Азбучните убийства

ГЛАВА XXXIIIАЛЕКСАНДЪР БОНАПАРТ КЪСТ

Аз не присъствувах на срещата между Поаро и странния Александър Бонапарт Къст. Поради връзките си с полицията и особеното състояние на нещата не беше никак трудно за Поаро да получи разрешение да го види, но това разрешение не се отнасяше до мене, а освен това, според Поаро, беше много важно срещата да бъде абсолютно поверителна, да бъдат само двамата лице в лице.

Той обаче ми описа така подробно всичко, че аз я предавам със същата увереност, с каквато бих я предал, ако лично бях присъствувал.

Мистър Къст се бил смалил. Прегърбената му стойка се забелязвала много повече. Той леко подръпвал сакото си.

Известно време Поаро не проговорил.

Той седнал и погледнал мъжа срещу него.

Атмосферата станала спокойна, успокояваща, изпълнена с някакво неопределено мълчание…

Трябва да е бил много драматичен момент — срещата на двама противници в една толкова дълга борба. На мястото на Поаро аз сигурно бих почувствувал голямо вълнение.

Но Поаро е само делови човек. Той бил погълнат от това, да направи впечатление на човека срещу него.

Накрая казал внимателно:

— Знаете ли кой съм аз?

Другият поклатил глава.

— Не, не мога да кажа. Освен ако не сте, как го казват, подчиненият на мистър Лукас. Или може би идвате от страна на мистър Мейнард?

(Мейнард & Коул са адвокати на обвиняемия.)

Тонът му бил вежлив, но незаинтересуван. Изглеждал погълнат от някаква своя отвлечена идея.

— Аз съм Еркюл Поаро…

Поаро казал тези думи много внимателно… и наблюдавал ефекта. Мистър Къст повдигнал малко глава.

— Нима?

Той го казал така естествено, както би направил инспектор Кроум, само че без неговата надменност.

После, около минута по-късно, той повторил:

— Нима? — Този път тонът му бил различен — в него се чувствувал събуден интерес. Повдигнал главата си и погледнал Поаро.

— Да — казал той. — Аз съм човекът, на когото изпратихте писмата си.

Изведнъж контактът бил прекъснат. Мистър Къст свел поглед, раздразнен и сърдит.

— Никога не съм ви писал. Тези писма не са писани от мене. Аз казах вече това безброй много пъти.

— Знам — казал Поаро, — но ако не сте ги писали вие, кой тогава?

— Враг. Аз сигурно имам някой враг. Всички са срещу мене. Полицията, всички са срещу мене. Това е един чудовищен заговор.

Поаро не отговорил.

Мистър Къст казал:

— Винаги всички са били срещу мене.

— Дори когато сте били дете?

Мистър Къст се замислил.

— Не, не точно тогава. Майка ми ме обичаше много. Но тя беше амбициозна, болезнено амбициозна. Затова и ми е дала тези смешни имена. Тя си беше втълпила смешната мисъл, че аз ще стана забележителна фигура. Тя винаги ме караше да се изтъквам, говореше за волята, за това, че всеки може да бъде господар на съдбата си, казваше, че аз мога да направя всичко!

Той замълчал.

— Тя беше сбъркала, разбира се. Аз сам скоро разбрах това. Аз не бях от тези хора, които си пробиват път в живота. Аз винаги съм правил глупави неща, винаги съм се правил на смешен. А бях и срамежлив, страхувах се от хората. В училище се чувствувах много лошо. Момчетата разбраха собствените ми имена и ми се подиграваха… Вях много слаб в училище — и в игрите, и в ученето.

Той поклатил глава.

— Добре, че бедната ми майка почина. Щеше да бъде разочарована. Когато бях в търговската гимназия, също се показах глупав — за да науча стенография и машинопис, ми трябваше повече време, отколкото на всеки друг. И все пак аз не се чувствувах глупав, ако разбирате какво искам да кажа.

Той изведнъж погледнал страшно умолително другия мъж.

— Разбирам какво искате да кажете — отговорил Поаро. — Продължавайте.

— Само всички ме смятаха за глупав. Това ме сковаваше. И по-късно в работата беше същото.

— А още по-късно, през войната? — подсказал Поаро.

Лицето на мистър Къст внезапно просветнало.

— Знаете ли — казал той, — аз харесах войната. Всичко хубаво в живота ми е свързано с нея. За пръв път аз се почувствувах човек като всички други. Ние всички бяхме равни. Аз бях добър колкото всеки друг.

Усмивката му изчезнала.

— И тогава ме раниха в главата. Много леко. Тогава откриха, че имам припадъци… Аз знаех, разбира се, че има моменти, когато не съм много сигурен какво правя. Празнини, разбирате ли. А няколко пъти и паднах. Но мислех, че нямаха основание да ме демобилизират за това. Не, мисля, че беше несправедливо.

— А след това? — попитал Поаро.

— Получих работа като чиновник. По това време печелех добри пари. След войната не беше много по-лошо. Е, вярно, по-малка заплата… И някак си не напредвах. Винаги ме забравяха за повишение. Не бях достатъчно в крак. Станах непоносим, наистина непоносим… А когато дойде депресията… Да ви кажа истината, едва припечелвах да не умра от глад. (А един чиновник трябва да бъде представителен.) Тогава получих предложението за тази работа с чорапите. Заплата и комисиона.

Поаро казал любезно:

— Но вие разбирате, нали, че фирмата, за която твърдите, че ви била наела, отрича категорично този факт?

Мистър Къст отново се развълнувал.

— Това е, защото участвуват в заговора, не може да не участвуват в заговора.

Той продължил:

— Аз имам писмени доказателства, разбирате ли, писмени. Пазя писмата им до мене с инструкциите къде да ходя и списъка на хората, които да посетя на всяка цена.

— Не точно писмени доказателства, а писани на машина.

— Това е все същото. Естествено, че една фирма за продажба на едро ще пише писмата си на машина.

— Не сте ли чували, мистър Къст, че всяка машина може да бъде позната по някой написан на нея документ? Всички писма, за конто споменахте, са написани на една и съща машина.

— Какво от това?

— Въпросната машина е вашата собствена. Тази, която открихме в стаята ви.

— Тя ми беше изпратена от фирмата още в началото.

— Да, но сте получил писмата по-късно. Затова, съгласете се, изглежда като че ли сам сте ги написал и сте ги пуснал по пощата.

— Не, не! Това всичко е част от заговора срещу мене!

И внезапно добавил:

— Освен това нищо чудно, че писмата са написани на същия тип машина.

— Същия тип да, но не и на същата машина.

Мистър Къст повторил упорито:

— Това е заговор!

— А какво ще кажете за „ABC“ справочниците, които бяха намерени в бюфета ви?

— Не знаех нищо за тях. Мислех, че всичко е чорапи.

— Защо в списъка на хората от Андоувър името на мисис Ашър е отбелязано с ченгелче?

— Защото реших да започна от нея. Човек все трябва да започне отнякъде.

— Да, прав сте. Човек трябва да започне отнякъде.

— Нямам предвид това — казал мистър Къст. — Нямам предвид това, което вие имате предвид.

— Но откъде знаете аз какво имам предвид?

Мистър Къст не отговорил. Той целият треперел.

— Не съм го извършил! — казал той. — Аз съм напълно невинен! Това е една грешка. Ами ето — погледнете това второ убийство, бексхилското. Аз играех на домино в Истъбърн. Трябва да се съгласите с това!

Гласът му бил победоносен.

— Да — казал Поаро със замислен глас. — Но толкова е лесно да се сбърка с един ден. И ако сте упорит, самоуверен човек като мистър Стрейндж, никога няма да допуснете мисълта, че е възможно да сгрешите. Ще настоявате докрай на това, което вече сте казал… Той е именно този тип човек. А що се отнася до адресната книга в хотела, то няма нищо по-лесно от това да впишете друга дата, когато се записвате. Никой няма да забележи това в същия момент.

— Аз играех на домино нея вечер!

— Предполагам, че добре играете на домино.

Мистър Къст се объркал малко от въпроса.

— Аз… струва ми се, че добре играя.

— Това е много увлекателна игра, нали? Изисква голямо умение.

— О, много е увлекателна, много. На времето много я играехме, особено по обед. Да знаете как се сближават съвсем непознати хора по време на играта!

Той се изсмял.

— Спомням си един човек — не съм го забравил, защото ми каза едно нещо — просто се заприказвахме с него на чаша кафе и после започнахме да играем на домино. И представете си, след само двадесет минути имах чувството, че съм го познавал цял живот!

— Кое е това нещо, което ви е казал? — попитал Поаро.

Лицето на мистър Къст се помрачило.

— Той ме порази тогава, направо ме порази. Каза, че съдбата на всеки човек е написана на ръката му. Показа ми линиите на своята ръка и каза, че на нея пишело, че на два пъти ще бъде на косъм от удавяне и наистина на два пъти за малко да се удави. А после погледна моята и ми каза някои поразителни неща. Каза, че преди да умра, ще бъда един от най известните хора в Англия. Че цялата страна ще говори за мене. Но каза… каза…

Мистър Къст се запънал.

— Да?

В погледа на Поаро се криел някакъв магнетизъм. Мистър Къст го погледнал, извърнал погледа си и отново го погледнал като хипнотизирано зайче.

— Каза… че на ръката ми пишело, че ще умра от насилствена смърт, после се засмя и каза: „Просто ми изглежда, като че ли ще умрете на ешафода“. След това пак се засмя и каза, че само се шегува…

Той млъкнал изведнъж. Очите му се отместили от Поаро и започнали да шарят неспокойно из стаята.

— Главата ми… аз много страдам от глава. Понякога главоболията са жестоки. А има моменти, когато не знам… не знам…

Той замълчал. Поаро се навел напред и казал тихо, но с голяма увереност:

— Но вие знаете, нали — казал той, — че сте извършил убийства?

Мистър Къст вдигнал погледа си към него. Погледът му бил искрен и прям. Всякаква съпротива го била оставила. Изглеждал странно примирен.

— Да — казал той. — Знам.

— Но не знаете защо сте ги извършил, прав ли съм?

Мистър Къст поклатил глава.

— Не — казал той. — Не знам.