Азбучните убийства

ГЛАВА XIVТРЕТОТО ПИСМО

Спомням си много добре пристигането на третото писмо.

Мога, да кажа, че бяха взети всички предпазни мерки, така че щом ABC възобнови кампанията си, да пристъпим към незабавни действия. Към нашата квартира беше прикрепен един млад сержант от Скотланд Ярд и ако ние с Поаро отсъствувахме, негов дълг беше да отваря всяко пристигнало писмо и незабавно да влезе във връзка с началството.

Минаваше ден след ден и ние все повече се изнервяхме. Студеното и надменно държание на инспектор Кроум ставаше все по-студено и по-надменно, тъй като уликите, на които той възлагаше надежда, отпадаха една по една. Неясните описания на мъже, видени с Бети Бърнард, не послужиха за нищо. Многобройните коли, забелязани близо до Бексхил и Кудън, или се оказаха вън от всякакво подозрение, или не можеха да бъдат открити. Разследванията относно купените „ABC“ справочници причиниха много неприятности и обезпокоиха напразно много невинни хора.

А що се отнася до нас, всеки път, когато чуехме на вратата познатото чукане на пощальона, сърцата ни започваха да бият по-бързо от вълнение. Поне с мене беше така и, мога да предположа, че същото се отнасяше за Поаро.

Знам, че тази афера го направи много нещастен. Той отказваше да напуска Лондон, предпочиташе да бъде винаги наблизо, в случай че стане нужда да го потърсят. През онези, прекарани на сандвичи и суха храна дни дори мустаците му клюмнаха, за пръв път пренебрегнати от притежателя си.

Беше петък, когато получихме третото писмо. Вечерната поща пристигна около 10 часа.

Щом чухме познатите стъпки и енергичното почукване на вратата, аз скочих и отидох до кутията. Помня, че имаше четири или пет писма. Адресът на последното от тях беше написан на пишеща машина.

— Поаро! — извиках аз. Гласът ми секна.

— Пристигна ли? Отвори го, Хейстингс, бързо! Всяка минута може да е скъпа. Трябва незабавно да вземем решение.

Скъсах плика (Поаро за пръв път не ме упрекна в небрежност) и извадих напечатания лист.

— Прочети го! — каза Поаро.

Аз зачетох на глас:

— Карстън — казах аз и посегнах към нашия екземпляр „ABC“, — да видим къде се намира това.

— Хейстингс — гласът на Поаро рязко ме прекъсна. — Кога е написано писмото? Има ли дата на него?

Аз хвърлих поглед върху писмото.

— Писано е на 27-ми — съобщих аз.

— Добре ли чух, Хейстингс? 30-ти ли е посочил като дата на убийството?

— Точно така. Чакай да видя…

— Mon Dieu28, Хейстингс, не разбираш ли? Днес е 30-ти!

Ръката му красноречиво посочи към календара на стената. Аз сграбчих вестника, за да се уверя.

— Но защо…? Как…? — заекнах аз.

Поаро вдигна от пода скъсания плик. Нещо необикновено Б адреса ми беше направило смътно впечатление, но бях толкова нетърпелив да разбера съдържанието, че му обърнах само повърхностно внимание.

По него време Поаро живееше в Уайтхевън Меншънс. Адресът на плика беше: Мосю Еркюл Поаро, Уайтхорс Меншънс. В ъгъла напреки беше надраскано: „Няма такъв в Уайтхорс Меншънс, нито в Уайтхорс Корт, да се провери Уайтхевън Меншънс.“

— Боже мой! — промърмори Поаро. — Нима дори провидението помага на този луд? Vite, vite29, трябва да се свържем със Скотланд Ярд.

След една-две мнути вече говорехме с Кроум по телефона. За пръв път сдържаният инспектор не отговори с „Нима!“, а вместо това се дочу приглушена ругатня. Той изслуша, каквото имаме да му кажем, след което затвори, за да вземе светкавичен, междуградски разговор с Карстън.

— C’est trop tard30 — мърмореше Поаро.

— Не бъди толкова сигурен! — спорех аз, макар и без голяма надежда.

Той погледна часовника си.

— Десет и десет ли е часът? Имаме час и четиридесет минути път. Дали ABC е успял вече да протегне дългата си ръка дотам?

Отворих железопътния справочник, който бях снел от етажерката.

„Карстън, графство Девон — прочетох аз — на 204 мили от Падингтънската гара. Население 656 души.“

— Като че ли е много малко място. Нашият човек сигурно ще бъде забелязан там.

— Дори да е така, още един живот ще бъде отнет — промърмори Поаро. — Кога има влак? Мисля, че с влак ще е по-бързо, отколкото с кола.

— Има един в полунощ, със спален вагон до Нютън Абот. Пристига там в 6:08 часа, а в Карстън в 7:15.

— От Падингтън ли?

— Да, от Падингтън.

— Ще вземем него, Хейстингс.

— Едва ли ще успеем да научим нещо ново до тръгването.

— Има ли значение дали те научим лошата новина тази вечер или утре сутринта?

— Прав си.

Събрах някои неща в един куфар, докато Поаро звънеше още веднъж в Скотланд Ярд.

След няколко минути той влезе в спалнята и попита:

— Mais qu’est ce que tu fais là?31

— Опаковам никои неща вместо тебе. Мислех да ти спестя времето.

— Tu éprouve trop d’émotions32, Хейстингс. Отразява се и на ръцете ти, и на ума ти. Така ли се сгъва палто? И погледни какво си направил с пижамата ми! Ако се счупи шишето с шампоана, какво ще стане с дрехите?

— Боже мой, Поаро! — извиках аз. — Въпросът е на живот и на смърт. Какво значение има какво ще стане с нашите дрехи!

— Нямаш никакво чувство за ред, Хейстингс. Ние и без това не можем да накараме влака да тръгне по-рано, отколкото му е разписанието, а няма да предотвратим убийството, като съсипем дрехите си.

И като взе решително куфара си от мене, той пое опаковането в свои ръце.

Поаро обясни, че трябвало да вземем със себе си до Падингтън плика и писмото. Там щял да ни посрещне човек от Скотланд Ярд.

Първият, когото видяхме при пристигането си на перона, беше инспектор Кроум. Той отговори на въпросителния поглед на Поаро:

— Още нямаме новини. Вдигнали сме всичко живо накрак. Всички, чиито имена започват на С, са предупредени, доколкото е възможно, по телефона. Има една малка надежда. Къде е писмото?

Поаро му го подаде.

Той го погледна, като ругаеше тихо под нос.

— Луд късмет! Дори и небето е на негова страна.

— Значи не мислиш — казах аз, — че е направено нарочно?

Кроум поклати глава.

— Не. Той си има своите правила, налудничави правила, и си ги спазва. Той се гордее с това, че честно ни предупреждава. Затова се и хвали толкова много. Мисля, че… Направо бих се хванал на бас, че пие уиски „Уайтхорс.“

— Ah, c’est ingénieux, ça33! — каза Поаро без да иска възхитен. — Той пише адреса, а шишето е пред него.

— Сигурно е било така — каза Кроум. — На всеки от нас се е случвало понякога да прекопирва несъзнателно нещо, което се намира пред погледа му. Започнал е с „Уайт“ и е продължил „хорс“ вместо „хевън“…

Оказа се, че и инспекторът ще пътува с влака.

— Дори ако по някаква щастлива случайност нищо не стане, пак трябва да се отиде до Карстън. Нашият убиец или е там, или вече е бил там. Поставил съм един да дежури на телефона, който да докладва, ако нещо се случи.

Точно когато влакът потегляше, видяхме един полицай да тича по перона. Той настигна прозореца на инспектора и извика нещо.

Щом влакът напусна гарата, ние с Поаро бързо прекосихме коридора и почукахме на купето на инспектора.

— Имате новини, да? — попита Поаро.

Кроум каза тихо:

— Случи се най-лошото. Сър Кармайкъл Кларк34 е бил намерен убит от силен удар по главата.

Сър Кармайкъл Кларк, чието име, макар и да не беше широко известно, беше важна личност. На времето си той беше прочут специалист по уши, нос, гърло. След като се пенсионира, с една солидна сума в банката, той се отдаде на най-голямата страст в живота си — колекционирането на китайски порцеланови изделия. Няколко години по-късно, наследил значително състояние от един стар чичо, той получи възможност да се отдаде изцяло на тази си страст и в момента беше притежател на една от най-големите колекции на китайски произведения на изкуството. Беше женен, но нямаше деца и живееше в една къща, която си беше построил на девонското крайбрежие; в Лондон се появяваше само в редки случаи, когато имаше големи разпродажби на произведения на изкуството.

Беше напълно ясно, че неговата смърт, последвала смъртта на младата и хубавичка Бети Бърнард, ще бъде една от най-големите вестникарски сензации през последните години. Фактът, че беше август и на вестниците не достигаха интересни материали, влошаваше още повече нещата.

— Eh, bien35 — каза Поаро. — Може би гласността ще стори това, което нашите усилия не успяха. Цялата страна ще започне да търси този ABC.

— За жалост — казах аз — той именно това иска.

— Вярно е. Но пък може, от друга страна, това да стане причината за неговата гибел. Насърчен от успеха, той може да стане непредпазлив. Ето на какво се надявам аз — да се опие от собствените си успехи.

— Колко странно е всичко това, Поаро! — възкликнах аз, озарен внезапно от една идея. — Знаеш ли, че това е първото престъпление от този род, с което ние двамата сме имали работа. Всичките ни предишни престъпления бяха… ъ… лични престъпления, тъй да се каже.

— Напълно си прав, приятелю. Досега винаги ни се е случвало да работим откъм вътрешната страна. Важна беше историята на жертвата. Главните точки бяха: Кой е облагодетелствуван от смъртта? Какви възможности са имали хората около убития да извършат престъплението? Винаги беше le crime intime36. Тук за пръв път в нашата съвместна работа имаме хладнокръвно, безпристрастно убийство, убийство отвън. Побиха ме тръпки.

— Това е направо ужасно…

— Да. Още от самото начало, като четях първото писмо, почувствувах, че има нещо нередно, нещо непонятно…

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Не бива да даваме свобода на нервите си. Това престъпление не е с нищо по-лошо от всяко друго обикновено престъпление.

— Но това е… това е…

— По-лошо ли е да отнемеш живота на непознат, отколкото на някой близък и скъп човек, на някой, който ти вярва и те обича.

— По-лошо е, защото е дело на луд.

— Не, Хейстингс, не е по-лошо. Само е по-трудно.

— Не, не, не съм съгласен с тебе. Това е далеч по-страшно.

Еркюл Поаро каза замислено:

— Именно защото е луд, ще го открием по-лесно. Престъпление, извършено от някой нормален и разумен човек, би било далеч по-сложно за разгадаване. Тук, ако можехме само да разберем причината… В тази азбучна афера има някакви несъответствия. Само да можех да видя подбудата и всичко ще стане ясно и просто…

Той въздъхна и поклати глава.

— Тези убийства трябва да се прекратят в най-скоро време. Трябва да открия истината. Хайде, Хейстингс, нека поспим. Утре ни чака много работа.