не мисля, че имам да ви казвам нещо. Сестра ми беше хубаво, живо момиче и не се занимаваше с мъже.

Тя се изсмя, както говореше, и ме погледна предизвикателно.

— Това е изразът, който се употребява, нали? — попита тя.

— Не съм репортер, ако намеквате за това.

— А какъв сте тогава? — тя се огледа наоколо. — Къде са мама и татко?

— Баща Ви показва на полицията стаята на сестра Ви. И майка Ви е с тях. Тя е много разстроена.

Момичето обмисляше нещо и като че ли вземаше някакво решение.

— Елате тука.

Тя отвори една врата и мина през нея. Аз я последвах и се намерих в една малка спретната кухня. Исках да затворя вратата след себе си, но срещнах неочаквано съпротивление. В следващия момент Поаро тихичко се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си.

— Мадмоазел Бърнард? — каза той и бързо се поклони.

— Това е мосю Еркюл Поаро — казах аз.

Мегън Бърнард му хвърли бърз изпитателен поглед.

— Чувала съм за Вас — каза тя. — Вие сте частен детектив, на мода сега, нали?

Не много приятно описание, но задоволително — каза Поаро.

Момичето седна на ръба на кухненската маса. Тя порови в чантата си за цигара. Сложи я между устните си, запали я и после каза прел дима:

— Някак си не виждам какво общо има мосю Еркюл Поаро с нашето скромно, малко убийство.

— Мадмоазел — каза Поаро, — това, което не виждате Вие, и това, което не виждам аз, би запълнило вероятно цял том. Но тези неща нямат значение. Това, което има значение, е нещо, което няма да бъде така лесно да открием.

— А кое е това нещо?

— Смъртта, мадмоазел, за нещастие поражда предразсъдъци. Предразсъдъци в полза на починалия. Чух какво казахте току-що на моя приятел Хейстингс: „Хубаво, живо момиче, което не се занимава с мъже.“ Вие казахте това, иронизирайки вестниците, и това е много вярно. Когато някое младо момиче си отиде, винаги се говорят неща от този сорт. Тя беше умна. Тя беше щастлива. Тя имаше благ характер. Нямаше никакви грижи на този свят. Нямаше неблагонадеждни познати. Към умрелите винаги се проявява голямо великодушие. Знаете ли какво ми се иска сега? Иска ми се да открия някой, който познава Елизабет Бърнард и който не знае, че тя е починала! Тогава може би аз ще чуя това, което ще ми бъде от полза — истината.

Мегън Бърнард го гледа мълчаливо в продължение на няколко минути, докато изпуши цигарата си. Едва тогава тя проговори. Думите й ме накараха да подскоча.

— Бети — каза тя — беше едно абсолютно малко магаре.