Азбучните убийства

ГЛАВА VМЕРИ ДРАУЪР

Мисля, че интересът ми към делото се породи след онова първо споменаване на железопътния справочник „ABC“. До този момент всичко минаваше покрай мене, без да събуди голям интерес. Това жестоко убийство на стара жена в малкото и закътано магазинче толкова приличаше на обичайните вестникарски сензации, че не успя да прикове вниманието ми. В себе си бях убеден, че писмото, в което се споменаваше 21-ви, е било просто съвпадение и че мисис Ашър е станала жертва на онзи пиян звяр, мъжа й. Но споменаването на железопътния справочник, широко известен под съкратеното си заглавие „ABC“, тъй като изброяваше гарите по техния азбучен ред, изведнъж ме заинтересува. Наистина това не можеше да бъде второ съвпадение. Започнах да виждам престъплението в друга светлина.

Кой е бял тайнственият субект, който е убил мисис Ашър и е оставил след себе си един железопътен справочник „ABC“?

След като излязохме от полицейското управление, най-напред посетихме моргата, за да видим тялото на убитата жена. Странно чувство ме обзе, когато гледах това сбръчкано, старо лице с опъната назад прошарена коса. То изглеждаше толкова невероятно далеч от всякакво насилие.

— Така и не е разбрала кой или какво я е ударило — забеляза сержантът. — Доктор Кър го каза това. Горката старица, радвам се, че е било така. Беше такава добра жена.

— Трябва да е била красива някога — каза Поаро.

— Така ли? — промърморих недоверчиво.

— Но то е очевидно, погледни само овала, скулите, формата на главата.

Той въздъхна, покри я отново с чаршафа и ние излязохме от моргата.

Следващата ни стъпка беше един кратък разговор със съдебния лекар. Доктор Кър беше човек на средна възраст и имаше много компетентен вид. Говореше кратко и уверено.

— Не намерихме оръжието — каза той. — Не сме в състояние да кажем с точност какво е било. Тежък бастун, тояга или чорап, пълен с пясък — всяко едно от тези неща е можело да свърши работата.

— Необходима ли е била голяма сила, за да се нанесе ударът?

Докторът стрелна Поаро с проницателните си очи.

— Предполагам, че искате да попитате дали един немощен, седемдесетгодишен старец е можел да стори това. Да, напълно е възможно. Ако този край на оръжието, с който е бил нанесен ударът, е бил достатъчно тежък, дори един слаб човек би могъл да постигне желания резултат.

— В такъв случай убиецът е можел да бъде с еднакъв успех както мъж, така и жена?

Предположението дойде малко неочаквано за доктора.

— Жена ли? Да си призная, никога през ум не ми е минавало да свържа жена с този вид престъпление. Но е възможно, естествено, напълно възможно. Само че от психологична гледна точка не бих казал, че това е женско престъпление.

Поаро енергично закима с глава, съгласявайки се с доктора.

— Именно. От тази гледна точка е крайно неправдоподобно. Но трябва да се вземат предвид всички вероятности. В каква поза лежеше тялото?

Докторът старателно описа положението, в което е лежала жертвата. Неговото мнение беше, че тя е стояла с гръб към тезгяха, а следователно и към убиеца, когато ударът е бил нанесен. Тя се е свлякла зад тезгяха така, че един евентуален клиент не би я забелязал.

След като благодарихме на доктор Кър и излязохме, Поаро каза:

— Ето, Хейстингс, че получихме още едно доказателство за невинността на Ашър. Ако той е ругаел и заплашвал жена си, тя би стояла зад тезгяха с лице към него. А вместо това тя е била обърната с гръб към убиеца си. Следователно явно е искала да вземе тютюн или цигари за клиент.

Аз потреперах.

— Какъв ужас!

Поаро кимна мрачно.

— Pauvre femme!13 — промърмори той. После погледна часовника си.

— Струва ми се, че Оувъртън не е много далеч оттук. Да прескочим ли дотам за един разговор с племенницата на убитата?

— Не трябва ли да видиш по-напред магазина, където е извършено престъплението?

— Предпочитам да сторя това по-късно. Имам известни съображения.

Той не даде повече обяснения и след няколко минути ние вече се носехме по пътя за Оувъртън.

Адресът, който ни даде инспекторът, ни отведе пред една голяма къща, на около една миля извън селището по посока на Лондон.

На позвъняването ни отговори едно хубаво тъмнокосо момиче със зачервени от плач очи.

Поаро попита любезно:

— Струва ми се, че Вие сте Мери Драуър, прислужницата в тази къща?

— Да, сър, точно така. Аз съм Мери.

— Тогава ще можем ли да поговорим с Вас няколко минути, ако Вашата господарка няма нищо против? Касае се за леля Ви, мисис Ашър.

— Госпожата излезе, сър. Сигурна съм, че тя не би имала нищо против. Заповядайте вътре.

Тя отвори вратата на малка всекидневна стая и ние влязохме; Поаро седна на един стол близо до прозореца и погледна изпитателно момичето.

— Предполагам, че вече знаете за смъртта на леля си.

Момичето кимна; очите отново се напълниха със сълзи.

— Научих тази сутрин, сър. Полицията беше тук. О, това е ужасно! Горката леля! Животът й беше толкова тежък, а на всичко отгоре и този ужасен край!

— Полицията не каза ли, че трябва да отидете в Андоувър?

— Казаха, че трябва да присъствувам на следствието в понеделник, сър. Аз нямам къде да отида там — в никакъв случай не бих могла да преспя и една нощ в онова проклето място. Освен това не бих искала да оставям господарката без прислужница дълго време.

— Вие обичахте леля си, нали, Мери? — ласкаво попита Поаро.

— Разбира се, сър. Тя винаги беше толкова добра към мене. Аз отидох да живея при нея в Лондон, след като почина майка ми. Бях на 11 години. Постъпих на служба на 16 години, но винаги прекарвах почивния си ден при леля. Тя имаше големи неприятности с този немец. Наричаше го „моя стар дявол“. Проклетият търтей никога не я оставяше на мира.

Момичето говореше с ожесточение.

— Леля Ви никога ли не се е опитвала да се освободи от това преследване по законен път?

— Но той й беше съпруг, сър, от това положение човек не може да се отърве.

Момичето говореше просто, но с убеждение.

— Кажете ми, Мери, той заплашваше ли я, или не?

— О, да, сър, той говореше ужасни неща: че щял да й пререже гърлото, и от този род. Ругаеше и псуваше и на немски, и на английски. И все пак леля казваше, че е бил красив мъж, когато се оженила за него. Страшно е, като си помисли човек докъде стигат хората.

— Така е. И затова, предполагам, че след като лично сте имали не един случай да чуете подобни заплахи, Вие не сте се учудили, когато сте научили какво е станало.

— Напротив, сър, много се учудих. Виждате ли, никога през ум не ми е минавало, че той мисли това, което говори. Мислех си, че това са просто отвратителни приказки и нищо повече. Пък и леля като че ли не се страхуваше от него. Виждала съм го как се измъква с подвита опашка, като виновно куче, щом тя се ядоса. Той се страхуваше от нея, ако искате да знаете.

— И все пак тя му е давала пари.

— Но той беше неин мъж, сър.

— Да, Вие вече казахте това.

Той помълча една-две минути, после каза:

— Да предположим, че въпреки всичко той не я е убил.

— Не я е убил? — тя широко отвори очи.

— Да, точно това исках да кажа. Да предположим, че някой друг я е убил. Имате ли някаква представа кой може да бъде този „някой друг“?

Момичето го погледна още по-учудено.

— Нямам никаква представа, сър. Това изглежда невероятно, нали?

— Леля Ви от никого ли не се страхуваше?

Мери поклати глава.

— Леля не се страхуваше от никого. Тя имаше остър език и можеше да излезе срещу всеки.

— Не сте ли я чули да споменава, че някой й има зъб за нещо?

— Не, сър.

— Да е получавала някога анонимни писма?

— Какви писма казахте, сър?

— Неподписани писма или пък подписани с нещо като ABC?

Той я гледаше изпитателно, но явно момичето беше в недоумение. Тя учудено поклати глава.

— Освен Вас леля Ви има ли други роднини?

— Вече не, сър. Били са десет деца, но само три са оживели. Чичо Том го убиха през време на войната, чичо Хари замина за Америка и оттогава няма никаква вест от него. Мама също почина, така че само аз й останах.

— Имаше ли леля Ви някакви спестявания? Някакви скътани пари?

— Имаше малко в спестовната каса, колкото за едно прилично погребение, както казваше тя. Иначе имаше колкото да свързва двата края. Какво друго може да се очаква с такъв камък на шията като нейния мъж?

Поаро кимна замислено. После каза, повече на себе си, отколкото на нея:

— Засега цялата работа е много тъмна; няма никакви следи. Виж, ако нещата се поизяснят… — Той стана от мястото си. — Ако ми потрябвате, Мери, ще Ви пиша на тукашния адрес.

— Но аз напускам, сър. Не обичам провинцията. Стоях тук, само защото ми се струваше, че е утеха за леля да ме има наблизо. Но сега — отново сълзи се появиха в очите й — бих казала, че нямам причина да стоя повече и ще се върна в Лондон. За едно момиче там е по-интересно.

— Бих желал, когато се настаните там, да ми дадете адреса си. Ето визитната ми картичка.

Той я подаде и тя я погледна озадачено.

— Значи Вие нямате нищо общо с полицията, сър?

— Аз съм частен детектив.

Тя стоеше и го гледаше мълчаливо. После каза:

— Да не би да има нещо… странно, сър?

— Да, детето ми, има нещо странно. По-късно може би ще можете да ми помогнете.

— Аз ще направя всичко, каквото мога, сър. Не беше справедливо да убият леля.

Момичето се изрази особено, но думите й прозвучаха трогателно.

Следващата минута вече бяхме на път за Андоувър.