Азбучните убийства

ГЛАВА IXУБИЙСТВОТО В БЕКСХИЛ-ОН-СИИ

Все още помня събуждането си сутринта на 25-ти юли. Трябва да беше около седем и половина.

Поаро стоеше до леглото ми и леко ме разтърсваше за рамото. Хвърляйки бърз поглед към лицето му ме върна от състоянието на полусъзнание към пълното владение на сетивата си.

— Какво става? — изисках отговор аз и бързо се изправих да седна.

Неговият отговор прозвуча простичко, но силно вълнение се криеше зад думите, които произнесе:

— Случи се!

— Какво? — извиках. — Искаш да кажеш… Но днес е 25-ти.

— Случи се миналата нощ, или по-скоро през малките часове на сутринта.

Скочих от леглото и докато бързо си оправих тоалета, той ми разказа накратко какво беше научил по телефона.

— Тялото на младо момиче е било намерено край брега на Бексхил. Тя е била идентифицирана като Елизабет Бърнард, сервитьорка в едно от кафенетата. Живеела е с родителите си и наскоро си е построила бунгало. Медицинската експертиза е определила времето на смъртта между 11:30 и 1:00 часа след полунощ.

— Сигурни ли са, че това е престъплението? — попитах докато припряно насапунисвах лицето си.

— „ABC“, отворен на влаковете до Бексхил, е намерен всъщност под тялото.

Аз потръпнах.

— Това е ужасно.

— Вярвай ми, Хейстингс. Не искам втора трагедия за моя сметка.

Аз печално избърсах кръвта от брадата си.

— Какъв е планът на нашата операция? — попитах аз.

— Колата ще е тук всеки момент. Аз ще ти донеса чаша кафе, за да не се забавим с тръгването.

Двадесет минути по-късно ние бяхме в една бърза полицейска кола, пресичайки Темза на път да се измъкнем от Лондон.

С нас беше инспектор Кроум, който присъствуваше на съвещанието преди два дни и комуто официално беше поверен случаят.

Кроум беше много различен тип служител от Джап. Той беше много по-млад, мълчалив и надменен човек. Добре образован и начетен, за мен той беше с няколко нива прекалено доволен от себе си. Напоследък той беше спечелил слава при серия от убийства на деца след като търпеливо заловил престъпника, който сега беше в Броудмор.

Очевидно той беше подходяща личност да бъде натоварен с настоящия случай. Но аз мислех, че самият той малко прекалено отдаваше значение този факт. В неговото държание към Поаро имаше сянка на снизхождение. Той му отстъпваше като по-млад на по-стар човек, съзнателно като ученик на учител.

— Имах полезен продължителен разговор с Др. Томпсън — каза той. — Той се интересува много от интелекти тип „вериги“ или „серии“. Лаик не може, разбира се, да оцени по-фините пунктове от медицинска гледна точка, когато те се появят. — Той се изкашля. — Безспорно в моят последен случай (не зная дали сте чели за него — случаят с Мейбъл Хомър, ученичката от Мъзуел Хил), разбирате ли, този човек, Капър, беше необикновен. Беше удивително трудно да свържа това престъпление с него — и то беше неговото трето. Той изглеждаше толкова здравомислещ, колкото вас. Но има разнообразни тестове — словесни капани, разбирате ли, доста модерни; разбира се, нямало е нищо подобно по ваше време. Веднъж като предизвикаш някой да се издаде, хванал си го! Той знае, че ти знаеш и нервите му го предават. Той започва да се издава наляво и надясно.

— Дори по мое време това се случваше понякога — каза Поаро.

Инспектор Кроум го погледна и измърмори разговорливо:

— О, да?

Между нас настъпи мълчание за известно време. Когато минахме Ню Крос Стейшън, Кроум каза:

— Ако има нещо, което искате да ме питате относно случая, моля питайте.

— Вие нямате, предполагам, описание на мъртвото момиче?

— Тя е на двадесет и две години, работи като сервитьорка в кафене Джинджър Кат.

— Pas ca18. Чудех се дали е била хубава?

— Относно това нямам информация — каза инспектор Кроум с намек за отдръпване. Неговото поведение казваше: „Наистина… тези чужденци! Всички са еднакви!“

Слаб поглед на развеселеност се появи в очите на Поаро.

— Това не Ви изглежда важно, нали? Все пак, pour une femme19, това е от първа важност. Често това решава нейната съдба!

Поаро започна разговор отново чак когато наближавахме Севън Оукс.

— Бяхте ли информиран, по случайност, как и с какво е било удушено момичето?

Инспектор Кроум отговори кратко:

— Удушена е със собствения й колан — научих че е дебел, плетена изработка.

Поаро отвори широко очи.

— Аха — каза той, — най-малкото имаме късче информация, което е много определено. На човек това би трябвало да му говори нещо, нали?

— Не съм го видял все още — каза инспектор Кроум студено.

Аз се почувствах раздразнен от предпазливостта на този човек и от неговата липса на въображение.

— Това ни дава отличителния белег на убиеца — казах аз. — Собственият колан на момичето. Това показва специфичната чудовищност на неговия ум!

Поаро ми хвърли поглед, който не можах да проумея. На неговото лице той изразяваше комична нетърпимост. Помислих се, че вероятно беше предупреждение да не говоря прекалено открито пред инспектора.

Аз отново изпаднах в мълчание.

В Бексхил бяхме посрещнати от суперинтендант20 Картър. С него беше един интелигентно изглеждащ инспектор с приятно лице на име Картър. Последният беше прикрепен да работи с Кроум по случая.

— Вие ще проведете ваше собствено разследване, Кроум — каза суперинтендантът. — Така че аз ще ви дам главното по материалите и тогава Вие ще можете да се заловите за работа веднага.

— Благодаря, сър — каза Кроум.

— Ние предадохме новината на баща й и майка й — каза суперинтендантът. — Ужасен шок за тях, разбира се. Оставих ги да се съвземат малко преди да ги разпитваме, така че с тях можете да започнете отначало.

— Има и други членове на семейството, да? — попита Поаро.

— Има сестра — машинописка в Лондон. Установена е връзка с нея. И има един млад мъж… всъщност научих, че момичето е трябвало да излезе с него миналата вечер.

— Някаква помощ от „ABC“ справочника? — попита Кроум.

— Той е там — суперинтендантът посочи с глава към масата. — Няма отпечатъци от пръсти. Отворен беше на последната страница на Бексхил. Ново копие е — бих казал, че не личи да е отварян много. Не е купен тук наоколо. Проверих всички възможни книжари.

— Кой откри тялото, сър?

— Един от тези любители на свеж въздух, ранобудни полковници. Полковник Джером. Той е излязъл навън с кучето си около 6 сутринта. Отишъл по бреговата линия по посока на Кудън и надолу към плажа. Кучето се освободило и започнало да души нещо. Полковникът го повикал. Кучето не дошло. Полковникът го погледнал и си помислил, че има нещо странно. Приближил се и погледнал. Държал се много правилно. Въобще не я е докоснал и незабавно ни се обадил.

— И времето на смъртта е снощи около полунощ?

— Между полунощ и 1 часа — това е доста сигурно. Нашият специалист по убийствата е човек на думата си. Щом той казва 25-ти, значи е били 25-ти — дори и ако са минали само няколко минути.

Кроум кимна с глава.

— Да, това е в неговият характер. Няма ли нещо друго? Никой не е видял нещо полезно?

— Не, доколкото зная. Но все още е рано. Скоро всеки, който е видял момиче в бяло да върви с мъж миналата нощ, ще дойде да ни каже за това. И доколкото мога да си представя, имало е четири-петстотин хиляди момичета в бяло разхождащи се с млади мъже миналата нощ; може да се очаква приятно занимание.

— Добре, сър, по-добре да се захващам с това — каза Кроум. — Съществува кафенето и съществува домът на момичето. По-добре да отида и на двете места. Келси може да дойде с мен.

— А мистър Поаро? — попита суперинтендантът.

— Аз ще ви придружа — Поаро каза на Кроум покланяйки се леко.

Помислих си, че Кроум изглеждаше малко раздразнен. Келси, който не беше виждал Поаро преди, се ухили широко. Беше злощастно обстоятелство, че когато хората за пръв видеха моя приятел, те винаги го вземаха на шега.

— Какво може да се каже за този колан, с който е била удушена? — попита Кроум. — Мистър Поаро е склонен да мисли, че той е ценна улика. Очаквам, че той ще поиска да го види.

— Du tout — каза бързо Поаро. — Разбрали сте ме погрешно.

— Нищо няма да разберете от него. — каза Картър. — Коланът не е кожен; можеше да вземем отпечатъци, ако беше. Той е просто вид дебел колан, изплетен от коприна — идеален за целта.

Аз потреперих.

— Добре, — каза Кроум, — ще бъде по-добре да започваме.

Ние се разпръснахме незабавно.

Нашата първа визита беше Джинджър Кат. Намирайки се на брега на морето, това беше обичайният тип чайна. Тя имаше малки масички, покрити с оранжеви покривки на квадрати и неудобни плетени столове с оранжеви възглавнички на тях.

Това беше място, което се бе специализирало в сутрешно кафе, пет различни видове чай (Девъншайър, Фармхаус, Фрут, Карлтън, и Плейн), и няколко икономични ястия за обяд за жени като бъркани яйца, скариди и макарони au gratin21.

Сутрешните кафета тъкмо се сервираха. Управителката ни въведе необмислено в една много разхвърляна бърлога отзад.

— Мис… ъ… Мериън? — запита Кроум.

Мис Мериън извряка с тънък глас на измъчена дама:

— Това е името ми. Това е най-тежък бизнес. Най-тежък. Не ми се и мисли как това ще се отрази на бизнеса ни.

Мис Мериън беше слаба жена на четиридесет с коса на оранжеви кичури (самата тя наистина удивително приличаше на джинджър кат). Играеше си нервно с триъгълното шалче-яка и с различните украшения, които бяха част от нейния официален костюм.

— Популярността ви ще нарасне — каза инспектор Келси обнадеждаващо, — ще видите. Няма да смогнете да сервирате чай достатъчно бързо.

— Отвратително — каза мис Мериън. — Наистина отвратително. Това кара човек да се отчае от човешката природа. — Но въпреки всичко очи й проблеснаха.

— Какво можете да ми кажете за мъртвото момиче, мис Мериън?

— Нищо — каза мис Мериън уверено, — абсолютно нищо.

— Тя от колко време работеше тук?

— Това е второто й лято.

— Бяхте ли доволна от нея?

— Тя беше добра сервитьорка — бърза и услужлива.

— Тя беше хубава, да? — запита Поаро.

Мис Мериън на свой ред му хвърли един поглед „О, тези чужденци!“.

— Тя беше хубаво, чисто момиче — каза тя сдържано.

— Осем часа. Ние затваряме в осем. Не сервираме вечеря. Няма търсене за нея. За бъркани яйца и чай (Поаро потръпна) хората идват до седем часа и понякога по-късно, но до 6:30 наплива свършва.

— Тя спомена ли пред Вас как възнамерява да си прекара вечерта?

— Определено не — каза мис Мериън категорично. — Ние не сме по тежи неща.

— Никой ли не дойде да пита за ней или нещо такова?

— Не.

— Тя изглеждаше ли както обикновено? Не беше ли развълнувана или подтисната?

— Наистина не мога да кажа — каза мис Мериън резервирано.

— Колко сервитьорки работят за вас?

— Две редовни и още две извънредни от 20-ти юли до края на август.

— Но Елизабет Бърнард не беше една от извънредните?

— Мис Бърнард беше от редовните.

— Да ми кажете нещо за другата редовна?

— Мис Хайли? Тя е много фина млада дама.

— Тя и мис Бърнард бяха ли приятелки?

— Всъщност не бих могла да кажа.

— Може би е по-добре да си поприказваме с нея.

— Сега?

— Ако сте съгласна.

— Ще я изпратя при вас — каза мис Мериън ставайки. — Моля, задръжте я за колкото може по-кратко. Сега е сутрешния наплив за кафе.

Лукавата и сприхава22 мис Мериън излезе от стаята.

— Много изтънчено — отбеляза инспектор Келси. Той изимитира предвзетия тон на дамата. — Всъщност не бих могъл да кажа.

Закръглено момиче, останало леко без дъх, с тъмна коса, розови бузи и опулени от вълнение очи, нахлу вътре.

— Мис Мериън ме изпрати — обяви тя бездиханна.

— Мис Хайли?

— Да, това съм аз.

— Познавахте ли Елизабет Бърнард?

— О, да, познавах Бети. Не е ли ужасно? Просто е прекалено ужасно. Не мога да повярвам, че е истина. Цяла сутрин казвам на момичетата, че не мога да повярвам. „Знаете ли, момичета,“ — казвам им — „направо не изглежда реално“. Бети! Искам да кажа, Бети Бърнард, която е била тук през цялото време, убита! „Аз просто не мога да повярвам“ — казах. Пет или шест пъти се ощипах, само за да видя няма ли да се събудя. Бети убита… Това… Е, добре, разбирате какво искам да кажа… Не изглежда реално.

— Познавахте ли убитото момиче добре? — попита Кроум.

— Е, тя работи тук по-дълго от мен. Аз съм тук само от март. Тя беше тук миналата година. Беше по-скоро тиха, ако разбирате какво искам да кажа. Тя не беше от тези, които се шегуват или смеят много. Не казвам, че беше точно мълчалива… Тя напълно знаеше как да се забавлява достатъчно… Но тя не… Е, тя беше тиха и не беше мълчалива, ако ме разбирате.

Ще кажа за инспектор Кроум, че той беше извънредно търпелив. За свидетел, закръглената хубавичка мис Хайли беше постоянно вбесяваща. Всяко изказване, което направи, беше повторено и казано по друг начин половин дузина пъти. Окончателният резултат беше безсъдържателен до крайност.

Тя не е била в условия на близки приятелски отношения с мъртвото момиче. Можеше да се предположи, че Елизабет Бърнард е считала, че превъзхожда мис Хайли. Тя е била дружелюбна през работните часове, но момичетата не са знаели много за нея през другото време. Елизабет Бърнард е имала „приятел“, който работел като агент за продажба на имоти близо до гарата. Корт & Брънскил. Не, той не беше нито мистър Корт, нито мистър Брънскил. Той беше служител там. Тя не знаеше неговото име. Но тя знаеше добре как изглежда той. Добре изглеждащ, о, много добре изглеждащ, и винаги толкова хубаво облечен. Ясно, имаше отсянка на ревност в сърцето на мис Хайли. Накрая всичко се сведе то това — Елизабет Бърнард не е доверила на никого от кафенето плановете си за вечерта, но по мнението на мис Хайли тя е имала намерение да се срещне с нейния „приятел“. Била е облечена в нова бяла рокля, „винаги толкова сладка с едно от тези нови деколтета.“

Поприказвахме с всяко от другите две момичета, но без по-нататъшни резултати. Бети Бърнард не е казала нищо за нейните планове и никой не я е забелязал в Бексхил през вечерта.