ГЛАВА IIIАНДОУВЪР

Предчувствията на Поаро относно анонимното писмо, което беше получил, ми бяха направили силно впечатление, но трябва да призная, че когато 21-ви наистина дойде, цялата работа беше изхвръкнала от съзнанието ми и първото нещо, което ми напомни за нея, беше посещението на главния инспектор от Скотланд Ярд мистър Джап при моя приятел. Ние се познавахме с него от дълги години и той сърдечно ме поздрави.

— Та това е капитан Хейстингс, завърнал се от дивите области на… как му беше името? Напомняте ми за едно време, като ви гледам пак заедно. Изглеждате много добре. Може би само косата на темето ви е малко оредяла. Но какво да се прави, всички вървим натам. Моята също започна да пада.

Аз трепнах. Бях сигурен, че благодарение на грижливия начин, по който решех косата си — точно върху темето, леката прозрачност, за която Джап намекна, беше почти незабележима. Но както и да е, Джап никога не се е отличавал с особена тактичност, когато се отнасяше до мене, така че направих добродушна гримаса и се съгласих, че никой от нас не става по-млад.

— С изключение на мосю Поаро — каза Джап. — Той би бил отлична реклама на препаратите против косопад. А растителността под носа му е по-пищна отвсякога. И на всичко отгоре в преклонна възраст стана център на вниманието. Замесен във всички знаменити афери на деня: мистерии във влакове, в самолети, убийства във висшите кръгове — той е и тук, и там, и навсякъде. Откакто се оттегли от служба, много се прочу.

— Аз вече казах на Хейстингс, че съм като примадоната, която непрекъснато дава последното си представление — каза Поаро с усмивка.

— Няма да се учудя, ако свършиш с разследването на собствената си смърт — каза Джап и се разсмя от сърце. — Това е добро като идея. Трябва да се запише.

— Това разследване ще го оставим за Хейстингс — каза Поаро и ми намигна.

— Ха, ха! Това би било добра шега — изсмя се Джап.

Аз не можах да разбера защо тази шега му се стори толкова забавна; дори намерих, че е проява на много лош вкус. Явно, добият Поаро е остарял и едва ли са му приятни шеги относно неговия наближаващ край. Може би изражението ми показа какво мисля, понеже Джап промени темата.

— Чухте ли за анонимното писмо на мосю Поаро? — попита той.

— Показах го на Хейстингс онзи ден — отговори приятелят ми.

— Вярно — възкликнах аз. — Съвсем го бях забравил. Чакайте да видя коя дата се споменаваше.

— 21-ви — каза Джап. — Затова се и отбих. Вчера беше 21-ви и само от любопитство позвъних снощи в Андоувър. Наистина е било шега. Нищо не се е случило. Един счупен прозорец — някакво дете хвърляло камъни и няколко пиянски истории. Един път и нашият белгийски приятел да се излъже.

— Признавам, че ми олекна — съгласи се Поаро.

— Ама здравата си го беше навил на пръста — каза Джап състрадателно. Ние получаваме такива писма с десетки всеки ден. Пишат ги разни безделници с празни глави. Но са напълно безобидни, търсят само силни преживявания.

— Наистина беше глупаво от моя страна да го взема толкова надълбоко — каза Поаро. — Изглежда сбърках къщата.

— Ти и сега бъркаш адрес с къща — каза Джап.

— Comment?

— Нищо, една-две поговорки. Е, аз да си вървя. Имам една работа наблизо. Трябва да получа едно откраднато бижу. Просто се отбих за малко, за да те успокоя. Жалко е да се карат тези сиви клетки да работят напразно.

С тези думи и със звучен смях Джап си отиде.

— Не се е променил много старият Джап, а? — попита Поаро.

— Изглежда доста по-стар — казах аз. — Побелял е — добавих отмъстително.

Поаро се изкашля и каза:

— Знаеш ли, Хейстингс, моят фризьор е страшно изобретателен. Сега е намерил едно малко средство — човек го прикрепя към темето си и сресва собствената си коса върху него; не е съвсем перука, ами… как да ти кажа…

— Поаро! — изревах аз. — Казвам ти веднъж завинаги, че не искам да имам нищо общо с идиотските изобретения на глупавия ти фризьор! Какво толкова й има на косата ми?

— Ама не, абсолютно нищо.

— Говориш като че ли съм почнал да оплешивявам.

— Моля ти се, дума да не става.

— Естествено, от големите летни горещини а Америка косата ми малко пооредя. Но на връщане ще си взема някой ефикасен препарат против косопад.

— Точно така.

— В края на краищата, какво му влиза в работата на Джап. Винаги е бил нетактичен и при това без никакво чувство за хумор. От този тип хора, които се смеят, когато някой дръпне стола на сядащ човек.

— Доста хора биха се смели на това.

— Много глупаво.

— От гледна точка на сядащия човек — да.

— Е — казах аз, като се посъвзех. (Признавам, че съм чувствителен на тема коса.) — Съжалявам, че анонимното писмо не ни доведе до нищо.

— Този път наистина сбърках. Стори ми се, че има нещо особено в това писмо. А то излезе една глупост. Боже мой, ставам стар и подозрителен, като някое старо куче, което лае без причина.

— Ако ще работим заедно, трябва да се поровим из „каймака“ за друго убийство — казах аз през смях.

— Спомняш ли си какво каза завчера? Ако човек можеше да си поръчва престъпления, както може да си поръчва обяд, ти какво би си избрал?

Аз веднага му влязох в тон.

— Момент да помисля. Нека хвърлим поглед върху менюто. Кражба? Или може би фалшификация. Не, не ми харесва. Прекалено вегетарианско. Трябва да е убийство, кърваво убийство, с гарнитура, естествено.

— Разбира се. L’hors d’oeuvres10.

— А кой ще бъде жертвата? Мъж или жена? По-добре мъж. Някоя важна личност. Американски милионер, някой министър-председател или пък собственик на вестник. А сега да видим мястото на убийството. Какво ще кажеш за добрата стара библиотека? Като че ли най-подхожда за атмосферата. Що се отнася до оръжието, може да бъде някоя причудливо извита кама или тъп инструмент от типа на издялано от камък божество.

Поаро въздъхна.

— А може и отрова — казах аз. — Но това звучи твърде професионално. Или револверен изстрел, прорязващ нощта. Тогава трябва да има и едно-две красиви момичета.

— Кестеняви — промърмори приятелят ми.

— Старата ти шега. Едно от момичетата, естествено, ще бъде несправедливо заподозряно, а трябва да има и някакво недоразумение между нея и младия мъж. Освен това ще има и други заподозрени: възрастна жена, тъмен, опасен тип, някой приятел или съперник на убития, мълчалива секретарка, незабележителна личност, някой добряк с безцеремонни обноски, двойка уволнени слуги или горски пазачи или нещо от тоя род и един глупав детектив от типа на Джап и… това е всичко.

— Значи това е твоята представа за пикантно убийство?

— Виждам, че не си съгласен. Поаро ме погледна тъжно.

— Ти направи отлично резюме на почти всички детективски романи, които са написани досега.

— Добре — казах аз. — А какво би поръчал ти?

Поаро затвори очи и се облегна назад в креслото си. Гласът му стана мъркащ като на стар котарак.

— Съвсем обикновено убийство, без усложнения. Убийство в тих домашен кръг, безстрастно и интимно.

— Как може едно убийство да бъде интимно.

— Представи си — промълви Поаро — едно общество от пет души. Четиримата играят бридж, а петият седи в едно кресло до камината. На края на вечерта намират, че човекът до камината е мъртъв. Убил го е единият от четиримата, докато е бил мор, а другите трима, увлечени в разиграването, не са забелязали нищо. Ето едно интересно убийство. Кой от четиримата е бил убиецът?

— Не виждам нищо заинтригуващо в това! — казах аз.

Поаро ме погледна с упрек.

— Не, разбира се! Като няма причудливо извити ками и изнудване, не е интересно. Също и без скъпоценен камък, който да е откраднатото ако от статуя на бог или неразгадаеми ориенталски отрови. Ти имаш мелодраматична душа, Хейстингс. На тебе би ти харесало не едно, а цяла поредица от убийства.

— Признавам — казах аз, — второ убийство в книгата често освежава нещата. Ако убийството стане още в първата глава и човек трябва да проследи алибито на всеки герой поотделно чак до предпоследната страница, става малко скучно.

Телефонът иззвъня и Поаро стана да се обади.

— Ало — каза той. — Ало! Да, на телефона е Еркюл Поаро.

Той слуша известно време, после лицето му се измени.

Репликите му бяха кратки и несвързани.

— Mais oui11

— Да, разбира се…

— Но да, ще дойдем…

— Естествено…

— Сигурно е така, както казвате…

— Добре, ще го донеса. A tout à l’heure12, тогава.

Той постави слушалката и се приближи до мене.

— Беше инспектор Джап, Хейстингс.

— Е?

— Току-що се бил прибрал в Скотланд Ярд. Има съобщение от Андоувър.

— Андоувър? — извиках възбудено.

Поаро бавно каза:

— Една стара жена, на име Ашър, собственица на малко магазинче за цигари и вестници, е била намерена убита.

Като че ли ме поляха със студен душ. Интересът ми, разпален при споменаването на Андоувър, изведнъж се изпари. Аз очаквах нещо фантастично, нещо изключително! Убийството на една стара жена, притежателна на магазинче за цигари, изглеждаше някак си бледо и лишено от интерес.

Поаро продължи със същия бавен и сериозен глас:

— Андоувърската полиция смята, че може да хване човека, който е извършил това.

Почувствувах нов пристъп на разочарование.

— Жената е била в лоши отношения с мъжа си — някакъв хроничен алкохолик. Неведнъж я е заплашвал, че ще я убие. Както и да е — продължи Поаро, — полицията иска да хвърли още един поглед върху анонимното писмо. Казах, че ние двамата тръгваме веднага за Андоувър.

Настроението ми малко се възвърна. В края на краищата колкото и незначително да изглеждаше това престъпление, все пак беше убийство, а аз отдавна не се бях занимавал с убийства и убийци.

Почти не чух следващите думи на Поаро. По-късно щях да си спомня значението им.

— Това е началото — каза Еркюл Поаро.

Загрузка...