Азбучните убийства

ГЛАВА VII МИСТЪРПАРТРИДЖ И МИСТЪР РИДЪЛ

Инспектор Глен беше много мрачен. Разбрахме, че цял следобед той се е опитвал да направи пълен списък на хората, които са били забелязани да влизат в магазинчето.

— И никой никого не е видял? — попита Поаро.

— О, не, напротив. Трима високи мъже с тайнствени физиономии, четирима ниски мъже с черни мустаци, двама с бради, трима дебели мъже, всичките не оттук и всички, ако се вярва на очевидците, със зловещи изражения на лицата. Чудя се как никой не е забелязал банда маскирани мъже с револвери наоколо.

Поаро се усмихна съчувствено.

— Някой твърди ли, че е видял Ашър?

— Не, никой. И това също е в негова полза. Току-що казах на дежурния полицай, че това е работа на Скотланд Ярд. Не мисля, че е местно престъпление.

Поаро каза важно:

— Съгласен съм с Вас!

Инспекторът продължи:

— Нали разбирате, мосю Поаро, това е една отвратителна история… Никак не ми харесва…

Преди да се върнем в Лондон, се срещнахме с още двама души. Първият беше мистър Джеймс Партридж. Мистър Партридж беше последният човек, за когото беше известно, че е видял мисис Ашър жива. Той направил покупката си от нея в 17:30 часа.

Мистър Партридж беше ниско човече, по професия банков чиновник. Той носеше пенсне, беше много слаб и изсушен и много прецизен в изказванията си. Живееше в малка къщичка, спретната и подредена като самия него.

— Мистър… ъ… Поаро — каза той, хвърляйки поглед върху визитната картичка, която моят приятел му бе връчил. — Инспектор Глен ли ви изпраща? С какво мога да ви услужа, мистър Поаро?

— Доколкото разбрах, мистър Партридж, Вие сте последният човек, който е видял мисис Ашър жива.

Мистър Партридж преплете пръстите на ръцете си и изгледа Поаро, като че ли той беше съмнителен чек.

— По този въпрос може много да се спори, мистър Поаро — каза той. — Много хора може да са купували от мисис Ашър след мене.

— Ако е било така, то те не са дошли да съобщят за това.

Мистър Партридж се изкашля.

— Някои хора, мистър Поаро, нямат чувство за обществен дълг.

Той ни изгледа през очилата си като кукумявка.

— Много вярно — промърмори Поаро. — Вие, доколкото разбрах, сте отишли в полицията по собствено усмотрение.

— Разбира се, че по собствено. Още щом научих за тази поразителна случка, разбрах, че моите сведения могат да бъдат полезни и съответно се явих пред полицията.

— Много уместно сте постъпили — тържествено заяви Поаро. — Може би ще бъдете така любезен да повторите разказа си пред мене.

— Разбира се. Прибрах се в къщи и точно в 17:30…

— Извинете, откъде знаехте с такава точност часа?

Мистър Партридж се раздразни малко, че го прекъснаха.

— Църковният часовник тъкмо биеше. Погледнах моя часовник и видях, че е с една минута назад. Това беше точно преди да вляза в магазина на мисис Ашър.

— Винаги ли купувахте оттам?

— Доста често. Магазинът ми е на път за в къщи. Един или два пъти седмично купувам оттам две унции мек тютюн за лула „Джон Котън“.

— Познавахте ли изобщо мисис Ашър? Знаехте ли нещо за живота или за миналото й?

— Абсолютно нищо. Освен във връзка с покупката или някоя случайна забележка за времето, друго нищо не говорех с нея.

— Знаехте ли, че мъжът й е пияница, който често я е заплашвал, че ще я убие?

— Не, абсолютно нищо не знаех за нея.

— Все пак сте я познавали по външен вид. Да Ви е направило снощи впечатление нещо необикновено във вида й? Да е изглеждала някак си развълнувана или разстроена?

Мистър Партридж се замисли.

— Доколкото забелязах, изглеждаше както винаги — каза той.

Поаро стана.

— Благодаря Ви, мистър Партридж, че ми отговорихте на въпросите. Случайно да имате в къщата „ABC“? Искам да погледна кога има влак за Лондон.

— На етажерката точно зад Вас — каза мистър Партридж.

На въпросната етажерка имаше „ABC“, един „Брадшо“, годишната борсова книга, указателят на Кели, „Кой е кой“ и един местен телефонен указател.

Поаро сне „ABC“ справочника, престори се, че търси разписанието на влака, после поблагодари на мистър Партридж и се сбогува.

Следващата ни среща беше с мистър Албърт Ридъл и беше коренно различна по характер. Мистър Албърт Ридъл беше кантонер и нашият разговор премина под акомпанимента на тракането на чиниите от страна на неговата явно нервна жена, ръмженето на кучето му и неприкритата враждебност на самия мистър Ридъл.

Той беше едър, тромав гигант с широко лице и малки подозрителни очички. Ядеше баница с месо и пиеше много силен чай, като в същото време ни хвърляше сърдити погледи над ръба на чашата си.

— Казах вече веднъж всичко, каквото имах да кажа, ясно ли е? — изръмжа той. — Какво общо имам аз с тази работа в края на краищата? Казах го вече на проклетите полицаи, а сега трябва наново да си отварям ченето заради двама мръсни чужденци.

Поаро ми хвърли един бърз развеселен поглед и после каза:

— Искрено Ви съчувствувам, но какво да се прави? Става дума за убийство, нали разбирате? Трябва да бъдем много, много внимателни.

— По-добре кажи на господина каквото иска, Бърт — каза нервно жената.

— Я си затваряй мръсната уста! — изрева гигантът.

— Струва ми се, че не сте отишли в полицията по собствено желание.

Поаро вмъкна тази забележка много внимателно.

— Защо, по дяволите, да ходя там? Това не ми влиза в работата.

— Въпрос на мнение — каза Поаро безразлично. — Станало е убийство и полицията иска да разбере кой е бил в магазина. Аз мисля, че щеше да бъде… как да се изразя… много по-естествено, ако сам бяхте отишъл.

— Аз си имам моя работа! Не съм казал, че нямаше да отида, ако имах време…

— Обаче ето на! На полицията е било съобщено името Ви като човек, когото са видели да влиза в магазина на мисис Ашър, и трябвало да идва при Вас. Останаха ли доволни от разказа Ви?

— Защо пък да не са доволни? — свирепо попита Бърт.

Поаро само повдигна рамене.

— За какво намеквате, господине? Никой в нищо не може да ме обвини! Всички знаят кой утрепа старата — мръсният й мъж!

— Да, но него го е нямало същата вечер на улицата, а Вие сте били там.

— Опитвате се да натопите мене ли? Няма да ви се удаде! Какво основание мога да имам аз, за да извърша такова нещо? Или мислите, че съм искал да задигна щипка от мръсния й тютюн? Или мислите, че съм някой мръсен вманиачен убиец? Или мислите, че аз…

Той заплашително се надигна от стола си. Жена му изблея:

— Бърт, Бърт, не говори такива неща. Ще си помислят, че…

— Успокойте се, мосю — каза Поаро. — От Вас искам само да ми разкажете за посещението си в магазина. И това, че Вие отказвате, ми се струва… как да се изразя… малко странно.

— Кой казва, че съм отказал? — мистър Ридъл седна отново на мястото си. — Нямам нищо против да ви разкажа.

— Значи беше 6 часа следобед, когато влязохте в магазина?

— Именно. Или по-точно 1 — 2 минути след 6. Исках един пакет „Голд флейк“. Блъснах вратата…

— Значи беше затворена?

— Точно така. Помислих, че може би магазинът е затворен, но той не беше. Влязох вътре, но нямаше никой. Почуках на тезгяха и почаках малко, обаче никой не дойде и аз пак си излязох. Това е всичко, разберете го веднъж завинаги.

— И не видяхте трупа зад тезгяха?

— Не, но и Вие не бихте го видели, освен ако не сте знаели, че е там.

— Имаше ли железопътен справочник на тезгяха?

— Да, имаше, беше обърнат надолу. Мина ми през ума, че на старата жена й се е наложило да замине ненадейно с влака и е забравила да затвори магазина.

— Може би сте взели справочника в ръце или сте го отместили?

— Не съм се докосвал до кирливия ви справочник! Каквото ви казах, това беше.

— И не забелязахте никой да излиза от магазина, преди да влезете?

— Не видях нищо подобно. И откъде накъде ще набеждавате мене?

Поаро стана.

— Никой не Ви набеждава — поне засега. Bon soir16, мосю.

Той го остави със зяпнала уста и аз го последвах.

На улицата Поаро погледна часовника си.

— Ако побързаме, приятелю, може би ще успеем да хванем влака от 19:02 часа. Трябва веднага да тръгнем.